Конникът без глава

Глава LXXIVСАМОТНИЯТ ПРЕСЛЕДВАЧ

Описаната по-горе странна, дори изключителна гледка беше твърде тъжна, за да може човек да види колко е чудновата. В нея имаше нещо, което напомняше за „другия свят“. Човек не можеше да я види, без да потрепери и без кръвта му да се смрази.

Някой видя ли конника без глава в това ново състояние, заобиколен от вълци и лешояди над него.

Да.

Само един човек го видя — единственият човек в Тексас, който беше започнал да разбира тази загадъчна история.

Но и на него не всичко му бе съвсем ясно. Имаше някои неща, които го озадачаваха. Знаеше, че конникът без глава не е нито чучело, нито дявол, но това не му помогна да се освободи от общото чувство на ужас. Макар че разбираше какво представлява, той потреперваше, когато го видеше.

Той наблюдаваше конника без глава от „брега“ на прерийния остров, като се криеше под сенките на дърветата и се стараеше да остане незабелязан.

Но въпреки страха и желанието да остане незабелязан, този човек през цялото време следеше „видението“, сякаш привличан от някаква магнетична сила.

Нещо повече. Той бе видял конника без глава, преди да стъпи на острова. Бе го видял отдалече и можеше лесно да избяга. Но вместо да стори това, той незабавно започна да се промъква към него, като използуваше дърветата за прикритие. Приличаше на човек, който дебне плахия елен, но с тази разлика, че сърцето му беше изпълнено с ужас, непознат за ловеца на елени.

Продължи да се приближава и стигна до острова, гдето, прикрит от дърветата, можеше да си отдъхне, но не от страх, а от опасение, че няма да успее.

Той бе яздил десет мили през прерията с определена цел и затова сега действуваше предпазливо. Направляваше коня по мекия торф и по пътеките сред храсталаците така, че да остане незабелязан, да не закача клонките и да не вдига шум, който да се чуе на повече от десет ярда.

Ако някой наблюдаваше маневрите му, докато се промъкваше между дърветата, не можеше да не отгатне намерението му.

Очите му бяха насочени към конника без глава. Съсредоточено го следеше и нагаждаше движенията си според неговите. Отначало изглежда, че се страхуваше. След известно време страхът му бе заменен от нетърпение, което отчасти го окуражи. А започна да става нетърпелив, когато забеляза, че конникът без глава, наместо да се приближи до дърветата, обикаляше все на двеста ярда от края на острова.

Че това го дразни, личеше от думите му, изречени полугласно. В тях имаше и ругатни, свойски за човека, от чиито уста се чуваха.

— Ах ти, дяволско животно! Само да дойде двайсет ярда по-наблизо, и ще го хвана. Пушката ми не бие толкова далеч. Сигурно няма да улуча и всичко ще пропадне. Може би вече да не ми се удаде такъв случай. Дявол да го вземе! Само двайсет ярда е по-далеч, отколкото ми трябва.

Човекът изглежда не бе съвсем убеден в последните си думи, защото започна на око да мери разстоянието, което го отделяше от конника без глава. През цялото време държеше в ръцете си къса пушка, готов да стреля всеки миг.

— Няма смисъл — продължи той, след като мълчаливо пресметна нещо. — Куршумът може да го улучи, но няма да го осакати, а само ще изплаши животното. Нищо няма да му направи. Трябва да имам търпение и да го изчакам да се приближи. Проклетите вълци! Ако не бяха те, можеше да се навлезе в гората. Докато обикалят край него, той ще стои надалече. Такива са тексаските коне, дяволът да ги одере! Интересно дали ще мога да го примамя — си каза той след малко. — Може човешкият глас да го накара да се спре? Кой знае дали скоро е чувал човешки глас. Сигурно само ще го изплаша. Ако види моя кон, може да се приближи както онзи път, макар че тогава беше на луна. А и кучето го гонеше и виеше. Не е чудно, че е подивял. Язди го дявол знае какво, защото това не може да бъде… Ами! Тук има някаква измама, дяволска измама!

Човекът дръпна юздите и спря коня. Като се наведе напред, за да вижда по-добре между дърветата, продължи да се взира в странната фигура, която бавно обикаляше гората.

— Но това е неговият кон, няма никакво съмнение. Неговото седло, неговото capane и всичко. Как, по дяволите, са попаднали в ръцете на другия?

Отново замълча замислено.

— Измама или не — отвратителна работа! Който я е измислил, сигурно знае всичко, което се е случило през онази нощ. Ако е заседнал вътре, трябва да го извадя. Какъв глупак излязох, че тогава се похвалих. Лош късмет, дявол да го вземе! Няма да се приближи. Страхува се от гората. Като всички тексаски коне знае, че е по-безопасно на открито. Какво да правя!? Да го повикам? Може да му се хареса да чуе човешки глас. Хубаво ще е, ако мога да го накарам да се приближи още двайсет ярда. Я да опитам!

Като се промъкна малко по-близо до края на гъсталака, човекът започна да подвиква така, както обикновено подвикват в Тексас, за да примамят някой заблуден кон.

— Про, про, прошоу! Ела насам, ела, добро конче!

Поканата не постигна целта си. Тексаският жребец изглежда че не я схвана като покана, отправена от приятел. Напротив, той се изплаши, щом чу думата „про“, изпусна тревата от устата си, метна високо глава, изпръхтя — от човека се уплаши повече, отколкото от вълците и лешоядите.

Мустангът знаеше, че най-големият му неприятел е човекът — човек, възседнал кон. Обонянието му подсказа, че към него се приближава такъв враг. Той не се застоя да види човека на коня. Инстинктът му подсказа, че са неприятели.

Като че и ездачът му бе дошъл до същото заключение, защото не дръпна поводите. Мустангът бе оставен свободно да прави, каквото си ще, и той се понесе по прерията.

Неуспелият преследвач ядосано изруга и пришпори коня си към откритата прерия.

Още по-ядовито беше проклятието му, когато видя, че конникът без глава се изплъзва от ръцете му, незасегнат от куршума, изстрелян от него.