Конникът без глава

Глава LXXIXНЕУМОРИМИЯТ СЛЕДОТЪРСАЧ

Зеб се върна на мястото, гдето беше вързал кобилата. Гъсталакът му беше познат и той го пресече по-напряко, отколкото го бе пресякъл раненият.

Пак тръгна по следите на счупената подкова, напълно уверен, че те ще го изведат близо до Каса дел Корво. Следата го отведе до път, който свързваше почти в права линия форт Индж с един от бродовете на Рио Гранде. Пътят беше широк, половин миля, нещо обикновено за Тексас, гдето всеки пътник си минава, където си ще, като гледа само да не изгуби посоката.

Конят със счупената подкова беше препускал край пътя, но не беше стигнал до форт Индж. На четири-пет мили от форта следата се отклоняваше от пътя под такъв ъгъл, че ако се тръгнеше по права линия, щеше да се излезе точно при плантацията на Пойндекстър. Зеб беше толкова сигурен в това, че почти не гледаше към земята, а яздеше напред, като че ли до него винаги имаше някакъв пътепоказател.

Много преди това той се бе отказал да върви по следата пеш. Въпреки своето открито презрение към язденето той нямаше нищо против да завърши пътешествието си на седлото, особено сега, когато беше уморен от продължителното търсене на следи сред прерията и гъсталака. Само от време на време поглеждаше към земята, и то не толкова да се увери, че не е изгубил следата, колкото да види дали няма да открие нещо ново.

Имаше места в прерията, гдето на твърдия и сух торф не бяха оставени никакви отпечатъци. Обикновен пътник можеше да помисли, че пръв минава по това място. Но Зеб Стамп не беше от тях. Въпреки че не винаги можеше да различи отпечатъците, той знаеше с точност до инч къде ще станат пак ясни — на по-влажните и меки места в прерията.

По този начин — полубезгрижен, полупредпазлив — ловецът се приближи на по-малко от миля от плантацията на Пойндекстър. Над върховете на акациите вече се виждаха назъбените парапети на асотеата, когато Зеб видя на земята нещо, което го накара да се сепне. Вместо да остане на кобилата, той скочи от седлото, метна поводите на врата й, бързо мина пред нея и тръгна пешком по следата.

Кобилата не спря, а продължи покорно след него, като че ли беше свикнала на подобни прищевки.

Неопитното око трудно би забелязало защо Зеб слезе така бързо от седлото. Това се случи на място, гдето по торфа като че ли не бе минавал нито човек, нито животно. Причината можеше да се разбере само от думите на Зеб, когато той скочи от коня.

— Неговите следи по пътя за дома му! — промърмори той бавно и отмерено и закрачи още по-бавно по следите.

След малко следата го заведе в гъсталака. Той се спря внезапно, като че трънливите храсти бяха станали непроходими за него и кобилата.

Но не беше така. Пътеката лежеше открита пред него — по-открита от всякога. Точно това го накара да не продължава повече напред.

Пътеката се спускаше надолу в една долина — падина в прерията, по която понякога течеше малко поточе. Сега тя беше суха и само тук-таме се виждаха отдалечени една от друга локви застояла вода. В падината, покрита с кал, се виждаше човек, който водеше един кон за юздата.

Нямаше нищо необикновено в държането на коня. Той просто вървеше, накъдето го водеше господарят му.

Но човекът — той какво правеше? Имаше нещо странно в движенията му — нещо, което би озадачило дори и един неопитен наблюдател. Зеб обаче не беше озадачен, поне за повече от секунда.

Щом го видя, и разбра какво прави.

— Заличава отпечатъка от счупената подкова — промълви Зеб — само се опитва! Няма полза, мистър Кеш Къхуун, няма полза! Стъпките ви са толкова дълбоки, че няма да ме излъжете. Ще вървя по тях, та ако ще да ме заведат в пъкъла.

Когато ловецът млъкна, човекът, за когото се отнасяха думите му, бе завършил работата си и като скочи на седлото си, бързо се отдалечи.

Следотърсачът го проследи пеша, без много да се старае да не го изпуша от поглед.

Нямаше нужда. Хрътка, попаднала на прясна следа, не може да бъде тъй сигурна, че ще настигне жертвата си, както беше сигурен Зеб Стамп. Никакви извивки или завои — нищо не можеше да спаси Къхуун.

Следотърсачът напредваше спокойно и не мислеше да се спре, докато не стигне до Каса дел Корво.

Не можем да го виним, че сметките му излязоха криви. Кой можеше да предвиди такова прекъсване, като прекъсването, причинено от срещата между Касий Къхуун и Исидора Коварубио де лос Лянос?

Макар да ги видя и се изненада, и то доста много — Зеб не се издаде, че е там.

Напротив, той сякаш стана по-предпазлив. Обърна се безшумно, пошушна някакви тайни думи в ухото на кобилата и прикрит от акациите, тихо се прокрадна напред.

Кобилата го последва без възражения и забележки.

Зеб скоро спря. Кобилата — също; тя подражаваше така добре, че изглеждаше негов двойник.

Гъсти акации го разделяха от двамата, които сега водеха оживен разговор.

Зеб не можеше да ги види, без да се издаде, че ги подслушва; но все пак чуваше всяка дума. Той стоеше на мястото си и слушаше, докато сделката с конете беше сключена, а и малко след това.

Зеб се осмели да излезе от прикритието си, едва когато Къхуун и Исидора се сбогуваха и разделиха.

Застанал на мястото, където бе станала сделката, той възкликна:

— Мътните го взели! Ето ти среща между мъжки и женски дявол. И на, ако мога да кажа кой спечели от цялата работа.