Конникът без глава

Глава LXIVСЕРИЯ ОТ ИНТЕРМЕДИИ118

„Душата на Морис Джерълд ще трябва да се прости скоро със земния свят“.

Така мислеха всички участници в трагедията, която се разиграваше сред дърветата. Никой не се съмняваше, че в следващия миг ще види как тялото се издига във въздуха и увисва на дивата смокиня.

Последна обаче непредвидена в програмата интермедия. Едновременно с трагедията и почти на същата сцена бе представен и един фарс. Но тъй като трагедията беше по-интересна, комедията се развиваше без зрители.

Обаче актьорите, които участвуваха в нея, не бяха по-малко ревностни. Те бяха двама — един човек и една кобила. Фелим играеше отново ролята, която бе изненадала Исидора.

Погълнати от доводите на Къхуун, които още повече усилиха жаждата за мъст, регулаторите бяха насочили цялото си внимание към главния престъпник. Никой не се сещаше за слугата му — независимо от това дали той бе или не бе негов съучастник. Никой не забелязваше присъствието му — всички очи гледаха свирепо другия.

За присъствието на Фелим мислеха още по-малко, когато главорезът изскочи и се зае да приготви въжето. В този миг ирландецът бе напълно изоставен.

Това бе благоприятен случай за бягство и Фелим не се за бави да го използува.

Като се изхлузи от въжето, с което беше вързан, той пропълзя между нозете на вълнуващата се тълпа.

Никой не се интересуваше от него и от това, което вършеше той.

Възбудени до полуда, всички се блъскаха, вперили поглед към бесилката.

Ако някой би видял как Фелим се измъква, щеше да предположи, че слугата използува случая да спаси собствената си кожа и съвсем не иска да знае какво ще стане с господаря му.

Вярно е, че Фелим не можеше да направи нищо. И той знаеше, че бе изчерпал вече всичките си адвокатски способности и всяка друга намеса от негова страна щеше да бъде напразна или може би би разсърдила още повече обвинителите.

Желанието му да се спаси не бе признак на непочтеност, а само проява на инстинкта за самосъхранение, който го бе обзел, докато се прокрадваше между дърветата. Всеки би предположил, че е така.

Такова предположение би било несправедливо към Фелим. Верният слуга бягаше, но не с намерение да изостави господаря си на собствената му съдба, без да положи последни усилия да го освободи от ръцете на палачите. Той знаеше добре, че сам не може да направи нищо. Надеждата му беше в Зеб Стамп. Той искаше да го призове със сигнала, който по-рано се оказа така удачен, затова се измъкваше сега от сцената на съда и екзекуцията.

След като се измъкна от въжето, Фелим се шмугна между дърветата и под тяхната закрила се втурна към мястото, където пасеше старата кобила.

Другите коне, които бяха привързани за клоните, образуваха доста плътна редица по края на гората. Те скриваха движенията на Фелим и той стигна при кобилата, без да бъде забелязан от никого.

Но едва сега забеляза, че бе забравил сечивото, необходимо за изпълнение на плана. Изпуснал бе кактусовия клон на мястото, гдето го бяха уловили, и сега той се мотаеше в краката на враговете му.

Той не можеше да се добере до него, без да се изложи на опасност да го хванат отново, нещо, което би му попречило да осъществи намеренията си. А нямаше нито нож, нито каквото и да е оръжие, за да се сдобие с друг клон.

Фелим се спря нерешително, измъчван от мисълта какво да прави, но това бе само за миг. Нямаше време за губене. Близка и непосредствена опасност заплашваше живота на господаря му. Никаква жертва нямаше да е достатъчно голяма, стига да може да го спаси. Окрилен от тази мисъл, верният Фелим се спусна към кактусовото дърво, сграбчи с голи ръце един от бодливите клони и го прекърши от стеблото. Пръстите му се раздраха, но какво значение имаше това в сравнение с живота на неговия любим господар? Със същото себеотрицание Фелим изтича при кобилата и без страх, че може да бъде ритнат пак, той я хвана за опашката, за да повтори изтезанието.

В това време примката бе нахлузена около врата на ловеца на мустанги и, то грижливо нахлузена, за да се избягнат всякакви изненади. Другият край на въжето, който минаваше през клона на дървото, бе в ръцете на двамата негодници, изгарящи от нетърпение да го опънат. В очите и в лицата им се четеше смъртоносна решимост. Те само чакаха знак.

Никой нямаше право да даде този знак. Затова се и протакаше екзекуцията. Никой, както изглежда, не желаеше да поеме отговорността да даде знак, който ще лиши от живот едно човешко същество. При все че смятаха Морис за престъпник, за убиец, никой не смееше да поеме задължението на шерифа. И Къхуун дори се дръпна неволно назад.

Не може да се каже, че липсваше желание. То не липсваше на бившия офицер и на мнозина от регулаторите. Не личеше, че те искат да се откажат от стъпката, която бяха направили. Прекъсването се дължеше чисто и просто на обстоятелството, че не знаеха как да постъпят. Настъпило бе само затишие пред буря.

Тържествен миг — всички мълчат като в гробница. Всеки знае, че смъртта витае наблизо — смъртта в най-отвратителния си и мрачен вид. Всеки чувствува, че й бе съдействувал, бе я насъскал — че тя е съвсем наблизо.

Безмълвни и вцепенени, те стоят неподвижни като стволовете на дърветата, които ги заобикалят. Развръзката сигурно настъпва вече?

Да, настъпва; но не очакваната, подготвена от тях развръзка. Вместо да видят Морис Джерълд увиснал във въздуха, те стават свидетели на съвсем друга сцена, която е толкова смешна, че прекъсва изпълнението на присъдата.

Известната на всички стара кобила на Зеб Стамп, като че изведнъж пощръкля. Тя започна да подскача по поляната, да рита и да реве колкото й глас държи. Това бе сигнал за стотината завързани по дърветата коне да подражават на дивото й скачане и да отговарят гръмко на цвиленето й.

Никаква магия не би могла да причини по-бърза промяна в картината пред хакалето. Не само екзекуцията, но и всичко друго, свързано с нея бе прекъснато.

Настъпилата промяна всъщност не беше за смях. Напротив, тя бе придружена от изплашени погледи и ужасени викове. Част от регулаторите се спуснаха към оръжието, но никой не можеше да разбере тоя вик сред дигналата се врява.

Нищо друго освен появата на команчи не би могло да предизвика такъв смут, който заплашваше да се превърне в паническо бягство.

Известно време хората тичаха и крещяха по поляната или стояха безмълвни, с изплашени лица.

Тези, които бяха успели да се доберат до конете си, се криеха зад тях като зад щит, за да се предпазят от стрелите на индианците.

Малцина от присъствуващите бяха свикнали на подобни изненади в прерията. От неопитност страхът на мнозина граничеше с ужас.

Това продължи, докато конете бяха изловени и престанаха да цвилят и да скачат. Не бе млъкнало само проклетото животно, което бе дало сигнал за цялата олелия.

Тогава се разбра истинската причина за тревогата. Открито бе и бягството на Фелим.

За щастие Фелим показа съобразителност и се скри в храстите. Само така той успя да спаси кожата си. Животът му едва ли бе сега толкова ценен, колкото животът на господаря му.

Двадесетина пушки изтракаха остро. Цевите им са насочени към старата кобила.

Но преди изстрела, един от по-близкостоящите хвърли ласото си на врата й, задуши я и тя млъкна.

Спокойствието е възстановено, а заедно с това възкръсват смъртоносните намерения. Регулаторите не са променили решението си.

Смешната случка, която ги бе объркала за миг, не предизвика веселие, напротив.

Някои се срамуват, като си спомнят жалкото си държане пред една несъществуваща опасност. Други са раздразнени от прекъсването на тържествения обряд.

Техните проклятия и гневни възклицания потвърждават решението им да си отмъстят.

Кръгът на отмъщението отново се сключва около осъдения. Ужасната картина е възстановена.

Бандитите хващат отново въжето и през ума на присъствуващите преминава повторно мисълта: „Душата на Морис Джерълд ще трябва да се прости скоро със земния свят“.

За щастие изпълнението на жестоката присъда е прекъснато отново.

Колко различна от смъртта е прелестната фигура, която минава безшумно под сенките и се появява внезапно на осветеното от слънцето открито място.

Жена! Прекрасна жена!

Това е мисълта на всички, но никой не се опитва да я изрази гласно. Както и по-рано, всички стоят твърдо по местата си, обаче в погледите им проличава някаква странна промяна.

И най-суровите дори зачитат присъствието на красивата натрапница. Всички чакат покорно, като че се чувствуват виновни.

Луиза прелита сред тълпата, като метеор, без да погледне встрани, без да проговори, преди да се наведе над осъдения, който все още лежи на тревата със запушени уста.

Тя грабва с бързо движение ласото, което изненаданите палачи са отпуснали. Дърпа го здраво и го измъква от ръцете им.

— Тексасци! Подлеци! — крещи тя и хвърля презрителни погледи към тълпата. — Срам! Срам!

Всички се свиват под удара на язвителните укори. Тя продължава:

— Съд! Това ли наричате справедлив съд? Обвиняемият без защитник! Осъден, без да го изслушат. И това наричате правосъдие? Тексаско правосъдие. Презирам ви! Вие не сте мъже, а убийци!

— Какво е това? — крещи Пойндекстър, като се втурва към дъщеря си и я хваща за ръката. — Ти си полудяла, Лу, съвсем си обезумяла! Как попадна тук? Напи ти казах да се прибереш у дома? Махай се! Махай се веднага и не се бъркай в работи, които не те засягат!

— Засягат ме, татко!

— Как? Как? О, вярно, ти си сестра. Този човек е убиец на твоя брат.

— Няма да… Не мога никога да повярвам! Никога! Няма причина. О, хора, ако наистина сте хора, не постъпвайте като диваци! Трябва да го съдите справедливо и тогава… тогава…

— Той бе осъден справедливо — извика някой от тълпата, подстрекаван от друг. — Никакво съмнение няма в неговата вина. Убиецът на брат ви е той и никой друг! Много некрасиво е от ваша страна, мис Пойндекстър, извинете, че ви казвам това; но старанието ви да го избавите от заслуженото наказание е неуместно.

— Правилно — прозвучават едновременно няколко гласа.

— Правосъдието трябва да възтържествува — изкрещява друг изтърканата съдебна фраза.

— Трябва, трябва! — отговаря като ехо цял хор.

— Съжаляваме, че постъпваме неучтиво, мис, но сме длъжни да ви помолим да се оттеглите. Мистър Пойндекстър, не ще бъде зле да отведете дъщеря си.

— Ела, Лу! Тук не е място за тебе. Трябва да си отидеш! Какво, отказваш ли? Господи! Моята дъщеря! Искаш да кажеш, че няма да ми се подчиниш? Ела тук, Кеш! Хвани я за ръката и я отведи! Ако не се подчини доброволно, трябва да те заставим насила, Лу. Бъди разумна! Послушай ме! Върви, върви!

— Не, татко, няма да си отида, докато не ми обещаеш, докато тези хора не обещаят…

— Нищо не можем да ви обещаем, мис, дори и да желаем. Тази работа изобщо не е за жени. Както знаете сама, извършено е престъпление — убийство. На правосъдието не трябва да се влияе. За убиеца няма милост.

— Никаква милост! — откликват двадесетина гневни гласа. — Да се обеси, да се обеси!

Регулаторите вече не се въздържат в присъствието на очарователната девойка.

Може би тя именно стана причина за по-бързото приближаване на съдбовния миг. Касий Къхуун не е единственият обзет от завист между тези хора. Мнозина намразват сега ловеца на мустанги и заради предполагаемото му щастие.

Възбудата и страстта за отмъщение стават причина да бъде забравена вежливостта — една добродетел, с която тексасците се славят.

Девойката е по-скоро отвлечена, отколкото отведена от нейния братовчед по заповед на бащата. Тя се бори с този, когото мрази, плаче и високо осъжда нечовешката постъпка.

— Чудовища! Убийци! — вика тя.

Съпротивата е безполезна. Никой не обръща внимание на думите й. Тя е отвлечена зад тълпата и изгубва всякаква надежда, че може да помогне на този, за когото е готова да даде живота си.

Къхуун е принуден да слуша горчиви думи. Върху него се сипят укори, които нараняват сърцето му.

По-добре да не беше се залавял с нея.

Сигурността, че отмъщението му е близко, никак не го успокоява. Съперникът му скоро ще умре, но каква полза?

Красивата девойка, която се извива в прегръдките му, не ще му позволи никога да я прегърне. Той може да убие покорителя на сърцето й, но никога не ще спечели и най-малкото благоволение от нея.