Конникът без глава

Глава IIСЛЕДИТЕ НА ЛАСОТО

Без съмнение колите на Удли Пойндекстър се движеха по следите на своите колела.

— Нашите следи! — промърмори Къхуун, щом откри това, и спря коня си с яростно проклятие.

— Нашите следи? Какво искаш да кажеш, Касий? Да не би да сме пътували по…

— По собствените си следи. Да, вуйчо, точно така. Описали сме пълен кръг. Виж! Ето задното копито на моя кон, с половин подкова; ето и следите на нашите черни. Освен това познавам местността. Това е същият хълм, от който се спуснахме след последното спиране. Брей, че лош късмет! На вятъра сме пътували цели две мили.

Сега вече не само смущение е изписано по лицето на Касий — то е потъмняло от гняв, примесен със срам. По негова вина керванът е без редовен водач. Наетият в Индианола водач ги бе водил до мястото на последния им престой. Там заради някакъв спор, подхванат от избухливия бивш капитан, водачът поискал да бъде освободен и се върнал.

Заради това и заради неуместната самоувереност в своята способност да води кервана сега племенникът на плантатора се срамува. Той още по-силно изпитва това чувство, когато каретата се приближава и блестящите очи стават свидетели на неговия неуспех.

Пойндекстър не задава повече въпроси. За всички е ясно, че са изгубили пътя. Дори босоногите или обути в груби обувки пешеходци разпознават отпечатъците от собствените си крака и разбират, че за втори път минават през това място.

Всички спират. Белите разговарят оживено. Плантаторът смята, че положението е сериозно. Днес няма да може да завърши пътуването си, както бе решил по-рано.

Това е най-малкото нещастие, което може да ги сполети. Възможни и вероятни са и други. Опожарената прерия крие опасности. Може би ще се наложи да прекарат нощта тук, без вода за животните. А може би и втора нощ, та дори и повече — кой знае?

Как да намерят пътя? Денят превали, но слънцето е още доста високо, за да покаже къде ще залезе. Ако почакат още малко, може би ще открият посоките на компаса.

Но каква полза от това? Дори да знаят къде е изток, запад, север, юг — това няма да им помогне: те не знаят в каква посока да се движат.

Сега Къхуун е предпазлив. Вече не предлага да им показва пътя. След такъв явен и срамен неуспех той не се наема да води.

Десетминутното съвещание завършва без резултат. Никой не може да предложи приемлив план за действие. Никой не знае как могат да избягнат прегръдките на тази тъмна пустиня, която сякаш помрачава не само слънцето и небето, но и лицето на всеки, който попадне в нейните предели.

Ято черни лешояди лети в далечината. Те идват все по-близо и по-близо. Някои от тях кацат на земята, други се вият над главите на заблудените пътници. Дали птиците не вещаят някакво зло?

Минават други десет минути на физическо и морално униние. А след това като милостив дар от небето радостта отново обхваща всички. Причината? Към кервана се приближава конник.

Неочаквана гледка! Кой би се надявал да види човек по тези места? Очите на всички заблестяват от радост, сякаш в приближаващия се конник те виждат пришествието на спасител.

— Насам идва, нали? — пита плантаторът, страхувайки се да се довери на отслабващото си зрение.

— Да, татко. Идва право към нас — отговори Хенри, който свали шапката си, размаха я нависоко и същевременно извика, за да привлече вниманието на конника.

Не беше необходимо. Странникът бе вече забелязал спрелите коли и в галоп се приближаваше към тях.

Той спря чак след като отмина кервана и стигна до мястото, гдето стояха плантаторът и придружаващите го.

— Мексиканец! — прошепна Хенри, съдейки по облеклото на конника.

— Толкова по-добре — отговори Пойндекстър също шепнешком, — още по-голяма вероятност има да знае пътя.

— Няма нищо мексиканско в него — промърмори Къхуун — освен дрехите. Ей сега ще видим: Buenos dias, cavallero: Esta mexicano? (Добър ден, господине! Мексиканец ли сте?)

— О, не — запротестира странникът с усмивка, — ни най-малко. Мога да ви говоря на испански, ако предпочитате, но смятам, че ще ме разберете по-добре на английски: предполагам, че той е вашият роден език.

Къхуун, който се страхуваше, че неговият испански не е добър и произношението му неправилно, се въздържа да отговори.

— Американци сме, господине! — отговори Пойндекстър с пробудена национална гордост. След това, сякаш уплашен да не обиди човека, от когото възнамеряваше да потърси помощ, той добави: — Да, ние всички сме американци, от Южните щати.

— Личи от тези, които ви придружават — по неговото лице се изписа едва доловимо презрение, когато очите му се спряха на групата черни роби. — Личи също — добави той, — че не сте запознати с пътуването през прерията. Пътя ли изгубихте?

— Да, сър, и има много малка вероятност да се оправим, освен ако вие бъдете така любезен да ни помогнете.

— И дума не може да става за любезност. Когато прекосявах прерията, съвсем случайно попаднах на следите ви. Разбрах, че сте се заблудили, и дойдох да ви упътя.

— Много мило от ваша страна. Ще ви бъдем извънредно благодарни. Казвам се Пойндекстър — Удли Пойндекстър от Луизиана. Купих имение на река Леона, близо до форт Индж. Надявахме се да пристигнем преди падането на нощта. Дали ще е възможно?

— Няма какво да ви попречи, ако следвате указанията, които ще ви дам.

Като каза това, странникът се отдалечи на известно разстояние и започна да оглежда местността, като че ли да реши в каква посока трябва да тръгнат пътниците.

Застанали на върха на хълма, конят и ездачът представляваха картина, която заслужава да бъде описана.

Конят, достоен да бъде язден от някой арабски шах, е червеникавокафяв, с широки гърди и стройни като тръстика крака. Закръглените му хълбоци завършват с разкошна опашка, която се извива назад като дъга. Ездачът — млад човек на около двадесет и пет години — има благородна осанка. Той е облечен в живописен костюм на мексикански ранчеро13 — късо кадифено палто — calzoneros14, навървени по шевовете белоснежни ленени calzoncillos15 и с ботуши от биволска кожа с тежки шпори на токовете. Около кръста му — ален копринен шал, на главата — черна лъскава шапка, опасана със златен кордон. Представете си така облечен конник, седнал на извито дървено мавританско седло, мексиканска направа, с кожено покривало, на което са отпечатани старинни фигури, представете си един такъв кавалер, и пред вашите очи ще се появи двойникът на човека, в когото плантаторът и неговите хора се взираха.

През завеските на каретата го разглеждаха с поглед, който говореше за особени чувства. За първи път в живота си Луиза Пойндекстър виждаше онзи героичен човек, когото досега бе виждала само във въображението си.

Конникът би се гордял, ако знаеше какво вълнение предизвика в гърдите на младата креолка неговото присъствие.

Но той не знаеше и не можеше да знае. Дори не знаеше, че тя съществува. Когато минаваше край покритата с прах карета, той хвърли само бегъл поглед така, както човек може да погледне грубата черупка на някоя мида, без да подозира каква перла блести в нея.

— Честна дума! — заяви той, като се обърна към притежателя на колите. — Не мога да открия никакъв знак, по който да се ръководите. Въпреки това мога да намеря пътя. Вие ще трябва да пресечете Леона пет мили под форта. Тъй като и аз трябва да я пресека на същото място, вие можете да се движите по следите на коня ми. Довиждане, джентълмени!

Разделяйки се така ненадейно с тях, той пришпори коня си и се отдалечи в галоп.

Неочаквано, почти неучтиво сбогуване! Така си помислиха плантаторът и неговите близки.

Преди да имат време да изразят мислите си гласно, те видяха, че непознатият се връща.

След десетина секунди той беше отново сред тях. Всички се обърнаха към него, за да разберат защо се бе върнал.

— Страхувам се, че следите от коня ми няма да ви помогнат много. Мустанги16 са минали оттук след пожара. Оставили са хиляди отпечатъци от копита. Моят кон е подкован, но тъй като не сте свикнали да разчитате следи, може би няма да можете да различите моите, още повече, че всички отпечатъци от копита в сухата пепел си приличат много.

— Какво да направим? — попита плантаторът отчаяно.

— Съжалявам, мистър Пойндекстър, че не мога да остана да ви водя. Бързам с писма за форта. Ако загубите следите ми, гледайте слънцето да ви бъде отдясно, така че сенките ви да падат наляво, под ъгъл около петнадесет градуса към посоката на вашето движение. Вървете направо около пет мили. Тогава ще видите върха на един висок кипарис. Ще го познаете по червеникавите му листа. Тръгнете право към него. Той расте на брега на реката близо до брода.

Младият конник пак хвана юздата и се канеше да препусне, когато нещо го накара да се позабави. Това бяха двете бляскави очи, които той за първи път видя да поглеждат между завеските на каретата.

Тяхната притежателка бе в сянка, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види лицето й — ненадминато по своята миловидност. Той дори забеляза, че очите бяха отправени към него, и му се стори, че го гледат с интерес, почти с нежност.

Той неволно отвърна с поглед, пълен с възхищение, който неумело се опита да прикрие. И за да не го вземат погрешно за грубиян, конникът се обърна към плантатора, който току-що му беше благодарил за любезността.

— Едва ли заслужавам вашата благодарност — възрази той. — Оставям ви така на произвола, може пак да изгубите пътя. Но както вече ви казах, времето ми е измерено.

Конникът погледна часовника си, като че ли не му се щеше да пътува сам.

— Много сте любезен, сър — каза Пойндекстър, — но с упътванията, които ни дадохте, мисля, че ще можем да се оправим. Слънцето ще ни показва…

— Не! Като гледам сега небето, не ми се вярва. Откъм север се задават облаци. След час слънцето може да се скрие. Във всеки случай то ще се скрие, преди да стигнете до мястото, откъдето се вижда кипарисът. Така няма да стане. Почакайте! — продължи той, като помисли малко. — Измислих нещо по-добро. Движете се по следата на моето ласо!

Докато още говореше, ездачът дигна от седлото си навитото въже и метна свободния му край на земята. Другият край бе завързан за една халка на предната чест на седлото. След това той повдигна шапката си с грациозно движение, отправено по-скоро към каретата, пришпори коня си и още веднъж литна през прерията.

Ласото се проточи и се опъна над хълбока на коня. То започна да се влачи на десетина ярда зад него и остави следа по опепелената повърхност, прилична на следата от някаква тънка змия, пропълзяла през равнината.

— Извънредно интересен човек! — отбеляза плантаторът, втренчил очи след ездача, който изчезваше зад облак черен прах. — Трябваше да го попитам как се казва.

— Аз бих казал — извънредно надут човек — промърмори Къхуун, който не пропусна да забележи погледа, отправен от странника към каретата, нито пък онова, което предизвика този поглед. — Що се отнася до името му, не смятам, че е от значение. Сигурно не би ти казал истинското си име. Тексас е пълен с такива контета, които сменят имената си, щом пристигнат тук — уж за по-хубави, ако не по някаква друга причина.

— Слушай, Касий — възрази младият Пойндекстър, — не си справедлив към странника. Изглежда образован — всъщност джентълмен, достоен, бих казал, да носи и най-порядъчното име.

— Джентълмен? Съвсем невероятно: наконтен като фанфарон. Още не съм срещал човек, който да носи испански дрехи и да не е прост. Обзалагам се, че и този е такъв.

През време на този кратък разговор прекрасната пътничка от каретата подаде глава навън и отправи заинтересован поглед след отдалечаващия се конник.

Може би на това се дължеше озлоблението в думите на Къхуун.

— Какво има, Лу? — запита той тихо, за да не го чуят другите, като се приближи към каретата. — Като че ли много ти се иска да избързаш напред? Може би ти се ще да препуснеш с този самохвалко? Не е много късно. Мога да ти услужа с коня си.

Младата девойка се облегна назад. Явно не й харесваха думите му и тонът, с който бяха изречени. Но вместо да се начумери или изрази недоволството си, като му отвърне възмутено, тя реагира по начин далеч по-обиден за него.

Ясен, звънлив смях бе единственият отговор, с който тя го удостои.

— Така, така… Помислих си, че има нещо. Като те гледах как се държиш пред него. На тебе като че ли много ти се ще да си поговориш tête-à-tête17 с този блестящ куриер. Така както е наконтен, а? Хубавите пера правят птиците хубави! Но неговите са взети назаем. Някой ден може да ги пооскубя заедно с малко кожица.

— Как не те е срам, Касий? Ти си възмутителен.

— Ти си възмутителна, Лу! Да обръщаш внимание на такъв негодник — нагизден палячо. Няма никакво съмнение, че е прост куриер на офицерите от форта!

— Куриер ли казваш? О, как бих желала да получавам любовните си писма от такъв куриер!

— Побързай тогава и му го кажи! Конят ми е на твое разположение.

— Ха! Ха! Ха! Какъв си глупчо! Да предположим на шега, че аз наистина бих желала да настигна пощальона от прерията. Съвсем не бих могла да го направя с твоя муден кон. Съвсем! С бързината, с която язди дорестия си жребец, той ще се изгуби от погледа ми, преди да смениш седлата! О! Не! Не мога да го настигна, колкото и да желая това, а може би аз наистина го желая.

— Внимавай да не чуе баща ти какво говориш!

— Внимавай да не чуе ти какво говориш — отвърна младата девойка, заговорила за първи път сериозно. — Макар че си ми братовчед и татко те смята за самото съвършенство, аз не мисля така. Скривала ли съм това от тебе, кажи?

В отговор на този мъчителен въпрос, който навярно възкресяваше неприятни спомени, Къхуун се намръщи.

— Вие сте ми братовчед — продължи тя с тон, който рязко се отличаваше от предишната шеговитост, — но нищо повече, нищо повече капитан Касий Къхуун! Нямате никакво право да бъдете мой съветник! Има само един човек, с когото съм длъжна да се съветвам и чиито упреци трябва да понасям. Затова, моля ви, мастър18 Кеш, да не си позволявате такива отношения, с каквито току-що ме удостоихте. Аз ще остана господарка на мислите, а също и на действията си, докато намеря човека, който може да ги направлява. Вие не сте този човек!

След като каза това с блестящи очи, полугневно, полупрезрително, младата креолка се тръсна върху възглавниците на каретата.

Завеската се спусна, което показа на бившия офицер, че не желаят да разговарят повече с него.

Стъписан от ударите на нейното искрено възмущение, Къхуун се зарадва, като чу високото „дий“ на коларите.

Колите потеглиха по черната прерия, не по-черна от неговите мисли.