Конникът без глава

Глава XXVIIОБИЧАМ ТЕ! ОБИЧАМ ТЕ!

Луиза Пойндекстър е пак на асотеата пак с болка в сърцето. Широките каменни стъпала към покрива на къщата водеха сякаш само към гледки, които измъчват! Тя се бе зарекла да не се изкачва по тях никога или поне за още дълго време. Но нещо по-силно от нейната силна воля й попречи да удържи клетвата си. Тя я наруши още на другия ден, и то преди слънцето да бе изсушило тревата на прерията от утринната роса. Както и предния ден, тя стоеше край парапета и разглеждаше пътя отвъд реката, видя ездача с превързаната ръка и отново се сви, за да скрие от погледа му.

Той отиваше пак някъде наблизо. Погледна по същия начин няколко пъти към асиендата и се спря зад дърветата. Сърцето на Луиза затрептя от надежда и страх. За миг бе почти готова да се покаже, но страхът й надделя, а в следващия миг той не се виждаше вече.

Закъде? Тя си зададе пак същия въпрос и си отговори по същия начин.

Къде другаде, ако не при доня Исидора Коварубио де лос Лянос?

Можеше ли да има съмнение в това?

Скоро щеше да се разбере дали отива там.

Не минаха и двадесет минути, когато на пътя се появи друг кон с леопардова окраска. Яздеше го млада жена. Ревнивото сърце на креолката не можа да издържи. Истината не можеше да й причини по-голяма болка от съмнението. Тя реши да се увери лично, дори ако истинната би погубила и последните й надежди.

Луиза навлезе в горичката, гдето ловецът на мустанги бе изчезнал преди двадесетина минути. Тя яздеше безшумно по мекия тфф под трепкащите сенки на акациите. Страхуваше се да мине по пътищата, за да не я издадат ударите от копитата на коня по камъните. Дългите перести листа падаха почти до очите й и се увиваха около перата на шапката й. Привела се бе на седлото, за да не я забележат, и през цялото време внимателно разглеждаше откритата равнина. Тя достигна хребета на един хълм, отгдето се откриваше обширна гледка — виждаше се къща, заобиколена от високи дървета: жилището на дон Силвио Мартинес, чичо на доня Исидора. Луиза вече знаеше това.

Из равнината долу имаше и други къщи, но очите на креолката се устремиха изпитателно и тревожно само към тази и към пътя, който водеше нататък.

Известно време наблюденията й останаха напразно. Жива душа нямаше нито около къщата, нито по пътеката, която водеше към асиендата, нито по главния път. Няколко коне се рееха по пасбището, но нито един не беше оседлан.

Дали девойката бе излязла да го посрещне или Морис беше вече влязъл в къщата?

Дали бяха сега в гората или в къщи? Ако бяха навън, известно ли бе това на дон Силвио? Ако бяха вътре, там ли е той? Одобрява ли тази среща?

Докато креолката се измъчваше с тези въпроси, ненадейно изцвили кон, а по каменистата пътека се чуха удари от подковани копита.

Тя погледна надолу. Ловецът на мустанги се изкачваше право към нея. Луиза би могла да го види по-рано, ако вниманието й не бе устремено към по-далечни неща.

Той беше сам, както и по-рано, когато мина покрай Каса дел Корво. От нищо не личеше да е бил доскоро с друга — най-малко пък с любимата си.

Сега Луиза не можеше да избяга. Петнистият мустанг бе изцвилил в ответ на стария си познайник. Неговата ездачка бе заставена да остане на мястото си. Ловецът на мустанги се приближи.

— Добър ден, мис Пойндекстър — каза той, тъй като в прериите не е прието девойката да заговори първа. — Сама?

— Сама, сър! Защо не?

— Защото горичката е твърде усамотена. Но вие казвахте наистина, че обичате да яздите сама.

— И вие като че ли харесвате тези места, мистър Джерълд? Но предполагам, че не сте така самотен?

— Вярно е, че ги обичам, и то тъкмо защото няма хора. Имам нещастието да живея в един хан или хотел, както съдържателят го нарича. Там човек се уморява толкова много от шума, особено ако е болен като мене, че една разходка с кон по тези спокойни места е същинска наслада. Прохладните сенки на акациите и ветрецът, който си играе с ветрилообразните листа, могат да съживят и най-отпадналия човек. Не сте ли на същото мнение, мис Пойндекстър?

— Вие сигурно знаете най-добре, сър — отговори смутено тя след известно време. — Толкова често идвате насам.

— Често ли? Откакто мога да яздя, идвал съм само два пъти. Но, извинете, мис Пойндекстър, мога ли да попитам отгде знаете, че съм идвал?

— О — отвърна Луиза, като се изчерви цяла, а след това побледня. — Как мога да не ви забележа? Свикнала съм да прекарвам голяма част от времето си на покрива на къщата. Гледката, полъхът на вятъра, песента на птиците от градината правят това място много приятно, особено в прохладно утро. Пътят се вижда от покрива. Щом съм там, непременно ще ви видя, когато минавате. Искам да кажа… преди да се скриете в сянката на акациите.

— Виждали сте ме значи? — каза Морис, смутен, но не от намека в нейните думи. Той не можеше да разбере този намек. Спомни си само своето държане, когато минаваше край Каса дел Корво.

— Не можеше да не ви видя! — отговори веднага тя. — Разстоянието едва ли е повече от шестстотин ярда. Можах да разпозная дори една по-дребна от вас девойка, която мина На кон по същия път. Когато я видях с какво умение върти ласото, за да хване една нещастна антилопа, аз се досетих, че тя е сигурно девойката, за която ми говорихте.

— Исидора ли?

— Исидора!

— О! Да! Тя е тук от известно време.

— И била много любезна към мистър Морис Джерълд?

— Да, наистина. Тя беше много любезна към мене, а аз още не съм имал възможността да й благодаря. Въпреки приятелските й чувства към мене тя мрази всички чужди нашественици и за нищо на света не би се съгласила да престъпи прага на мистър Обердорфовия хотел.

— Нали? Предполагам, че предпочита да се среща с вас под сенките на акациите.

— Изобщо не съм я срещал от месеци насам и още много време може би няма да я видя, особено сега, след като се е прибрала у дома си на Рио Гранде.

— Истина ли, сър? Не сте ли я виждали, откакто… е напуснала къщата на чичо си?

— Да — отговори Морис изненадан. — Не съм я виждал. Разбрах, че е тук само от лакомствата, които ми изпращаше, докато бях болен. И право да си кажа, имах нужда от тях. Кухнята на хотела не е от най-добрите, лък и аз не бях желан гост за мистър Обердорфер. Доня Исидора се показа по-признателна, отколкото можеше да се очаква, за малката услуга, която й направих.

— Услуга ли? Мога ли да попитам каква услуга, мистър Джерълд?

— О, разбира се! Съвсем случайно. Помогнах на девойката, като я спасих от няколко нахални индианци. Дивата котка и неговите войници, в чиито ръце беше попаднала тя на път от Рио Гранде към къщата на чичо си дон Силвио Мартинес, която се вижда оттука. Негодяите се бяха напили и заплашваха не толкова живота й, макар че и той беше в опасност, колкото… Горката девойка, едва ли щеше да се справи с тях, ако случайно не бях наблизо.

— И това е според вас малка услуга? Много сте скромен в преценките си, мистър Джерълд. Ако някой би сторил толкова много за мене…

— Какво бихте направили за него? — попита ловецът на мустанги, като наблегна многозначително на последната дума.

— Бих се влюбила в него — отвърна незабавно тя.

— В такъв случай — каза Морис, като пришпори коня си, приближи се до петнистия мустанг и прошепна на ухото на ездачката с разпаленост, която странно противоречеше на досегашната му въздържаност — бих дал половината от живота си, да ви видя в ръцете на същите пияни индианци, а другата половина — да ви спася.

— Сериозно ли говорите, Морис Джерълд? Не се ли шегувате с мене? Аз не съм дете. Кажете! Наистина ли?

— Кълна ви се, че казвам истината.

Морис Джерълд получи най-нежната прегръдка през живота си. Луиза Пойндекстър се наведе към него, обгърна с ръце раменете му и изхълца:

— Обичам ви! Обичам ви!