Конникът без глава

Глава XXXIIСВЕТЛИНИ И СЕНКИ

Морис не бе принуден да се измъчва в дълго чакане под дървото, определено за срещата. Още щом изскочи от лодката, един прозорец в задната част на асиендата започна бавно да се отваря. Прозорецът стоя известно време едва-едва открехнат, сякаш човекът зад него имаше намерение да излезе само след като се увери, че наоколо няма никой. Малка бяла ръка, украсена с блеснали от лунната светлина скъпоценни камъни, се държеше за прозореца. Явно бе, че е ръка на девойка. А величествената фигура, която се появи скоро на горния край на стълбището за градината, можеше да бъде само на Луиза Пойндекстър.

И наистина бе тя.

Няколко мига девойката стоя неподвижно като се ослушваше. Стори й се, че чува плясък на гребла. Може би грешеше, тъй като въздухът бе изпълнен с шумното цвъртене на щурците. Все едно: часът за среща бе дошъл; а след като прекара в стаята си два самотни часа в чакане, които й се сториха дълги като два дни, тя не можеше да се бави повече.

Луиза слезе безшумно по стълбите и се плъзна като фея между статуите и храстите. Когато стигна до тополата, тя се хвърли в протегнатите ръце, които я очакваха нетърпеливо.

Кой може да опише сладостта на такава прегръдка, още по-приятна, понеже е непозволена? Кой може да опише чувствата в такъв миг! Те са толкова свети, че перото не бива да се докосва до тях.

След първите трепети на щастие те започнаха по-трезв разговор, който може да се опише.

Първа заговори девойката.

— Ще се видим ли пак утре вечер, скъпи Морис?

— И утре, и в други ден, и в по-други ден — ако можех.

— А защо да не можеш?

— Утре призори тръгвам за Аламо.

— О! Наложително ли е?

В тона й личеше недоволство. При всяко споменаване на самотната хижа на Аламо някакво страхотно видение изплуваше в съзнанието й.

А защо? Там й бяха оказали гостоприемство. Човек би предположил, че посещението в хижата трябва да е един от най-приятните спомени в живота й; но не беше така.

— Имам сериозни причини да отида — беше отговорът.

— Сериозни причини! Среща ли имаш с някого?

— Само с Фелим. Надявам се, че нещастникът е още жив. Изпратих го преди десетина дни, когато още не бяхме чули за индианците.

— Само Фелим ли очакваш да видиш там? Истината ли казваш, Джерълд? Мили! Бъди откровен! Само него ли?

— Защо задаваш такъв въпрос, Луиза?

— Не мога да ти кажа защо. Бих умряла от срам, ако бих изрекла мислите си.

— Не се страхувай. Аз не бих могъл да крия нищо от тебе. Вярвай ми! Затова кажи ми какво има, любов моя.

— Наистина ли искаш да ти кажа, Морис?

— Разбира се. Уверен съм, че каквито и да са съмненията ти, ще мога да ги разсея. Разбирам, че нашите отношения са нередни или поне хората биха ги сметнали нередни, ако ги знаеха. И точно затова ще се върна в Аламо.

— За да останеш там?

— Само за два дни. Ще събера багажа си и ще кажа сбогом на моя живот в прерията.

— Наистина ли?

— Изненада ли се?

— Не, озадачена съм само. Не те разбирам и може би никога няма да мога да те разбера.

— Обяснението е много просто и знам, че ще ми простиш, когато ти го открия.

— Да ти простя ли, Морис? Какво?

— Дето криех от тебе, че… че не съм това, което ме смятат.

— Не дай боже, да не си такъв, какъвто те смятам — благороден, добър красив човек, какъвто рядко се среща! О, Морис, знаеш колко те ценя, колко те обичам!

— Не повече, отколкото аз те ценя и обичам. И точно затова трябва да те напусна.

— Да ме напуснеш!

— Да, любима. Но надявам се за кратко.

— За колко време?

— Колкото е необходимо един параход да прекоси Атлантика и да се върне.

— Цяла вечност! О, защо трябва да стане това?

— Викат ме в моята родина Ирландия. Само преди двадесет и четири часа получих съобщението да замина и тръгвам с готовност, защото ще мога скоро да се върна и да докажа на твоя горд баща, че бедният ловец на диви коне, който спечели сърцето на дъщеря му… Спечелил ли съм го, Луиза?

— Излишни въпроси! Дали си го спечелил? Знаеш, че не само си го спечелил, но си го и покорил и то няма никога да ти избегне. Не се подигравай с мене, Морис, нито с горкото ми сърце, което е завинаги твой роб.

Дълбока, ненарушима тишина обгърна възторжената прегръдка, последвала признанието на девойката, че е отдала сърцето и душата си на човека, който бе завладял чувствата й.

Скакалецът в зелената трева, щурецът на дървото, дроздът навръх високата топола, нощната птица, литнала още по-високо в лунната светлина — всички млъкнаха, като че благоговееха пред това, което ставаше пред тях.

Всъщност обаче затишието се дължеше на други причини. Стихването на нощните звуци бе предизвикано от стъпки по каменистата пътека на градината, толкова леки, че можеха да бъдат доловени само от най изострения слух.

Погълнати от своите чувства, влюбените не ги чуха. Не видяха и тъмната сянка с очертания на човек или дявол, която се промъкна между цветята. Тя се спря до една от статуите, след това се сви зад шубрака, накрая стигна до едно дърво на десетина крачки от мястото, гдето седяха Луиза и Морис.

Те не подозираха, че в тоя миг на върховно щастие, когато цялата природа наоколо бе замряла, настъпилата тишина разкриваше техните пламенни слова, а издайническата луна показваше где се намират.

Призрачният подслушвач, свит като виновен зад дървото, беше свидетел и на двете. Той беше толкова близо, че можеше да чуе всяка дума дори въздишките и най-тихия шепот, а сребристата светлина на луната му показваше и най-малките им движения.

Едва ли е необходимо да казвам името на този подъл подслушвач. Сигурно всеки е предположил, че това е Касий Къхуун.

Беше наистина той.