Конникът без глава

Глава LVIIДАВАНЕ НА СИГНАЛА

Фелим не стоя дълго на пост. Едва бяха минали и десетина минути, когато конски тропот предупреди, че някой се приближава към хижата откъм долната страна на потока.

Сърцето му се разтупа.

Гъстата гора му пречеше да види приближаващия се конник и той не знаеше кой идва да ги навести в хакалето. От ударите на копитата личеше, че конникът е сам. Това още повече го разтревожи. Той би се уплашил по-малко, ако бе разбрал, че се приближава цяла войска. Фелим знаеше, че конникът не може да е господарят му, а едва ли можеше да понесе втора среща с човека, който приличаше така много на Морис във всяко отношение, освен в главата.

Първата мисъл на Фелим бе да се втурне към полянката и да изпълни нарежданията на Зеб. Но нерешителността, предизвикана от страха, го накара да остане на мястото си, докато се увери, че опасенията му бяха неоснователни. Непознатият конник беше с глава.

— С глава е! — каза си Фелим, когато конникът излезе от гората и спря на края на поляната. — Истинска глава, с хубавичко приятно лице! Но то като че не ми се вижда много радостно. Този човек май че току-що е погребал баба си. И какви малки крака! О, господи! Та това е жена!

Докато ирландецът отбелязваше ту гласно, ту наум наблюденията си, ездачката се приближи още няколко крачки и отново спря. Сега Фелим видя, че не е сбъркал, макар че мъхът над устните, начинът на язденето, шапката и сарапето можеха да заблудят и по-наблюдателни хора от него.

Ездачът беше наистина жена. Исидора.

Фелим виждаше за пръв път мексиканката, а и тя не го познаваше.

Той бе забелязал правилно, че лицето й не е радостно. Напротив, то бе тъжно, почти отчаяно.

Докато яздеше в сянката на дърветата, в израза на Исидора се четеше недоверчивост. Вместо да се проясни, когато излезе на откритото място, лицето на девойката изрази изненада и разочарование. Причината за това не беше хакалето. Тя знаеше за неговото съществуване. Нали затам бе тръгнала? Истинската причина сигурно бе човекът, който стоеше на вратата. Той не бе човекът, когото очакваше да види.

Тя се приближи колебливо и се обърна към него:

— Може би съм сбъркала? — каза Исидора, като се стараеше да говори английски колкото може по-правилно. — Извинете… но аз… аз смятах, че тук живее дон Морисио.

— Дон Морисио ли? Такъв човек не живее тук. Дон Морисио? Някъде към Балибалах имаше един човек, който се казваше Меришо. Много добре си го спомням, защото веднъж ме измами в една сделка. Но малкото му име не беше Дон. Той се казваше Пат Меришо. Да го вземат дяволите мошеника!

— Дон Морисио. Моррис… Морис.

— О, Морис! Да не е господарят ми — Морис Джерълд?

— Si! Si! Сеньор Зиеръл!

— Аха, такава била работата! Ако търсите мистър Джерълд, той живее тук, искам да кажа, идва да си убива времето тук в лов на диви коне. Това е само ловджийска колиба. Ехе, да можете да видите отнякъде големия му замък и синеоката красавица, която лее горчиви сълзи по него! Нея да можехте да видите!

Въпреки изопачения английски на Фелим, Исидора го разбра. Ревността е изкусен преводач. Една въздишка се откъсна от гърдите й, когато чу думата „нея“.

— Не искам да видя нея — отвърна бързо тя, — а човека, когото споменахте. У дома ли си е? Вътре ли е сега?

— Дали си е у дома ли? Казахте си най-после! Добре, ако отговоря „да“, ще ми кажете ли защо ви е?

— Искам да го видя.

— Такава ли била работата? Може би чакате, че ще ви поканя да влезете? Вие сте хубава наистина, въпреки черния мъх над устните ви. Но господарят не може да приеме сега никого освен свещеник или доктор. Не може да го видите.

— Но много искам да го видя, сеньор.

— Казахте ми и по-рано. А пък аз ви казвам, че не може. Фелим О’Нийл не би отказал да услужи на такава хубава чернокоса девойка като вас. Въпреки това сега не можете да видите господаря.

— Защо да не мога?

— Защо да не можете ли? По няколко причини. Първо, както ви казах, той не е в състояние да приема гости, особено пък жена.

— Но защо, сеньор, защо?

— Защото не е облечен както трябва. Има само една риза и парцалите, с които го превърза мистър Стамп. А те са толкова много, че от тях може да излезе цял костюм. — Палто, панталони жилетка…

— Не ви разбирам, сеньор.

— Не ме разбирате ли? Та аз говоря съвсем ясно. Нали ви казах, че господарят е на легло.

— На легло? По това време? Надявам се, че…

— Че му няма нищо ли? Това искате да кажете, нали? Работата е, че му има нещо и той ще остане на легло най-малко една седмица.

— О, сеньор, не казвайте, че е болен.

— Да не казвам ли? Колко сте мила! Защо да крия? От това няма да има никаква полза, нито пък ще му навреди по някакъв начин. Можете да му го кажете направо в лицето и той няма да ви възрази.

— Болен е значи! Кажете сър, от какво е болен и как е заболял?

— Добре. Мога да ви отговоря само на първия въпрос. Болен е от това, че някой се е отнесъл с него доста грубо, но кой, само господ знае. Коляното му е подуто, цялата му кожа е изподраскана, като че ли някой го е затварял в чувал с двадесетина побеснели котки. Няма неиздраскано място дори колкото вашата ръчичка. А не е и на себе си.

— Не е на себе си ли?

— Да, не е. Бълнува, като че е препил, и мисли, че някой го гони с ръжен. Вярвайте ми, ако може да се намери малко алкохол, това ще му помогне най-много. Но в колибата няма нито капчица ракия. Нито в дамаджанката, нито в шишето… Дали вие нямате случайно някое шишенце — от онова, дето му викате „агуардиенте“. Колко по-лоши неща съм пил! Сигурен съм, че една глътка ще помогне много на господаря. Кажете, мис, носите ли такова нещо със себе си?

— Не, сеньор, съжалявам, но не нося.

— Жалко за горкия мистър Морис! Как щеше да му помогне! Но ще трябва да мине и без него.

— Все пак ще мога да го видя, сеньор, нали?

— Можете, но каква полза? Няма ла познае вие ли сте или е прапрабаба му. Нали ви казах, така са го наредили, че не е на себе си.

— Затова още повече трябва да го видя. Може би ще му помогна. Аз му дължа…

— О, имате да му давате ли? И искате да си платите? Това вече е съвсем друга работа. Но за такова нещо не е необходимо да го видите. Аз съм негов главен прислужник и сам оправям всички сделки. Не мога да пиша, но ще ви дам разписка, която ще признаят всички адвокати. Да мис, можете да дадете парите на мене и ви уверявам, че господарят никога няма да ви ги поиска. Тъкмо навреме ни идват, защото се местим и може да потрябват пари. Така че, ако носите парите, само кажете. В колибата има и мастило, и хартия. Ей сега ще ви дам разписка.

— Не, не, не. Не става дума за пари. Дължа му благодарност.

— Само това ли било! То лесно се плаща и няма нужда от разписка. Но сега е без полза да върнете благодарността си, защото той няма да усети. Като се свести, ще му кажа, че сте идвали, та да задраска сметките.

— Но нали мога да го видя сега?

— Не, не можете.

— А трябва, сеньор.

— Трябвало! Оставиха ме тук на пост със строго нареждане да не пускам никого.

— Сигурно не са помислили, че може да дойда. Аз съм приятелка на дон Морисио.

— Но Фелим О’Нийл не знае така ли е! Въпреки хубавото ви личице може да сте негов смъртен враг. Дяволите го взели! Като ви погледне повторно, човек вижда, че това е много вероятно.

— Трябва да го видя! Трябва и ще го видя!

Като каза това, Исидора скочи от седлото и се приближи към вратата.

Твърдата решителност по лицето й убеди ирландеца, че е дошъл мигът да изпълни нарежданията на Зеб Стамп, нещо, което трябваше може би отдавна да направи.

Той се обърна бързо, влезе в хижата и излезе въоръжен с томахавка. Тъкмо щеше да се втурне покрай Исидора, когато видя в ръката й револвер, насочен право в главата му. Това го накара да се закове на място.

— Abajo la hacha! (Долу секирата) — извика тя. — Опитай се само да вдигнеш ръка, и това ще ти бъде за последен път.

— Да ви ударя, мис? Вас да ударя? — изломоти бившият коняр, след като се посъвзе от уплахата. — Божа майко! Та оръжието не е за вас. Готов съм да се закълна с ръка на кръста, а ако щете и на цялата библия. Истината ви казвам, мис. Томахавката не е за вас.

— Защо я изнесохте тогава? — попита девойката, която започна да допуска, че е направила грешка. Като се убеди в това, тя отпусна револвера си. — Защо се въоръжихте с нея?

— За да изпълня нарежданията, които ми дадоха. Да отсека един клон от онзи кактус и да го бутна под опашката на старата кобила. Нямате нищо против, нали?

Девойката замълча на свой ред, учудена от необикновеното обяснение.

Странният човек, който стоеше пред нея, едва ли имаше лоши намерения. Неговият вид и държане бяха по-скоро смешни, отколкото заплашителни, и можеха да предизвикат страх или възмущение.

— Мълчанието е знак на съгласие. Благодаря ви — каза Фелим и като не се страхуваше, че може да го застрелят, изтича през поляната и изпълни точно наставленията, които Зеб Стамп му даде на тръгване.

Мексиканката, която не можеше ла продума от изненада, така си и остана, като видя, че няма какво да каже.

Не можеше и да се мисли за продължаване на разговора. От една страна, кобилата вдигна страшна врява, щом бутнаха под опашката й трънливия „ремък“. Тя започна да подскача по торфа, а хрътката жално зави, от друга страна, обитателите на гората — птици, зверове, насекоми и влечуги — нададоха диви викове, така че само някой много гръмогласен човек би могъл да ги надвика.

Какво целеше Фелим с това? Как щеше да свърши цялата работа?

Исидора гледаше, занемяла от учудване. Не можеше и да направи нещо друго. Докато този адски шум продължаваше, не можеше да изтръгне каквото и да е обяснение от странния човек, който го създаде.

Той се бе върнал до вратата на хакалето и отново бе застанал на пост на прага. Сега беше спокоен, с израза на артист, който е изпълнил ролята си и се чувствува вече свободен да се нареди между зрителите.