Конникът без глава

ГЛАВА XVIIIРЕВНОСТТА ТРЪГВА ПО СЛЕДИТЕ

От четиридесетте спасители, които бяха тръгнали подир беглеца, малцина стигнаха надалече. След като загубиха от погледа си манадата, мустанга и ловеца, те скоро се разпръснаха из прерията по един, по двама или на групи от по трима-четирима. Повечето от тях, несвикнали да разпознават следи, скоро загубиха отпечатъците от копитата на дивите кобили и се отклониха по дири, оставени от същото стадо по-рано.

Драгунският взвод, командуван от млад офицер, току-що завършил Уест Пойнт59, се впусна по едно от тези отклонения и заблуди другите, които ги следваха.

Гоненето ставаше по вълнообразна прерия, тук-там покрита от цели пояси шубраци. Шубраците и неравната повърхност скоро скриха групите една от друга. И ако двадесет минути по-късно някоя птица погледнеше отвисоко, тя щеше да види около петдесет ездача, разделени на десетина групи, които явно бяха тръгнали заедно, но сега с пълна бързина се движеха в най-различни посоки.

Само един от тях яздеше в правилна посока. Той бе възседнал едър, кестеняв, як кон, който не се отличаваше с особена красота, но беше бърз и издръжлив. Синьо палто с полувоенна кройка, фуражка от същия цвят бяха дрехите, които обикновено носеше бившият капитан от доброволците Касий Къхуун. Той беше човекът, който направляваше кестенявия си кон по вярната следа. С камшик и шпори Къхуун подтикваше животното да бърза колкото може. А сам той бе подтикван от една мисъл, остра като шпорите му, които го караше да влага всичките си сили в това, което вършеше.

Като гладна хрътка Къхуун не изпущаше от очи следата с надежда развръзката да награди усилията му.

Касий Къхуун нямаше ясна представа каква щеше да бъде развръзката, но от време на време той поглеждаше към кобурите от които се подаваха чифт револвери, и очевидно в неговото съзнание се тъкмеше някакъв зловещ план.

Ако не бе му помагала една случайност, той сигурно би се заблудил като другите. Къхуун имаше предимство пред тях, защото вървеше по следи от копита, които бе виждал по-рано. С болезнена яснота той си спомняше едните — по-големите. Беше ги виждал по овъглената повърхност, сред пепелта на опожарената прерия. Някакъв неопределен инстинкт тогава го бе накарал да ги забележи и сега си ги спомни.

Направляван от следите, капитанът дойде до гъсталака, а след това и до поляната, където петнистият мустанг беше спрял така неочаквано. Дотук беше лесно. Оттук нататък трябваше да прави догадки. Между следите от дивите кобили личаха стъпките и на други два коня. Но тук те не бяха галопирали. Изглежда са спирали — стояли са един до друг.

А сега накъде? Там, дето беше минала манадата нямаше отпечатъци от подкови, нито пък някъде другаде. Земята наоколо беше твърда и покрита с камъни. Галопиращ кон щеше да остави следи по нея, но не и кон, който се движи спокойно.

А точно така петнистият мустанг и дорестият жребец бяха напуснали това място. Те бяха вървели бавно около двадесет ярда, а после в галоп до капана за мустанги.

Нетърпеливият преследвач бе озадачен. Той заобиколи няколко пъти мястото, след това тръгна по следите на дивите кобили, но се върна, без да открие посоката, в която бяха тръгнали двата подковани коня.

Сега Къхуун беше повече от изненадан, но в този миг се появи един самотен конник и прекъсна мъчителните му догадки.

Човекът, който се приближаваше, не беше непознат. Той беше огромен на ръст, облечен в груби дрехи, с брада чак до копчетата на палтото и яздеше най-окаяния кон, който може да се намери на сто мили наоколо; той беше стар познайник. Касий Къхуун познаваше Зебулон Стамп. А и Зеб Стамп познаваше Кеш Къхуун много преди и двамата да бяха дошли в прериите на Тексас.

— Не намерихте ли момичето, мистър Къхуун? — запита ловецът, като се приближи тържествено. — Май че не сте — продължи той, сякаш си бе направил заключение от израза на лицето на Къхуун. — Дявол да го вземе! Какво ли е станало? Чудна работа! Такава ездачка, пък да остави тази кранта да я отвлече. Ама няма нищо страшно. Ловецът ще метне ласото си на врата на животното и ще го накара да не щурее. Защо сте се спрели тука?

— Не мога да разбера накъде са тръгнали. Следите показват, че са се спирали тук, но по-нататък не виждам следи от подковани копита.

— Тъй, тъй, прав сте, мистър Кеш. Спирали са се тук и близко са стояли един до друг. След туй не са тръгнали подир дивите кобили. Не са! Е, тогава?

Зеб Стамп внимателно огледа равнината, сякаш оттам очакваше отговор, а не от Касий Къхуун.

— Никъде не мога да видя следите им — отговори бившият капитан.

— Не можете ли? Аз пък мога. Я погледнете! Не виждате ли, че тревата е газена.

— Не.

— Я гледай! Ами че то е ясно като бял ден! Ето ти голямата подкова, ето ти и по-малката до нея. Насам са тръгнали; личи си, че само дотука са вървели подир дивите кобили. Няма да е лошо и ний да тръгнем след тях.

— Да тръгнем! Веднага да тръгнем!

Без да говори повече, Зеб се отправи по новата следа, която въпреки че другият не различаваше, за него бе, както сам ка за, „ясна като бял ден“.

След малко, когато стигнаха до мястото, откъдето конниците се бяха впуснали в галоп, за да избягат от каваладата, и отпечатъците от копитата им набраздяваха торфа, следите станаха ясни и за спътника на Зеб.

Не след дълго следите пак се загубиха сред стотици други отпечатъци по моравата или по-скоро станаха незабележими за по-неопитни наблюдатели от Зеб Стамп.

— Няма нищо, само следи от дивите кобили — предположи Къхуун. — Те изглежда са направили кръг и пак са се върнали тук.

— Ако е така, това е било, след като са минали ездачите. Май тез, дето са бягали, после са гонили.

— Какво искаш да кажеш, мистър Стамп?

— Ех, какво! Първом те са препускали след кобилите, после пък кобилите са препускали след тях.

— По какво познаваш?

— Не виждате ли че връз подкованите копита има други копита — на кобилите. От кобилите ли? Дявол да го вземе, май че не са от кобили. С цял инч са по-големи. Жребци са минали оттука. Цяла кавалада! Тюх, да му се не види. Дано не са…

— Какво да не са?

— Дано не са тръгнали след петнистата. Ако са тръгнали, опасно е за мис Пойндекстър. Хайде!

Без да чака отговор, ловецът потегли с тромавата си кобила, следван от Къхуун, който не му даваше мира, а искаше да му обясни загадъчните си думи.

Зеб не благоволи да даде каквото и да е обяснение, а само махна с ръка, като че искаше да каже: „Не ме тревожете сега. Зает съм“.

За известно време цялото му внимание бе погълнато от разпознаване следите на подкованите коне, което не беше лесна работа, тъй като на места те бяха съвсем заличени от копитата на много жребци. Въпреки това ловецът ги откриваше и продължаваше да язди в тръс. Едва когато стигнаха на около сто ярда от дола, лицето му се проясни. Той спря кобилата си и удостои Къхуун с очакваното обяснение.

— О, такава ли била опасността — каза Къхуун, след като чу обясненията. — Откъде знаеш, че са се спасили?

— Погледнете натам!

— Мъртъв жребец! Изглежда наскоро е убит. Какво значи това?

— Значи, че ловецът на мустанги го е убил.

— Мислиш ли, че другите коне са се изплашили и не са ги последвали?

— Не са тръгнали подире им, ама не защото са се изплашили. Ето какво ги е спряло. Майчице, какъв скок!

Зеб посочи дола, до който и двамата вече бяха пристигнали.

— Предполагаш, че са го прескочили? — запита Къхуун. — Не е възможно.

— Скокнали са го и още как! Не виждате ли следи хем отсам, хем оттатък? Мис Пойндекстър е скочила първа. Брей, че момиче! Май че двамата са скокнали, преди да очистят жребеца. Иначе нямаше да могат. Само тук могат да минат конете. Мътните го взели! Умен си е ловецът на мустанги! Утрепал го е точно до дупката.

— Смяташ, че той и моята братовчедка са скочили заедно тук?

— Не съвсем заедно — обясни Зеб, без да подозира какво бе породило този въпрос. — Нали казах, че петнистата кобила е минала първа. Виждате ли следите й ей там, от другата страна?

— Виждам.

— Е, добре. А не виждате ли, че някой от тях са затъпкани от подковите на коня на ловеца?

— Вярно, вярно.

— А пък жребците не са минали — не е минал ни един от цялата им кавалада. Аха, сега ми просветна. Младият момък е поспрял от другата страна и му е пратил един куршум на тоз скот. Все едно, че е затворил врата зад себе си, а жребците, като са видели това, отказали са се и са поели на другаде. Ето накъде са отишли — покрай дола.

— Може конете да са прескочили на някое друго място и да са продължили да ги гонят.

— Ако са го сторили, препускали са цели десет мили — пет на отиване и пет на връщане. Това хич не ми се вярва, мистър Къхуун. Спокоен да сте; оттук повече не са гонили мис Луиза. Скочили са и са си отишли с ловеца на мустанги тихо и мирно като две агънца. Не е имало никаква опасност. Те може вече да са се върнали при другите, дето останаха при колата с яденето.

— Да вървим! — извика Къхуун тъй нетърпелив, както преди, когато мислеше, че над братовчедка му е надвиснала угроза. — Да вървим мистър Стамп, да се върнем колкото може по-скоро!

— Не бързайте толкова, моля ви се — каза Зеб, като се плъзна спокойно от седлото и извади ножа си. — Искам да ме почакате само десетина минути!

— Да те чакам ли? За какво? — недоволно попита Къхуун.

— Да одера кожата на този тук, дорестия. Изглежда първо качество. В поселището ще взема най-малко пет долара за нея. Пет долара не се намират току-тъй всеки ден по прериите.

— По дяволите тази кожа — сърдито извика нетърпеливият южняк. — Хайде тръгвай, остави я!

— А, виж, туй няма да направя — хладно отвърна ловецът и заби острието на ножа си в търбуха на поваления жребец. — Вие, ако щете, отивайте, мистър Къхуун. Зеб Стамп няма да тръгне, докато не скъта кожата в торбата на гърба на своята стара кобила. Виж, туй няма да го направи!

— Хайде, Зеб, какво приказваш! Знаеш, че не мога да се върна сам! Нали знаеш, че сам не мога да намеря пътя?

— Май че е вярно. Не съм казвал, че можете.

— Слушай! Я не се инати! Всяка минута ми е скъпа. Ще ти отнеме най-малко половин час да одереш тоя кон.

— По-малко от двайсет минути.

— Добре, дори да кажем двайсет минути. Двайсет минути са много по-скъпи за мен от пет долара. Ти каза, че толкова струва кожата, нали? Остави я, аз съм съгласен да ти броя пет долара.

— Хм! Вие наистина сте щедър. Признавам го, дявол да го вземе, ала не мога да ви приема предложението. Няма да е честно да ви взема парите за такава услуга. Още повече че сте ми познат. А и без това ще вървя по същия път. А право да си кажа, хич не ми се губят петте долара от конската кожа; тя ще изгние тук като круша или пък ястребите и койотите ще я разкъсат на парченца, додето мога да намина пак насам.

— Неприятна работа! Какво да правя?

— Бързате ли? Уф, че ме е яд, че не мога да ви услужа. Ама слушайте! Няма защо да ме чакате. Не е мъчно да намерите пътя. Виждате ли ей онова дърво, дето стърчи — ей онази там топола!

— Да, виждам.

— Е, не си ли спомняте да сте я виждали по-рано? Тя е малко чудновата — по прилича на черковна кула, отколкото на дърво.

— Да, да — каза Къхуун, — сега, като ми показахте, си спомням. Минахме близо край нея, когато преследвахме дивите кобили.

— Ха така. Сега, щом я познахте, нищо не ви пречи да идете дотам и пак да тръгнете по следите на кобилите, ама отзад напред. Полека-лека ще стигнете до мястото, отдето тръгнахте, и точно там ще намерите братовчедка си мис Пойндекстър и цялата компания да си попийват от онова, френското вино, дето му викат шампанско. Дано пият само от него и да не закачат „мононгахелата“, че ми се ще, като се върна да си сръбна от нея.

Къхуун не дочака Зеб да се доизкаже. Веднага щом позна дървото той заби шпори в хълбоците на кестенявия си кон, впусна се в галоп и остави стария Зеб спокойно да до дере „скъпоценната“ кожа.

— Мътните го взели! — възкликна ловецът, като погледна нагоре и забеляза колко бързо и неучтиво го бе напуснал Къхуун. — Не ще много ум да се сети човек защо толкова се е разбързал. Не съм от много досетливите, ама този път смятам, че не бъркам. Ревността е тръгнала по следите.

Зеб Стамп не грешеше в предположенията си. Наистина ревността подтикваше Касий Къхуун да бърза толкова. Черна ревност, която най-напред се бе породила в черна местност — овъглената прерия. Тя растеше всеки ден, подхранвана от случайни наблюдения и предположения, и беше се развила до такава степан, че Къхуун изцяло се превърна в неин роб. Подаряването и укротяването на петнистия мустанг, приемането на подаръка с нескрито удоволствие — тези и други обстоятелства действуваха на развинтената фантазия на Касий Къхуун и го доведоха до убеждението, че Морис — ловецът на мустанги, е неговият най-голям съперник.

Ниското обществено положение на ловеца на коне трябваше да възпре Къхуун от такива мисли или съмнения. Това би било възможно, ако той не познаваше отблизо характера на Луиза Пойндекстър. Но тъй като беше близък с нея още от детинство и добре познаваше независимия й дух и смелостта й, граничеща с безразсъдност, той не можеше да се осланя само на по-висшия й произход. За повечето жени произходът може да бъде пречка за неравен брак, освен при съвсем неблагоразумните. Но когато скверният Касий Къхуун мислеше как би постъпила братовчедка му, той не вземаше под внимание дори и този слаб довод.

Раздразнен от това, което се случи през деня — от началото докрай неблагоприятно за него, — капитанът бързаше към мястото на пикника. Дървото, подобно на черковна кула, му показа пътя, по който беше минала манадата. Вече нямаше никаква опасност да се заблуди. Трябваше само да върви по пътя, по който вече беше минал веднъж.

Подтикван от горчиви мисли, които повече от час бяха единственият му другар, Къхуун яздеше бързо, по-бързо отколкото умореният му кон би искал. Сред самотната тишина, която го обкръжаваше, той чувствуваше още по-остро горчивината на своите мисли.

Къхуун видя пред себе си двама конници, които се движеха по същия път, в същата посока. Но възможността да намери другари, не го утеши. Макар че виждаше само гърбовете им, а те бяха доста далеч пред него — той разпозна и двамата. Това бяха виновниците за неговите мъчителни мисли. Също като него те се връщаха по следите на дивите кобили, до които бяха стигнали по една странична пътека. Един до друг — седлата им почти се допираха, — те като че ли бяха погълнати от разговор, интересен и за двамата. И двамата не забелязаха конника, който се приближаваше към тях в диагонал. Изглежда, че те не бързаха като него да се присъединят към излетниците и затова се движеха бавно; девойката изоставаше малко.

Близостта им, държането ми, явната им незаинтересованост към външния свят, бавният им ход като на охлюви, тези и някои други незначителни обстоятелства забелязани от Къхуун, почти го подлудяваха.

Да препусне бързо и да сложи край на техния разговор, това беше несъзнателното желание на южняка. Като заби яростно шпори в кестенявия си кон, той още веднъж го принуди да премине в галоп въпреки нежеланието му.

След няколко секунди обаче Къхуун промени решението си и намали хода. Шумът от копитата на неговия кон още не бе предупредил другите за приближаването му, при все че беше на по-малко от двеста ярда зад тях. Той можеше да чуе звънкия глас на братовчедка си, която вземаше по-голямо участие в разговора.

Да можеше да се приближи, без да го забележат! Да можеше да чуе какво говорят!

Мястото беше съвсем неподходящо за подслушване, но все пак може би имаше някаква възможност.

Явният интерес, с който се водеше разговорът, създаваше такъв удобен случай. Торфът на саваната беше мек като кадифе. Хлъзгащите се по него копита не издаваха никакъв шум.

Къхуун беше твърде нетърпелив, за да намали хода. Неговият кестеняв жребец бе свикнал на този алюр60, характерен за конете от югозападните щати, и въпреки умората продължи, без да намалява скоростта си. Копитата на жребеца, които се издигаха по-малко от един инч над тревата, стъпваха водоравно. Той напредваше бързо, безшумно, толкова бързо, че след няколко секунди се намери близо до петнистия мустанг и червения жребец на ловеца на мустанги. След това той започна да се движи с тяхната бързина, а ездачът му се изпъна напред и се вслуша внимателно, което издаваше някаква злокобна решителност. Видът му показваше, че той е готов да нанесе най-долни обиди, да изрече непристойни думи, а ако стане нужда, да употреби нож или револвер.

Държането му зависеше от случая — от това, което щеше да дочуе.

Дали случаят или съдбата бяха виновни, но не му се удаде такава възможност. Ако двамата ездачи не забелязваха това което ставаше край тях, техните коне не бяха толкова погълнати. Умореният кестеняв жребец направи една по-тежка стъпка, която веднага бе доловена от острия слух на дорестия кон и петнистия мустанг. Те едновременно извърнаха глави и изцвилиха.

Къхуун бе открит.

— Ах, братовчеде! — извика девойката, по-скоро раздразнена, отколкото изненадана. — Ти си тук? Къде са татко, Хари и останалите?

— Защо питаш мене, Лу? Струва ми се, ти знаеш толкова колкото и аз.

— Какво? Не си ли дошъл да ни посрещнеш? О! Конят ти е целият в пот. Изглежда, че е препускал дълго, като нас.

— Така е. Тръгнах подир вас още от началото с надежда да ти помогна.

— Наистина ли? Не знаех, че ни търсиш. Благодаря, братовчеде. Аз точно благодарях на този любезен джентълмен, който също ме последва и бе толкова добър да спаси Луна и мене от голяма неприятност — по-скоро трябва да кажа ужасна неприятност. Знаеш ли, че бяхме преследвани от стадо диви жребци и трябваше да препускаме, за да си спасим живота?

— Зная.

— Тогава си видял гонитбата?

— Не. Разбрах по следите.

— От следите! И можа ли по тях да разбереш?

— Да, благодарение обясненията на Зеб Стамп.

— О, той с тебе ли беше? Стигнахте ли до… до… докъде стигнахте?

— До една пропаст в прерията. Зеб каза, че сте я прескочили. Вярно ли е?

— Луна я прескочи.

— И ти беше на гърба й?

— Никъде другаде не съм била. Що за въпрос, братовчеде! Ти къде мислиш, че съм била? Хваната за опашката й ли? Ха-ха-ха! Ти прескочи ли я? — попита тя, като изведнъж смени тона си. — По-нататък продължи ли?

— Не, Лу. От пропастта идвам право тук. Мислех, че си се върнала преди мене. И така се случи, че ви настигнах.

Луиза изглежда беше доволна от отговора.

— О! Радвам се, че ни настигна. Ние яздехме бавно. Луна е толкова уморена! Бедната! Не зная как ще стигнем до Леона.

Откакто Къхуун се присъедини към тях, ловецът на мустанги не беше проговорил нито дума. Колкото и приятен да му е бил разговорът с младата креолка, той го бе прекъснал сякаш без съжаление и сега яздеше безмълвно пред тях, като че ли мълчаливо се бяха разбрали, че той трябва да се върне към изпълнение на задължението, за което бе първоначално нает.

Но при все това бившият капитан му хвърляше унищожителни погледи, а от време на време, когато виждаше или му се струваше, че нейните очи се отправят с възхищение в същата посока, в погледа му пламваше сатанинска злоба.

Дългото пътешествие на тримата ездачи можеше да свърши трагично. Такъв край бе предотвратен от появяването на излетниците. Те заобиколиха завърналата се Луиза и техния хор от поздравления прогони всички други мисли.