Конникът без глава

Глава LXVОЩЕ ЕДНА ИНТЕРМЕДИЯ

Живата картина се възстановява за трети път — зрителите и изпълнителите в тази страшна драма са заели отново своите места.

Ласото е прехвърлено през клона; същите негодници държат единия му край; но този път вече го обтягат.

За трети път всички си мислят: „Душата на Морис Джерълд трябва да се прости скоро със земния свят“.

Сега вече наистина изглежда, че е настъпил последният час на нещастника. И любовта дори се оказва безсилна да го спаси. Каква друга земна сила би могла да му помогне сега? Никаква — както изглежда. Няма никакви изгледи за помощ. Няма и време. В погледите на жестоките регулатори не се чете нито капка милост, а само нетърпение. И палачите изглежда бързат, като че се страхуват да не ги прекъснат пак. Те дърпат въжето със сръчността на опитни хора. Изразът и на двамата потвърждава предположението, че са свикнали с подобни занимания.

След по-малко от минута цялата „работа“ ще е свършена.

— Хайде! Бил! Готов ли си? — извиква единият и от въпроса му личи, че те не възнамеряват да чакат за сигнал.

— Готов съм — отговаря Бил. — Да го обесим, мерзавеца! Да го обесим!

Те дърпат въжето, но не достатъчно силно, за да изправят ловеца на мустанги. То само се затяга около врата му, повдига главата му от земята и толкова.

Само единият от палачите бе дръпнал с всички сили.

— Тегли, да те вземат дяволите! — крещи Бил, учуден от бездействието на помощника си. — Защо не теглиш?

Бил е обърнат с гръб и не вижда, че се е появил човек, който възпира другия палач да му помогне. Не вижда, че другарят му сякаш се е вкаменил.

— Хайде! — продължава главният палач. — Да опитаме отново, и двамата заедно. Хоп! Да го обесим!

— Не, няма да го бъде! — извиква гръмогласно някой. Между дърветата се появява бързо един великан с пушка, дълга шест фута. Само с няколко стъпки той се намира изведнъж сред тълпата.

— Не, няма да го бъде! — повтаря той и спира при проснатото тяло, като насочва дългата пушка към двамата палачи. — Така ми се чини! Слушай, Бил Грифин, ха си дръпнал тия сплетени конски косми на една осма от инча, ха съм ти пуснал в търбуха едно хапче, гдето хич няма да ти понесе. Пускайте въжето, проклетници! Пускайте го!

Ревът на кобилата на Зеб Стамп едва ли би причинил по-голямо смущение, отколкото появата на самия Зеб; така бързо пристигналият човек бе Зеб Стамп.

Почти всички присъствуващи го познаваха. Мнозина го уважаваха; мнозина бяха и тези, които се страхуват от него.

Между последните бяха Бил Грифин и помощникът му. Те не дърпаха вече въжето. Щом чуха заповедта да го пуснат и двамата го пуснаха, защото разбраха, че ги заплашва опасност. Ласото лежеше на поляната.

— Що за щуротия е това, момчета? — продължава великанът, като се обръща към онемялата от изненада тълпа. — Да не ви е скимнало да го бесите?

— Тъкмо това искаме да направим — отговори строг глас.

— А защо не? — пита друг.

— Защо не ли? Как се беси човек току-така без съд?

— Какъв ти човек! Освен това ние го осъдихме, и то справедливо.

— Виж ти! Де се е чуло и видяло да се съди човек, който не е на себе си? Да го пратите на оня свят, без той да знае! И на това викате справедлив съд, а?

— Какво значение има, щом знаем, че е виновен? Всички сме уверени в това.

— Уверени? Ами! Хич няма да си хабя думите за такива като тебе, Джим Стодърс. Но вие, Сам Менли, и вие, мистър Пойндекстър, вие как сте се съгласили с тая работа, която ми мирише на убийство?

— Вие още не знаете всичко, Зеб Стамп — се намесва началникът на регулаторите с намерение да се оправдае, че е одобрил присъдата.

— Има факти…

— По дяволите и фактите, и предположенията ви! Не ща и да ги чуя! Има време за тях, като се събере истинският съд. Може ли някой да има нещо против? Тоя човек не може да избяга. Кой не е съгласен?

— Много си позволяваш, Зеб Стамп. Желаем да знаем какво те засяга тебе тая работа? Ако убитият беше ваш син, брат или братовчед, щяхте да мислите съвсем другояче.

Този въпрос е зададен от Къхуун. По-рано същият въпрос му бе осигурил успех.

— Не смятам, че те засяга това, как ще постъпим — продължава той.

— Не смятате, ама ме засяга; първо, защото тоя млад човек ми е приятел — нищо, че е ирландец и чужденец; и второ, защото Зеб Стамп няма да стои със скръстени ръце, когато се вършат такива срамни работи, дори и в прериите на Тексас.

— Срамни работи ли? Нищо подобно. Колкото за това, че няма да стоиш със скръстени ръце — ще видим. Момчета! Няма да се уплашите и да не изпълните дълга си заради този самохвалко! Да свършим каквото сме започнали. Кръвта на убития вика за отмъщение. Вземете въжето!

— Само да сте посмели! Първият, който го пипне, няма да види как ще го пусне. Хайде де, а да видим кому държи? Можете да го обесите; можете, ама няма да го бъде, докато не очистите Зеб Стамп. А преди това той ще очисти някои от вас. Да видим сега кому е омръзнал животът?

Думите на Зеб са последвани от дълбока тишина. Всички стоят по местата си — било от страх да приемат предизвикателството му, било от уважение към неговата смелост и великодушие. Освен това регулаторите не са съвсем сигурни в справедливостта на делото, което Къхуун ги подстрекава да извършат.

Старият ловец бързо схваща преимуществото, което има, и продължава да настоява.

— Съдете момъка, ама го съдете справедливо! Заведете го в поселището и там го съдете. Нямате ясни доказателства, че той има пръст в тая мръсна работа, и господ да ме убие, ако мога да повярвам такова нещо, без да съм видял със собствените си очи. Та нали знам чувствата му към младия Пойндекстър. Не само че не му беше враг, но на, ако тук има човек, който го обичаше повече! Нищо, че беше се посдърпал с важния му братовчед.

— Но вие може би не знаете, мистър Стамп — възразява със спокоен глас началникът на регулаторите, — това, което ние току-що чухме.

— Какво сте чули?

— Сведения, които доказват обратното на вашето твърдение. Имаме доказателства, че между Джерълд и младия Пойндекстър не само е съществувала вражда, но че двамата са се карали същата вечер, когато…

— Кой казва това. Сам Менли?

— Аз — отговаря Къхуун, като пристъпва малко напред, за да го види Зеб Стамп.

— О, вие ли, мистър Кеш Къхуун! Вие знаете, че между тях е имало вражда? Видяхте ги, като са се карали, а?

— Не съм казал, че съм ги видял, Зеб Стамп. Още по-малко бих позволил да ме подлагаш на разпит. Дадох показанията си на тези, които имат право да ги чуят, а това е достатъчно. Струва ми се, джентълмени, че сте доволни от присъдата. Не ми е ясно защо този стар глупак ще се меси…

— Стар глупак ли? — изкрещява като ехо ловецът. — Стар глупак! Дявол ще ви вземе! На мене ли ще викате стар глупак! Бога ми! Да не се казвам Зеб Стамп от Кентъки, ако не ви накарам да си вземете думите назад. Но всичко по реда си! За всичко си има време, и вашето време ще довтаса по-скоро, отколкото си мислите, мистър Кеш Къхуун. А това, че е имало разправия между Хенри Пойндекстър и този момък — продължава Зеб, като се обръща към началника на регулаторите, — аз не вярвам и няма да повярвам, докато не намерите по-сигурни доказателства от празните дрънканици на оня. И аз знам нещичко за двамата младежи; и знам, че цялата работа е невъзможна. Казвате, че имате нови факти? И аз имам факти, и то такива, дето ще оправят малко тая неразбория.

— Какви факти? — пита началникът на регулаторите. — Да ги чуем, Стамп!

— Не е само един. Първо и първо, какво ще кажете за това че и тоя момък е пострадал? Не говоря за драскотините, дето ги виждате. Май койоти са го нападали, когато са разбрали, че е ранен. Ами я гледайте коляното му! Това не е от койот. За него какво ще кажете, Сам Менли?

— Хм, това… някои от момчетата изказаха предположение, че е имало борба между него и…

— Между него и кого? — остро пита Зеб.

— Как кого? Между него и човека, който липсва.

— Да, това е нашето мнение — казва едно от „момчетата“, споменати от Менли. — Всички знаем, че Хенри Пойндекстър не би стоял да го застрелят като теле. Те са се борили и са паднали между скалите, което обяснява и подутото коляно. Освен това по главата му има следа от удар — изглежда от револвер. За драскотините не можем да кажем нищо. Може би са от тръни или от вълци — както искате. Оня малоумен човек ни разказа някаква история за тигър, но нам не ни минават такива.

— За кого разправяш? Да не е за ирландеца Фелим? Къде е той?

— Измъкна се, за да спаси кожата си. Ще го намерим, щом уредим работата с тоя. Предполагам, че ако поопита бесилката, ще каже цялата истина.

— Ако мислите да го разпитвате за тигъра, няма да научите нищо повече. Аз видях тази гадинка и едва успях да измъкна момъка от ноктите му. Но не е там работата. Нали сте разпитвали ирландеца? Не ви ли каза да е видял нещо друго тук?

— Някаква история за индианци. Но кой му вярва?

— Такаа! Той разправи и на мен същата история; изглежда, че е истинска. Каза ми, че играли карти; а картите са наистина тука. Намерих ги пръснати по земята в колибата. Испански карти.

Зеб измъква тестето от джоба си и го подава на началника на регулаторите.

Картите наистина се оказват мексиканско производство. Каквито употребяват за играта монте. Дамата е на кон, пиките са означени с меч, а спатиите — с фигури, напомнящи сечивата на павьорите.

— Къде се е чуло команчи да играят карти? — пита този, който ги разглежда като доказателство за присъствието на индианци. — Това е смешно.

— Смешно ли? — намесва се един стар трапер, прекарал цяла година в плен у команчите. — Може да е смешно, но е вярно. Видял съм да играят най-различни игри върху щавена биволска кожа, която замества масата. Играят и мексиканската игра монте. Смятам, че са я научили от пленниците-мексиканци, каквито има около три хиляди у различните племена. Да, господа! — заключава траперът. — Команчите играят карти. Така е.

Зеб Стамп е зарадван от това показание, което сам не би могъл да даде. То закрепва положението на обвиняемия. Фактът, че в съседство е имало индианци, като че ли променя отношението на регулаторите, които до този миг смятаха, че команчите върлуват само от другата страна на поселището.

— Съвсем сигурно е — продължава Зеб, като използува мига, за да настои за отлагане на делото. — Тук са идвали индианци или нещо такова. Мътните да ги вземат! Този пък откъде се изтърси?

В същото време до слуха на всички откъм стръмнината достига тропот от копита.

Няма нужда да питат какво е накарало Стамп да зададе внезапно този въпрос.

По билото на скалата, близо до самия й ръб, се вижда препускащ кон. Язди го жена, чиято шапка и коса се развяват зад нея. Само шнурът задържа шапката, да не бъде отнесена от вятъра.

Конят препуска така бясно и толкова опасно близо до пропастта — човек може да помисли, че е избягал с ездачката си.

Но не е така. Всеки може да се увери в това от действията на самата ездачка. Тя изглежда недоволна от бързината, с която се движи конят, и с камшик, шпори и викове го подтиква да тича по-бързо.

За тези, които стоят долу, това е съвсем ясно, при все че те са озадачени и смутени от ездата й, толкова близо до пропастта.

Всички стоят, мълчаливи и учудени. Не че не могат да я познаят. Странно би било да не знаят коя е тя. Който е видял веднъж тази ездачка, яхнала коня по мъжки, не може никога да я забрави.

Познават я от пръв поглед. В тази безстрашна ездачка те откриват водача, с когото се бяха разделили в прерията едва преди половин час.