Конникът без глава

Глава XIIIПИКНИК В ПРЕРИЯТА

Първите розови лъчи на Аврора54 поздравяваха знамето на форт Индж и едва осветяваха някакви предмети на плаца пред „офицерските квартири“. В центъра се намираше малка товарна кола. Чифтяки, дребни мексикански мулета бяха впрегнати в нея. Те нетърпеливо тъпчеха на едно място, размахваха ядовито опашки и от време на време въртяха уши. Всичко това показваше, че са били впрегнати отдавна и с нетърпение чакат да тръгнат, а същевременно предупреждаваше хората наоколо много-много да не се приближават до техните петала.

Строго погледнато, наоколо не стояха никакви хора освен един огромен човек с шаячно палто и нахлупена филцова шапка, който въпреки неясната светлина можеше да бъде разпознат. Това бе Зебулон Стамп — ловецът. Всъщност Стамп не стоеше, а бе възседнал старата си кобила, която не беше толкова нетърпелива, колкото двете мексикански мулета и нейният господар.

Останалите около колата се движеха бързо, а понякога объркано. Сновяха от колата до вратата на къщата и обратно от къщата до колата.

Те бяха около десетина души, облечени в различни дрехи и с различен цвят на кожата. Повечето бяха войници от различни видове оръжие; всички бяха облечени в работни дрехи. Двама от тях приличаха на готвачи, а други двама или трима — на ординарци.

Един добре облечен негър се движеше важно-важно сред тях; той беше личен прислужник на майора. Един сержант, което личеше от трите му нашивки, ръководеше групата и разпореждаше какво да правят. Задачата им беше да натоварят колата с храна и напитки — или накратко казано, — с всички принадлежности, необходими за пикник.

Че възнамеряваха пикникът да бъде от голям мащаб, личеше от изобилието и разнообразието на товара. Имаше най-различни по вид и големина кошници, вързопи и каса, от която се подаваха дванадесет гърла на бутилки, обвити в лъскав станиол. Тенекиените кутии, боядисани кафяво, и вечните сардели свидетелствуваха за наличието на деликатеси, необикновени за Тексас.

Въпреки изобилието и лукса на провизиите сред присъствуващите имаше един човек, който смяташе, че не са взели всичко. Недоволният беше Зебулон Стамп.

— Слушай, сержант! — каза той, като се обърна поверително към този, който разпореждаше. — Досега ни подуших, ни видях да слагате „царевица“ в колата. Иде ми на ума, че в прерията ще се намерят хора, на които по ще им се иска „царевица“ отколкото вашето френско пиво. Шампанско ли, какво ли му викахте?

— Повече да им се ще царевица, отколкото шампанско? За конете ли говорите?

— По дяволите конете! Не ти приказвам за царевица за конете, а за „мононгахела“55!

— Охо, разбирам. Прав си, мистър Стамп. Да не забравим да вземем уиски, Помп. Струва ми се, вътре видях една дамаджана за пикника.

— Да, да, сержант — отвърна тъмнокожият прислужник — ето я — добави той, като измъкна дамаджаната и я сложи в колата.

Изглежда, че старият Зебулон сметна приготовленията за завършени и започна да става нетърпелив.

— Не е ли вече готово, сержант? — попита той и неспокойно се размърда на стремената.

— Още не, мистър Стамп. Готвачът казва, че пилетата трябва да се обърнат още веднъж на шишовете, преди да ги вземем.

— Да се не видят пилетата и готвачът! Може ли да се сравняват тези пилета от бунищата с дивата пуйка от прерията? Няма да мога да застрелям никаква пуйка, щом като слънцето се е качило вече десет мили на небето. Майорът ми е казал да става каквото ще, ама да има пуйка. Хич не е толкова лесно да се убие пуйка, като изгрее слънцето, пък още повече, като ти се влачи такава каруца по петите. Вие, сержант, да не мислите, че тези животни са глупави като войниците от форта? От всички хитри животинчета по тез прерии пуйката е най-хитрата. Ако искаш да я издебнеш, трябва да станеш със слънцето, че ако не и по-рано.

— Вярно, мистър Стамп. Зная, че майорът иска дива пуйка. Той ми каза, че очаквал да убиеш някоя по пътя.

— Очаква я! Може да очаква да му донеса и език и гърбица от бизон, защото по прериите на Тексас няма таквиз животни. Има вече двадесет години, откак ги няма, макар да чувам, че европейските писатели, най-вече френските, казвали обратното. Насам няма бизони. Има мечки, има елени и кози и много пуйки, ама да убиеш някое от тези животинчета за вечеря, трябва да станеш рано за закуска. Ако не тръгна навреме, не мога да обещая хем да водя групата, хем да убия пуйка. Така че, сержант, ако имате намерение вашата голяма компания да си похапне месо от пуйка, няма да направите лошо да потеглите вече към прерията.

Убедителните думи на ловеца подействуваха на сержанта и той направи всичко възможно да ускори тръгването на групата и скоро колата с провизии, водена от Зебулон Стамп, потегли по огромната равнина, която се простира между Леона и Ореховата река.

Не бяха минали и двадесет минути, откакто колата и придружаващите я напуснаха площада, когато на същото място започна да се събира друга, малко по-различна компания.

Имаше дами на коне, придружавани не от коняри, както на сборните места за лов в Англия, но от господа — техни приятели и познати, братя, любими и съпрузи. Тук се събраха повечето, ако не всички, които бяха на приема у Пойндекстър.

Сам плантаторът присъствуваше, а също и синът му Хенри, племенникът му Касий Къхуун и дъщеря му Луиза. Младата девойка бе възседнала петнистия мустанг, предизвикал такъв интерес на празненството в Каса дел Корво.

Пикникът се устройваше от майора и офицерите в чест на плантатора и неговите гости; военните искаха да се отплатят за гостоприемството му. Забавлението, което предстоеше, макар и по-скромно, беше подходящо за времето и мястото. Гостите на форта щяха да бъдат забавлявани с гледка — рядка и величествена — преследване на диви коне.

Мястото на забавлението можеше да бъде само в онази част от прерията на около двадесет мили южно от форт Индж, дето се срещат диви коне. Затова трябваше да тръгнат рано и да се изпрати преди тях кола, натоварена с предостатъчно провизии.

Точно, когато слънчевите лъчи започнаха да играят по кристалните води на Леона, излетниците бяха готови да тръгнат от площада, придружавани от четиридесет драгуни, на които беше заповядано, да яздят най-отзад. Също като групата която тръгна по-рано, и те имаха водач — не стар горянин на мършава кранта със смачкана филцова шапка и извехтяло палто, а подходящо облечен и екипиран конник, възседнал прекрасен жребец, който във всяко отношение бе достоен да придружава такава отбрана компания.

— Хайде, Морис — извика майорът, като видя, че всички се бяха събрали. — Готови сме да тръгнем. Дами и господа! Този млад човек е добре запознат с убежищата и навиците на дивите коне. Ако има някой в Тексас, който може да ни покаже как се ловят коне, това е Морис — ловецът на мустанги.

— Вие ме ласкаете, майоре! — възрази младият ирландец, като се поклони вежливо към компанията. — Такова нещо не съм казвал. Мога само да обещая, да ви покажа къде да ги намерите.

— Колко е скромен! — си каза Луиза и потрепна, като си помисли, че това, което подозира, може да не е вярно.

— Води ни тогава — заповяда майорът и щом командата бе дадена, пъстрата кавалкада начело с ловеца на мустанги потегли пред площада.

Утринният зефир развя знамето, осеяно със звезди, то потрепна на пилона, сякаш им махаше за сбогом.

Дреболия е за мъжете, жените и конете от Тексас да яздят двадесет мили по торфа на прерията — нещо като да излезеш на въздух преди закуска.

Това разстояние бе изминато за по-малко от три часа без всякакви неприятности освен силния глад, който чувствуваха през последните няколко мили.

За щастие колата с провизии, която бяха отминали, ги настигна скоро и много преди слънцето да достигне зенита си, излетниците бяха започнали пикника под сянката на едно огромно орехово дърво, недалеч от брега на Рио де Нуесес.

По пътя не се случи нищо, което да заслужава отбелязване. Като водач, ловецът на мустанги постоянно яздеше начело. За всички с изключение на един-двама той не беше нищо друго освен водач и му обръщаха внимание само когато ги поразяваше с някоя проява на ездаческото изкуство, като скок над прериен поток или сухо дере, което останалите прегазваха или преминаваха по околни пътеки.

Може би имаше известни подозрения, че с държането си той искаше да се покаже. Касий Къхуун увери компанията, че е така. Изглежда, че бившият капитан каза за първи път истината.

Даже и да беше така, Морис имаше извинение. Били ли сте някога на лов из полетата, следвани от девойки в ловджийски костюми и шапки с пера, които гордо ви кимат? Били сте? Е, тогава! Не бързайте да порицаете тексаския ловец на мустанги. Помислете си само, че той също бе под огъня на двадесетина блестящи очи. Спомнете си, че и Луиза Пойндекстър беше между тях. Спомнете си само това, и едва ли ще се изненадате от неговото желание да „блесне“.

И други показваха подобни постижения на смелост, които говореха за тяхната мъжественост. Младият драгун Хенкок често се опитваше да покаже, че не е от вчера на седлото, а лейтенантът от конните стрелци напускаше от време на време мястото си до племенницата на интенданта, за да извърши някой ездачески подвиг. И когато се чуваше шепот на одобрение, той едва поглеждаше към тази, която всички смятаха за негова любима.

О, дъще на Пойндекстър! За тебе няма спокойствие! Нито в салоните на цивилизована Луизиана, нито по прериите на дивия Тексас! Където и да идеш, навсякъде твоето присъствие ще поражда романтични чувства и силни желания!