Конникът без глава

Глава XCIГОНИТБА ПРЕЗ ГОРАТА

Гонитбата се насочва право през прерията — към гората, далеч около десетина мили.

Преди да го достигнат, конниците оредяват. Един по един те изостават. Конете им не издържат на изтощителния галоп.

Неколцина се приближават до гората, а само двама навлизат в нея, но не са близо до беглеца, който, без да спира, потъва в шубраците.

Първият от преследвачите е на сив мустанг и настойчиво, с камшик, шпори и с глас изтръгва от коня си най-голямата възможна бързина.

Човекът, който го следва на доста голямо разстояние, е висок, с нахлупена шапка и шаячно палто. Възседнал е мършав кон, който препуска с такава бързина, каквато никой не би допуснал. Тази бързина не е изтръгната с камшик, шпори и глас, а с по-жесток начин. Ездачът държи в ръката си нож, с който от време на време смушва коня точно до опашката.

Двамата конници начело на преследването са Касий Къхуун и Зеб Стамп.

Благодарение бързината на сивия мустанг Къхуун е излязъл напред. Той явно е решил да гони конника без глава докрай, сякаш това се налага от някаква отчаяна необходимост.

Старият ловец също изглежда твърдо решен. Вместо да се задоволи обикновения си ход и да се довери на своето умение на следотърсач, той не изпуска Къхуун от очи, подтикван сякаш от същата необходимост.

Скоро и двамата навлизат в гъсталака и изчезват от погледа на хората зад тях.

Напред през гъстата гора летят тримата конници. Те минават по горски пътеки и поляни — ту направо, ту криволичат, ту в зиг-заг, за да избягнат дърветата.

Безстрашно напред през храсти и шубраци! Острите бодли на кактуси и нискорасли акации се забиват в тях. Клони пращят и се чупят, когато те си проправят път сред тях. Уплашени птици излитат с крясък към някое по-безопасно убежище.

Двойка черни лешояди, кацнали на изсъхнал клон, литват с грак високо във въздуха. Знаят, че такова неудържимо преследване може да завърши само със смърт. Разперили широко криле, те политат над ездачите.

Преследваният има предимство пред преследвачите. Той може да избира пътя си, а те не могат; само трябва да го следват. Сега той не се вижда, но не защото разстоянието между него и хората, които го гонят, се е увеличило, а защото помежду им са се изпречили дървета. Никой от тримата не може да види другите двама, но лешоядите виждат и тримата.

След като се изгуби от погледа на преследвачите, беглецът е в още по-добро положение. Той препуска с всички сили, а те се бавят, за да откриват следите му. Те могат да го следват по тропота от копитата и свистенето на клоните, но въпреки това започват да се отчайват. При всеки завой беглецът като че ли увеличава разстоянието, докато най-после шумът от стъпките му съвсем изчезва.

— Проклет да е! — извиква Къхуун, като махва отчаяно с ръка. — Пак ще ми избяга. Нямаше да е толкова важно, ако бях сам. Но не съм. Този стар дявол е по дирите ми. Видях го, преди да вляза в гората. Едва ли е на триста ярда зад мене. Дали не мога да се отърва от него? Не! Той е толкова добър следотърсач! Дявол да го вземе, май че ще мога!

Къхуун спира, обръща се назад и разглежда пътеката, по която току-що е минал. Той сякаш си е изработил план и сега оглежда местността, за да види дали е подходяща.

В същото време пръстите му трескаво и нетърпеливо сграбчват пушката. По лицето му все още се чете нерешителност. Той се колебае. След като размисли, отказва се от плана си.

— Няма да го бъде — промърморва капитанът. — Много хора идват насам. Някои от тях могат да четат следи. Може да намерят трупа му, пък и да чуят изстрела. Не, не, не бива.

Той се застоява и продължава да се ослушва. Не се чува никакъв шум — нито пред него, нито след него, а само глухият плясък от крилете на лешоядите. Защо пък летят точно над него?

— Да, той сигурно идва. Брей, че лош късмет! Другите са наблизо. Точно подходящо време да сложа край на неговото следене. Щеше да бъде толкова лесно!

Не е толкова лесно, колкото си мислите, Касий Къхуун. И ако птиците над вас можеха да говорят, щяха да ви кажат същото.

Те виждат, че Зеб Стамп се приближава, но така че да избегне всякакво нападение. Затова Къхуун не го чува.

— Какво щастие, ако е загубил следите ми — си мисли Касий и отново се обръща назад. — Както и да е, трябва да продължа, иначе някой от онези глупци може да излезе по-щастлив от мене. Какъв глупак съм, че изгубих толкова време. Ако не внимавам, старата хрътка може да ме настигне. Тогава няма да мога да стрелям. Дявол да го вземе, това ще е най-лошото от всичко!

Той отново пришпорва сивия мустанг и язди толкова бързо, колкото му позволява виещата се пътека.

На около двеста крачки отново спира. Лицето му светва от изненада и доволство.

Конникът без глава е на по-малко от двадесет крачки пред него. Спрял е сред няколко ниски храсти, които достигат до седлото му. Конят е навел глава. Изглежда че дърпа клончета от акациите. Така му се струва на Къхуун при пръв поглед Той бързо вдига пушка към рамото си, но също тъй бързо я и сваля. Конят, който той иска да застреля, нито стои, нито пасе, а се мята и бори с нещо, с глава, потънала в храстите.

Къхуун вижда, че юздата му се е заплела в ниските акации.

— Хванах го най-после! Слава богу! Слава богу!

Като пришпорва коня си, той едва се сдържа да не извика победоносно. И ако не извиква, то е само от страх да не го чуят.

След миг Къхуун се озовава при конника без глава — привидението, което така дълго бе преследвал напразно.