Конникът без глава

Глава XVIПРЕСЛЕДВАНИ ОТ ДИВИ ЖРЕБЦИ

И двамата седяха на седлата си в очакване. Луиза бе по-спокойна, защото се уповаваше на ловеца на мустанги. Тя разбираше, че някаква голяма опасност ги грози, макар че не можеше напълно да я проумее. Не можеше да бъде другояче, щом човек като Морис проявява страх. Мисълта, че той отчасти се страхува за нея, я правеше щастлива.

— Струва ми се, че сега можем да опитаме — каза Морис, след като се бе ослушвал известно време. — Те изглежда минаха поляната, по която ще се оттеглим. Моля ви, внимавайте при ездата! Дръжте се здраво на седлото и не отпускайте поводите. Яздете близо до мене, там, дето мястото позволява, и в никакъв случай не изоставайте повече от дължината на опашката на моя кон. Принуден съм да яздя начело, за да показвам пътя… Ето, идват направо към поляната. Те вече почти я прекосиха. Сега напред!

Дълбоката тишина, която допреди малко цареше над прерията, бе нарушена. Надигна се страхотна врява, сякаш човек се намираше в някаква лудница — острото цвилене на жребците напомняше писъците на малоумни, само че шумът бе десет пъти по-голям. Той бе примесен с гръмотевичния тропот на копита, свистене и чупене на клони, диво пръхтене, придружено с тракане на зъби, тъпи удари на копита в ребра и закръглени бедра, квичене от болка и ярост. Всичко това се сливаше в страшен шум, който заглушаваше конниците и разтърсваше земята.

Явно бе, че сред дивите жребци се води жестока борба. Докато преминаваха край шубраците, те се биеха безразборно помежду си. Когато Морис даде знак за тръгване, пъстрото стадо се появи на поляната между двете горички. Само след миг те изпълниха празното място и се изляха на полянката, устремени като лавина.

Стадото се състоеше от най-красивите животни в природата. Това не бяха кастрирани питомни коне с превити плешки, с крака, които се огъват, и наведени чела, обезобразени още повече от ножиците на търговците на коне, животни, от които едва ли едно на хиляда прилича на истински кон, а диви жребци на саваната, родени на зелената трева и израснали свободно като цветята, които ухаеха край тях.

Очите не са виждали по-красива гледка от кавалада диви коне, които препускат из прерията. Гледката е чудесна, но и страхотна! Толкова страхотна, че мъж не може да й се възхищава, а още по-малко плаха жена. А това е съвсем невъзможно, когато има опасност зрителят да бъде нападнат от каваладата.

В такова положение се намираха ездачите на дорестия кон и петнистия мустанг. Младежът знаеше това от опит, а девойката не можеше да не разбере опасността от онова, което виждаше пред себе си.

— Насам! — извика Морис, като пришпори коня си и го насочи към тила на каваладата. — О, ужас! Видяха ни! По-скоро, по-скоро, мис Пойндекстър. Помнете, че се отнася за живота ви!

Никакви думи не бяха нужни. Видът на жребците показваше достатъчно ясно, че петнистият мустанг и неговата ездачка могат да се спасят само с бързина. Когато жребците се появиха на открито и видяха конете и техните ездачи, те изведнъж прекратиха самоунищожителната борба и спряха на място като под команда. Наредени в редица, те приличаха на кавалерия, спряна сред атака.

За известно време враждата помежду им изглежда бе забравена. Тя сякаш чувствуваха, че трябва да нападнат някакъв общ враг или да отбият някаква обща опасност.

Жребците може би се бяха спрели от изненада, но така или иначе това бе благоприятно за бегълците. Те използуваха забавянето им от двадесетина секунди и избиколиха, за да излязат на пътя, който ги водеше към безопастност.

Но, уви, само до пътя! Спасението им не беше още сигурно. Жребците разбраха намеренията им, изведнъж се извъртяха и с галоп се втурнаха след тях. Пръхтенето и цвиленето им показваше, че те бяха озлобени и решени да ги настигнат. От този миг по равнината започна отчаяно преследване — състезание между коне без ездачи и коне с ездачи.

От време на време Морис поглеждаше през рамо, макар че все още запазваха разстоянието, спечелено в началото, безпокойствието в погледа му не намаляваше.

Ако беше сам, той щеше да се изсмее презрително на преследвачите. Той знаеше, че неговият дорест жребец — чедо на прерията, може да бие всички състезатели от своята раса. Но кобилата го забавяше. Тя галопираше по-бавно от всеки друг път. Сякаш не желаеше да избяга, също като кон, насила каран далеч от онова, което му е родно.

— Какво може да означава това? — промърмори ловецът, като забави хода, за да се изравни със своята спътница. — Ако срещнем някакво препятствие, ние сме загубени. Сега всяка секунда е скъпа.

— Още сме на същото разстояние от тях, нали? — запита Луиза, като забеляза неговия тревожен поглед.

— Засега да, но за нещастие пред нас има голямо препятствие. Да видим как ще го преминем. Зная, че сте добра ездачка и можете да направите дълъг скок. Но кобилата? За нея не съм толкова сигурен. Вие я познавате по-добре от мене. Мислите ли, че тя ще ви пренесе през…

— През какво, сър?

— Скоро ще видите. Сигурно сме вече наблизо.

Този разговор се водеше между двама души, които яздеха един до друг с бързина една миля в минута.

Както беше предсказал водачът те скоро се намериха пред препятствието. Това беше дол — зееща яма в равнината, петнадесет фута широка и толкова дълбока, а дълга, догдето стигнеше погледът.

Да тръгнат встрани, наляво или надясно, значеше преследвачите да ги пресекат по диагонал. Бегълците не можеха да си позволят такова нещо.

Пропастта трябваше да бъде премината. Иначе жребците щяха да ги настигнат.

Тя можеше да бъде премината само със скок, дълъг най-малко петдесет фута. Морис знаеше, че неговият кон може да скочи толкова, защото и друг път го беше правил. Но кобилата?

— Дали ще може кобилата да прескочи? — запита той с безпокойство, докато с по-бавен ход те се приближаваха към края на пропастта.

— Сигурна съм — отговори Луиза.

— А сигурна ли сте, че ще се задържите на седлото?

— Ха! Ха! Ха! — презрително се изсмя креолката. — Що за въпрос, и то от един ирландец! Сигурна съм, сър, че ваша сънародничка би се обидила от такива думи. Дори аз, родена в блатистата Луизиана, намирам, че това не е достатъчно учтиво. Дали ще се задържа на седлото? Ще се задържа на Луна, където и да ме заведете.

— Но, мис Пойндекстър — заекна водачът, все още неуверен в силите на петнистия мустанг, — а ако не успее! Ако имате капка съмнение, не е ли по-добре да я изоставим? Зная, че моят кон може безопасно да пренесе и двама ни на другата страна. Ако пожертвувате мустанга, по всяка вероятност ще се отървем от по-нататъшно преследване. Дивите жребци…

— Да изоставя Луна! Да я изоставя да бъде стъпкана или разкъсана на парчета — както и вие сам казахте! Не, не, мистър Джерълд. Петнистата кобила ми е твърде скъпа, за да направя това. Ние заедно ще прескочим пропастта, ако можем. Ако не, заедно ще си счупим вратовете на дъното. Хайде, моя красавице. Ето човека, който те преследва, улови и покори. Покажи му, че не си се напълно подчинила и че можеш, когато трябва, да избягаш от примката и на приятел, и на неприятел. Покажи му един от скоковете, които направихме десетина пъти през седмицата. Хайде да полетим, хоп!

Без да чака пример от него, смелата креолка препусна главоломно към дола и го прескочи с един от онези скокове, които бяха правили „десетина пъти през седмицата“.

Докато ловецът на мустанги наблюдаваше скока, в главата му се преплетоха три различни мисли — или по-скоро чувства. Първото беше обикновена изненада, второто — силно възхищение, третото не можеше да се определи толкова лес: но. То се зароди от думите „петнистата кобила ми е твърде скъпа, за да направя това“.

— Защо ли? — си мислеше той, като впи шпорите в хълбоците на дорестия кон… Размишленията му траеха само докато Кастро се намираше във въздуха, над зеещата пропаст.

Въпреки лекото преминаване на пропастта бегълците не бяха избягнали угрозата. Долът не представляваше препятствие за жребците. Морис знаеше това и погледна назад с неотслабнала тревога.

Тя дори се засили, защото колкото и кратко да се бяха забавили, те все пак бяха дали възможност на преследвачите да се приближат. Дивите жребци сега бяха по-близко отпреди! Те нямаше да се спрат нито за миг, а щяха да прескочат пропастта, без да прекъсват галопа си.

И тогава — тогава какво?

Ловецът на мустанги си зададе сам този въпрос и побледня, тъй като не можеше да си отговори.

След скока Морис не спря нито за секунда, а както преди, галопираше напред, следван от девойката. Галонът му обаче не беше така стремителен. Той яздеше с по-малка решителност. Като че някаква неясна мисъл го забавяше.

Когато бяха на около двадесетина конски дължини от дола, той спря коня си и го обърна, сякаш изведнъж бе решил да се върне.

— Мис Пойндекстър — извика Морис на младата девойка, когато тя се изравни с него, — трябва да продължите да яздите сама.

— Но защо, сър? — попита тя и с рязко дръпване на юздите спря мустанга.

— Ако продължаваме да яздим заедно, ще ни настигнат. Трябва да направя нещо, за да ги задържа. Тук има възможност, но не и на друго място… За бога, не ме питайте! Ако загубим и десет секунди, ще бъде късно, много късно. Погледнете пред вас. Виждате ли къде лъщи водата? Това е езеро в прерията. Яздете право към него. Ще се намерите сред две високи огради. Те се съединяват при езерото. Ще видите отвор и прътове. Ако не ви настигна навреме, преминете през отвора, слезте от коня и го препречете с прътовете.

— А вие, сър? Вие не се ли излагате на голяма опасност?

— Не се страхувайте за мене. Когато съм сам, рискът е по-малък. Мустангът… За бога препускайте! Не изпускайте водата от очите си! Нека ви бъде като фар. Не забравяйте да затворите отвора след себе си. Бързайте! Бързайте!

Няколко секунди младата девойка се поколеба. Тя като че ли не искаше да се разделя с човека, който полагаше толкова много усилия, за да я спаси, и то може би с опасност за живота си. За щастие Луиза не беше от онези девойки, които при беда изпадат в паника и завличат на дъното плувеца, който ги спасява. Тя вярваше в този, който я съветваше, и беше убедена, че той знае какво прави. Затова отново пришпори кобилата си и в галоп се отправи към прерийното езеро.

В същия миг Морис препусна своя кон, но в обратна посока — към мястото, където бяха прескочили дола. Разделяйки се със своята спътница, той извади от кобура на седлото най-съвършеното оръжие, употребявано в прерията за нападение или защита от индианци, бизони или мечки — барабанен револвер с шест патрона, система полковник Колт.

— Те сигурно ще прескочат на тясното място, където минахме и ние — си промърмори Морис, като се обърна с лице към жребците, които напредваха от другата страна на дола. — Ако успея да поваля един от тях, това може да възпре други 1 е да не прескочат пропастта или да ги забави за малко, та мустангът да може да избяга. Води ги големият дорест кон. Той сигурно ще скочи пръв. Револверът бие добре на сто крачки. Сега мога да го улуча.

Последните му думи бяха придружени от изстрел. Най-едрият от жребците, червен на цвят, се преобърна и зарови глава в тревата. Тялото му падна напреко на пътя, който водеше към мястото, дето щяха да скочат.

Пет — шест жребеца, които тичаха наблизо след него, спряха изведнъж, а след това и цялата кавалкада.

Ловецът на мустанги не се забави, за да види какво ще стане. Той използува объркването, причинено от падането на водача, спести си останалите пет куршума, обърна коня си назад и препусна след петнистия мустанг, който вече се приближаваше към искрящото езеро.

Дали защото се уплашиха от падането на техния водач или защото мъртвото му тяло препречваше пътя към единственото място, където можеха да прескочат пропастта, жребците изоставиха преследването. Морис свободно препусна след девойката.

Той я настигна зад оградата край брега на езерото. Тя бе изпълнила всичките му съвети, само не беше затворила отвора. Прътите лежаха разхвърляни по земята. Тя беше още на седлото, облекчена, че вижда Морис в безопасност; цяла трептеше от благодарност, която думите не можеха да изразят.

Опасността бе избягната.