Конникът без глава

Глава XXVIIIЗАБРАНЕНАТА РАДОСТ

Откакто в Тексас се появиха англосаксонските заселници, а можем да се върнем цял век по-рано и да кажем: откакто страната беше колонизирана от потомците на конкистадорите, един от най-важните въпроси е бил въпросът за туземците. Дали законните господари на тая земя воюваха с преселниците или по силата на някакъв договор между тях владееше мир, беше без значение — за тях се говореше винаги. И в двата случая те бяха главната тема на всекидневни разисквания. В първия случай разговорите се отнасяха до опасностите, които могат да надвиснат всеки час, а във втория — се обсъждаше въпросът, дълго ли ще трае договорът, който в момента ги задължава да заровят томахавките си67.

Това бяха най-важните теми за разговор на закуска, обед и вечеря, при властта и на мексиканците, и на американците, дори и досега. В дома на плантатора и в лагера на ловеца думите мечка-рогач, кугуар или дива свиня се споменават много по-рядко и с много по-малко страх, отколкото думата „индианец“. Тя плаши децата в Тексас повече от призраците в приказките и не им дава да заспят на коравите постели; тя смущава покоя и на родителите им.

Въпреки яките стени, подходящи повече за крепост, отколкото за жилище, с които бе заобиколена Каса дел Корво, обитателите й не можеха да се освободят от страха, обзел всички по границата. Досега те знаеха твърде малко за индианците, и то само това, което бяха чували от други, но постепенно се запознаваха все по-добре със същността на „ужаса“, който смущаваше съня на останалите заселници.

Почнаха да вярват, че това не са само празни приказки! А ако имаше все още някои не напълно убедени, една бележка, изпратена от командира на форта около две седмици след пикника, изцери съмненията им.

Съобщението бе донесено в ранна утрин от един войник. Предадоха го на плантатора тъкмо когато сядаше на закуска заедно с тримата членове на семейството — дъщерята Луиза, сина Хенри и племенника Касий Къхуун.

— Неочаквана новина! — възкликна плантаторът, като прочете набързо бележката. — Не особено приятна, ако е вярна, а предполагам, че не може да има съмнение за истинността й, тъй като самият майор изглежда убеден, че е така.

— Неприятна новина ли? — попита дъщеря му с пламнали бузи. След това си зададе редица въпроси:

— Какво ли пише майорът? Срещнах го вчера, когато яздех в гората. Той ме видя заедно с… Дали е това? Господи! Ако баща ми научи…

— Майорът съобщава, че „команчите поели бойните пътеки…“

— О, това ли било! — изтърва неволно Луиза, като че в новината нямаше нищо страшно. — Уплаши ни, татко! — Помислих, че е нещо по-лошо.

— По-лошо ли? Как можеш да говориш така лекомислено? В Тексас няма нищо по-лошо от команчите, когато почнат да воюват.

За Луиза съществуваха и други опасности, също така мъчно преодолими. Може би си беше спомнила за преследването от дивите жребци или път за следата на ласото.

Но тя не отговори. Разговорът бе продължен от Къхуун.

— Сигурен ли е майорът, че индианците са се надигнали? Какво пише, вуйчо?

— Пише, че от няколко дни имало такива слухове, но не били достоверни. Сега било положително. Дивата котка, главатар на семинолите, отишъл снощи във форта с неколцина от племето си и занесъл новината, че команчите от цял Тексас са издигнали в лагерите си украсения стълб и че от месец вече играят танца на войната68. Няколко групи вече са тръгнали в поход и всеки миг могат да пристигнат в поселището.

— А вярват ли на Дивата котка? — попита Луиза. Въпросът й се дължеше на един неприятен спомен. — Могат ли да се доверят на този индиански родоотстъпник, който изглежда да е враг не само на белите, но и на своите.

— Имаш право. Ти описа главатаря на семинолите почти така, както го описва и майорът в писмото си. Той ни съветва да се пазим от този двулик негодник, който сигурно ще се присъедини към команчите, когато намери за изгодно. Но както и да е — продължи плантаторът, като остави настрана бележката и се зае с кафето и кифлите, — смятам, че няма да видим тук никакви червенокожи — нито семиноли, нито команчи. Да се надяваме, че ако дойдат насам, няма да харесат стените на Каса дел Корво и ще ни оставят на мира.

Още преди да се обади някой, появата на едно смугло лице на вратата на столовата, гдето закусваха, промени напълно насоката на разговора. Това беше конярят Плуто.

— Какво искаш, Плуто? — запита господарят.

— Ехе-хе, мистър Удли, аз нищо не иска. Влязох само кажа на мис Луи, щом свърши закусва, петниста кобила готова. Ехе-хе, какво животно! Играе по плочи — ха-ха да хукне по торф на прерия.

— На езда ли отиваш, Луиза? — попита плантаторът. Веждите му се смръщиха в неодобрение, което той не се опита да скрие.

— Да, татко. Така мислех.

— Не бива.

— Защо?

— Искам да кажа, че не трябва да яздиш сама. Не е прилично.

— Защо мислиш така, татко? Аз често яздя сама.

— Да, за съжаление твърде често.

Последната забележка накара младата креолка леко да се изчерви, макар и да не знаеше как да я тълкува. Забележката беше неясна, но Луиза не настоя за обяснение. Напротив, тя се стараеше да го избегне, както пролича от отговора й.

— Ако не си съгласен, татко аз няма вече да излизам. При все че да се затворя в тази мрачна сграда, докато вие, мъжете, ходите навън по работа… Такъв ли живот смятате да водя в Тексас?

— Нищо подобно, дъще. Нямам нищо против да ходиш на езда колкото щеш, но трябва да те придружава Хенри или Касий. Не искам да яздиш сама. Имам си съображения за това.

— Съображения ли? Какви?

Въпросът се изплъзна неволно от устните на Луиза. Едва го бе задала, когато започна да съжалява. Смутеният й вид явно доказваше, че се страхува от отговора.

Но отговорът като че ли я облекчи донякъде.

— Какви други съображения мога да имам — каза плантаторът, с явно старание да бъде убедителен, — какви други подобри съображения от писмото на майора. Не забравяй, чедо, че не си в Луизиана, гдето една девойка може да пътува навсякъде без опасност да я обидят, а в Тексас, гдето има опасност дори за живота ти. Тук има индианци.

— Няма защо да се боя от индианците. Аз не се отдалечавам много от къщата. Никога не отивам на повече от пет мили.

— Пет мили! — обади се с престорена усмивка бившият офицер от доброволците. — Все едно че си се отдалечила на петдесет мили. Еднаква вероятност има да срещнеш червенокожи на сто ярда от вратата, както и на сто мили. Когато почнат да воюват, можеш да ги очакваш навсякъде и по всяко време. Мисля, че вуйчо Удли е прав. Непредпазливо е от твоя страна да яздиш сама.

— О, така ли? — обърна се рязко девойката към братовчеда си… — Извинявай, но мога ли да те попитам каква полза ще имам от тебе, ако случайно срещнем команчи, което е много невероятно? Каква гледка само ще представляваме ние с тебе сред бойните редици на нашарените индианци69. Ха! Ха! Не аз, а ти ще бъдеш в опасност. Аз сигурно ще избягам с коня си и ще те оставя сам да се оправяш. Опасно било дори на пет мили от дома! Ако в Тексас съществува ездач — все едно индианец или не, — който би могъл да настигне моята малка Луна на пет мили, то конят му трябва да е наистина бърз. А за твоя кон такова нещо не може да се каже, мистър Кеш!

— Стига, Луиза! — заповяда Пойндекстър. — Не обичам да говориш такива нелепости. Не й обръщай внимание, Касий! Дори ако не съществуваше опасност от индианци, по тия места има доста злосторници, от които трябва да се пазиш. Казах вече: забранявам ти да яздиш сама, както си свикнала напоследък.

— Както кажеш, татко — отвърна Луиза примирено, като стана от масата и тръгна да излиза. — Разбира се, че ще те послушам, дори и да се разболея от липса на движение. Хайде Плуто — добави тя, като се обърна към тъмнокожия човек, който още се хилеше на вратата, — върни Луна в конюшнята или я пусни по пасбищата, където и да е. Ако иска, нека се върне и в родната си прерия. Тя не е потребна вече тук.

С тези думи девойката напусна гордо стаята, като остави тримата мъже да размишляват за насмешката в думите й.

Но това не бяха последните изречени думи от нея по този повод. Докато минаваше с лека походка по коридора, който водеше към стаята й, от устата й, се чуха други, почти механично изречени думи. Редица въпроси, които си задаваше сама и на които можеше да отговори само с предположения.

— Какво ли е чул татко? Дали само се съмнява? Или някой му е казал? Дали знае, че сме се срещали?