Конникът без глава

Глава LIXИ ДРУГА, ЗА КОЯТО НЯМА ПОКОЙ

Денят, в който Луиза Пойндекстър освободи дон Мигел Диас от ласото, беше черен ден за нея — може би най-черният н живота й.

Тъга по загубения брат, страх за безопасността на любимия пълнеха до вчера горчивата чаша. Днес я преля още по-черното и горчиво чувство на ревност. Мъка, страх, ревност — какво можеше да е душевното състояние на същество, обзето от тях? Буря от ужасни мисли. Такава буря бушуваше в гърдите на Луиза Пойндекстър, след като девойката прочете писмото, което съдържаше писмени доказателства за изневярата на нейния любим.

Вярно е, че писмото не беше писано от него и че нямаше убедителни доказателства, но в първия изблик на неудържима ярост младата креолка не помисли за това. Писмото й даваше основание да смята, че отношенията на Морис Джерълд и мексиканката са много по-близки, отколкото той й бе представил — а това значеше, че той всъщност я е мамил. Защо иначе тази жена ще изказва така откровено, смело, почти несвойствено за жена възхищението си от неговите очи?

„Вашите красиви и изразителни очи“

Това бе не приятелско, а любовно писмо — креолката го тълкуваше така, защото самата тя изпитваше същите чувства.

Освен това определяше му и среща. Под формата на молба наистина, но това беше обикновена учтивост — кокетство на изкусна любовница. А в края на писмото тя се бе отказала от умолителния тон и завършваше с ясна заповед: „Елате, сър, елате!“

Тези думи предизвикаха нещо повече от ревност. Това, което последва, се дължеше като че на желание за мъст. Луиза смачка писмото, което бе попаднало в нежните й ръце.

— Сега всичко ми е ясно — помисли тя с горчивина. — Той се отзовава не за пръв път на подобни покани, не за пръв път те се срещат „на върха на хълма, който се издига зад къщата на чичо ми“. Описанието е недостатъчно, но той знае за какво става дума, защото и по-рано са се срещали.

Скоро желанието за отмъщение се превърна в дълбоко отчаяние. Сърцето й бе смазано и разбито като парчето хартия, което лежеше смачкано на пода.

Креолката се отдаде за известно време на мрачни размишления. Необуздани чувства я изпълваха и я караха да взема страшни решения. Между другото тя помисли дори за любимата Луизиана. Да се върне там и да погребе тайната си мъка в манастира Sacré coeur. Ако в този час на отчаяние манастирът беше наблизо, тя сигурно щеше да напусне бащиния дом и да се приюти зад светите му стени. Този ден беше наистина най-мрачният в живота й.

След продължително измъчване с такива мисли Луиза се успокои и започна да разсъждава по-трезво. Тя препрочете писмото и старателно обмисли съдържанието му. Имаше още надежда — надеждата, че Морис Джерълд може и да не е в поселището.

Това бе все пак само една слаба искрица надежда.

Тази, която бе определила срещата и говореше с такава вяра за нейното осъществяване, знаеше, сигурно по-добре. И все пак… възможно бе да е заминал, както бе обещал. На това предположение именно се крепеше надеждата, която блещукаше като Звездица в мрака.

Не беше лесно за човек като Луиза Пойндекстър направо да пита и да се осведоми. Но тя нямаше никакъв друг избор. И когато сенките на здрача обгърнаха обраслия с трева площад на поселището, тя тръгна тихо с петнистия кон към хотела, където преди няколко часа беше спрял сивият жребец на Исидора.

Тъй като всички мъже отсъствуваха — някои бяха отишли по следите на убиеца, а други подир команчите — Обердорфер беше единствения свидетел на безразсъдната й постъпка… Но той я схвана по друг начин. Стори му се естествено сестрата на убития да иска да научи новини. Така си обясни Обердорфер въпросите, които тя му зададе.

Недосетливият германец и не подозря дори с какво задоволство Луиза посрещна първия му отговор. А още по-малко забеляза болката, която й причини съобщението, направено от него по собствен почин и сложило съвсем внезапно край на техния разговор.

Като научи, че не е първата жена, дошла да пита днес за Морис — ловеца на мустанги, Луиза Пойндекстър се прибра в Каса дел Корво със сърце, което се гърчеше от нова болка.

Тя прекара нощта, без да намери покой, като заспиваше само от време на време, а сънят й бе изпълнен с кошмарни видения.

Утрото не възстанови спокойствието й, но донесе едно смело, почти безразсъдно решение. Смелост се искаше от Луиза Пойндекстър, за да отиде сама на Аламо; а това именно тя бе решила да направи.

Нямаше кой да я възпре или да й забрани. Преследвачите още не бяха се върнали. Никакви новини не бяха стигнали до Каса дел Корво. Луиза бе единствената господарка на дома и на постъпките си. Само тя знаеше причината, която я заставяше да вземе такова смело решение. Но човек може лесно да се досети. Нейният дух не можеше да се помири с такива съмнения. Дори любовта, която укротява и най-буйните, не я направи безпомощна. Тя не можеше да живее с подозрения. Трябваше да се увери. Може би щеше да намери спокойствие за сърцето си, а може би щеше напълно да го разбие; но и това дори бе за предпочитане пред мъчението от неизвестността.

Колко много чувствата й напомнят чувствата на нейната съперница!

Дори и да имаше кой да я разубеждава, опитът би бил напразен. Съмнително е дали в този миг и авторитетът на баща й дори би й попречил да изпълни намерението си. Може ли да се говори за тигрица, разярена от подобни чувства? При нещастна любов и египетската кралица не е проявявала по-властна воля от американската креолка, изгаряща от същата свещена страст. Никакви възражения нищо друго освен смъртта не би могло да я спре. Рядко се срещат по земята хора с такъв характер. Когато са спокойни, те са светли като лъчите на аврора и чисти като детска молитва. Но когато в сърцето им се разбушува любов или по-скоро придружаващата я ревност, те стават горди и опасни като Луцифер.

Такава беше Луиза Пойндекстър. Когато ставаше въпрос за любов, тя трябваше да я спечели или да загине. Ревност, основана на подозрения, беше несъвместима с нейния нрав. Тя трябваше да намери доказателства, които ще опровергаят или потвърдят съмненията й — доказателства, по-силни от прочетените в писмото, които почиваха само на предположения. Такива доказателства можеха да се намерят само на Аламо.

Първият лъч на изгрева завари Луиза на седлото. Тя излезе от портата на Каса дел Корво и пое пътя през прерията, който й беше добре известен. Когато минаваше покрай толкова скъпи за нея места, тя си спомняше един от най-приятните мигове от живота си.

Понякога забравяше причините, които я бяха заставили да тръгне на път, и мислеше само по-скоро да стигне при любимия си, да го спаси от враговете, сред които може би вече е попаднал.

Ах! Въпреки страха за безопасността на любимия тези мигове бяха щастливи в сравнение с прекараните в размисъл за неговата измяна. Двадесет мили отделяха Каса дел Корво от усамотената хижа. На всеки европеец, който пътува на кон, това може да се стори цяло пътешествие. За ездачите от прерията то е два часа бърза езда, като при преследване на елен или лисица по открита местност. Дори с муден кон пътуването не е скучно. А с бързоногата петниста Луна, която препускаше с готовност към родния си дом — прерията, пътешествието свърши скоро, може би много по-скоро, отколкото желаеше ездачката.

Колкото и нещастна да бе Луиза Пойндекстър, мъката й още не бе стигнала до отчаяние. В тази мъка все още блещукаше искра от надежда.

Но тя угасна, когато Луиза прекрачи прага на хакалето. Глухият вик, който се изтръгна от нея, наподобяваше последния вопъл на сърце, което се разкъсва на две.

В колибата имаше жена.

От устата на тази жена се чу също възклицание. Като ехо прозвуча възклицанието на Луиза. Така непосредствено последва то първото и така много му приличаше по мъката, с която бе пропито.

Като второ, още по-силно ехо откликна викът на Исидора, когато тя се обърна и видя на вратата жената, чието име току-що бе произнесено. Луиза, възхвалявана с толкова жар, споменавана с толкова нежност в бълнуванията на болния мозък на Морис.

За младата креолка всичко беше ясно — болезнено ясно. Тя видя пред себе си жената, изпратила писмото и определила срещата, която сигурно се бе състояла. В борбата, чиито неясни звуци бяха достигнали до нея, бе участвувал може би и трети човек — Морис Джерълд. Това обясняваше сегашното МУ състояние. Защото тя бе влязла вече доста навътре в хижата и можеше да види ранения на леглото.

Да, тука беше жената, написала смелото писмо, нарекла Морис Джерълд „скъпи“, възхвалила очите му, заповядала му да отиде при нея и останала до леглото му да се грижи за него. От всичко личеше, че той й принадлежи. Ах! Тази мисъл й причини неизразима мъка.

Не по-малко ясни и мъчителни бяха и заключенията на Исидора. Тя вече знаеше, че е изместена. Дълго бе слушала неволните думи, които й разкриха това. И не можеше да се съмнява в тяхната искреност. На вратата стоеше жената, която бе взела нейното място.

Лице с лице, с блестящи очи, с буйно дишащи гърди, изпълнени от едни и същи чувства, двете девойки стояха и се гледаха, обзети от една и съща мисъл.

И двете обичаха един и същи мъж. И двете се измъчваха от ревност. И двете бяха близо до любимия, който не чувствуваше присъствието им.

Всяка от тях смяташе другата за щастлива съперница. Луиза не бе чула думите, които щяха да я утешат — но тия думи още звучаха в ушите на Исидора и разкъсваха сърцето й.

Тази безмълвна враждебност изглеждаше още по-ужасна поради мълчанието. Те не си размениха нито дума. Нито едната, нито другата поиска обяснение. Не беше необходимо. Има случаи, когато думите са излишни. И двете чувствуваха несъзнателно, че случаят е именно такъв. Това бе среща на яростни чувства, изразени с огнени погледи и презрително сви устни.

Но то трая само миг. Всъщност цялата сцена едва ли продължи повече от двадесет секунди.

Луиза Пойндекстър се обърна и излезе. За нея нямаше място в хижата на Морис Джерълд.

Исидора също излезе, като почти настъпваше шлейфа на съперницата си. Същата мисъл измъчваше и нейното сърце, може би дори много повече. В хижата на Морис Джерълд нямаше място за нея.

И двете бяха като че твърдо решени да си отидат, да напуснат мястото, където разбиха сърцата си.

Сивият кон беше по-наблизо от мустанга. Исидора се качи първа на седлото и първа потегли. Но когато мина покрай съперницата си, и тя бе вече възседнала коня си и се готвеше да тръгне.

Двете жени се изгледаха пак. Ни един от погледите не беше тържествуващ, нито в единия, нито в другия се четеше прошка.

В погледа на креолката имаше мъка, гняв и изненада. Последният поглед на Исидора, съпроводен от вулгарното възклицание „Carjo“, беше изпълнен с безсилна злоба.