Конникът без глава

Глава CРАДОСТ

Радост!

Радост настъпва под вечно зеления дъб, когато откриват, че е успяло само самоубийството, а опитът за убийство е пропаднал. Радост изпълва сърцето на Луиза Пойндекстър, когато научава, че любимият й е още жив.

Макар че сърцето й е натъжено от редицата нещастия, тя е все пак човек и при това жена. Кой може да я вини, че е щастлива?

Аз не мога. Нито пък вие, ако говорите откровено.

Нейните чувства може да не се харесат на пуританите. Но това са чувства, наложени от природата — общи и непреодолими, чувства, които ни казват, че баща и майка, брат и сестра могат да бъдат пренебрегнати заради безграничната любов, която няма равна на земята, освен може би любовта, която изпитваме към себе си.

Не укорявайте младата креолка заради чувствата й. Не я винете за това, че изпитва радост в миг, когато би трябвало да изпитва тъга. Нито пък за това, че радостта й се увеличи, когато научи как е бил спасен като по чудо животът на нейния любим.

Убиецът се бе прицелил точно. Бил е сигурен в това, преди да обърне револвера към слепите си очи и да изстреля куршума, който пръсна мозъка му. Ударил бе жертвата си точно над сърцето и оловният куршум щеше да го прониже, ако не бе рикоширал о един медальон — любовен спомен от единствената жена, чийто подарък Морис бе носил до сърцето си.

Изстрелът не беше даден напразно — той удари един от зрителите, който стоеше наблизо. Не беше без последствия и за човека, към когото беше отправен.

Зашеметяващият удар, дългата психическа и физическа умора не останаха без последствия. Морис Джерълд започна отново да бълнува.

Но сега не беше изложен на опасност в гората, заобиколен от вълци и лешояди, нито бе в хижата, гдето не можеха да го гледат добре, или пред съда, където никой изобщо не се грижеше за него.

Когато дойде отново на себе си, той откри, че приказното видение от сънищата му не е видение, а една прекрасна жена — най-прекрасната по Леона, пък ако щете и в целия Тексас — Луиза Пойндекстър.

Никой не се възпротиви тя да се грижи за него. Нито дори баща й.

Съзнанието на аристократичния плантатор, потопен в мъка и унижен от нещастия, се бе освободило от фалшивата гордост. Но и без тази промяна той щеше да се съгласи да вземе за зет благородника Морис Джерълд, доскоро известен само като Морис — ловеца на мустанги.

В Тексас титлата не струва нищо, пък и притежателят й не би пожелал да я носи. Но за щастие, което не винаги придружава ирландската титла барон, този път тя носеше и пари — достатъчно пари, за да се плати ипотеката на Каса дел Корво към Касий Къхуун, за която предяви иск неговият най-близък родственик. Този родственик не бе Удли Пойндекстър. След смъртта на Къхуун се откри, че бившият капитан е бил женен и има син, който живее в Нови Орлеан.

Това нямаше значение за Морис Джерълд, който стана сега безпрепятствено съпруг на красивата креолка.

След пътуването до родината и до Европа, което бе всъщност сватбено им пътешествие, сър Морис, следвайки склонностите си, се върна в Тексас и се установи за постоянно в Каса дел Корво.

„Синеоката девойка“ от замъка Балибалах се оказа просто плод на Фелимовата представа. Или пък е била любов, увехнала от отсъствието на любимия още преди да разцъфне.

Както и да е, Луиза Пойндекстър — трябва да я наричаме вече лейди Джерълд — не видя при престоя си в Ирландия нищо, което би могло да възбуди ревността й.

Ревността мина само веднъж над нея, като бързо отминала сянка. Това стана в деня, когато съпругът й се прибра в асиендата, като носеше в ръце трупа на една красива жена. Тя не беше още мъртва, но кръвта, която течеше от разголената й гръд, показваше, че няма да живее дълго.

На въпроса, кой я е убил, тя можа да каже само „Диас“.

Това бяха последните думи на Исидора Коварубио де лос Лянос.

Заедно със смъртта на Исидора умря и ревността на Луиза. Никой не може да ревнува мъртвите. Лейди Джерълд се успокои завинаги.

Ревността се смени със силни чувства на състрадание към нещастната Исидора, чиято история Луиза научи едва сега.

Тя сама помогна на своя съпруг да оседлае дорестия кон и го изпрати да залови убиеца. Зарадва се когато го видя, че се връща с Диас, свързан с ласото. Група регулатори се събра набързо и убиецът бе обесен на едно дърво.

Това не е жестокост, а само приложение на закона „око за око, зъб за зъб“.

Но колко малко изглеждаше наказанието за хората, които стояха вторачени в убиеца и неговата жертва. Мургавият злодей се полюшваше на клона, а под него лежеше красивата мексиканка — гледка, която покърти сърцата на тексасците. През главите им минаваха странни мисли — тъга, която нямаше нищо общо с тъгата пред гледката на убит човек. Те съжаляваха, че бяха наказали убиеца толкова бързо. Исидора бе красива даже и в смъртта.

Макар че във физическия свят времето е разрушител, в духовния мир то е често съзидател.

Извършените от него промени не са били никъде толкова големи, колкото в Тексас през последните десет години — особено в поселищата по Нуесес и Леона.

По места, където по-рано растяха гъсти гори, се появиха плантации. В прерията, където блуждаеха диви жребци, се издигнаха градове. Появиха се нови имена на хора, места и така нататък.

При все това винаги ще се намери човек да ви заведе до асиендата, известна под името Каса дел Корво.

Кога го пристигнете там, ще ви посрещнат с гостоприемство, рядко в Европа.

Ваши домакини ще бъдат най-красивият мъж и най-красивата жена в Тексас. И двамата са още доста млади.

Под техния покрив ще намерите и един стар джентълмен с благороден вид. Той е доста жизнен, радостен и разговорлив. Ще ви разведе из коралите, ще ви покаже стоката и няма да се умори да ви говори за стотиците, а може би и хиляди глави коне и рогат добитък, които скитат по пасбищата на плантацията.

Вие ще установите, че старият джентълмен се гордее с много неща, но преди всичко с красивата си дъщеря — господарка на къщата, и с половин дузина деца, които го дърпат за палтото и го наричат „дядо“.

Ако го оставите за известно време, ще попаднете на други две личности, които са постоянно в плантацията. Единият е конярят Фелим О’Нийл, който се грижи за конете. Другият е коларят със самуреночерна коса Плуто Пойндекстър, който поглежда кон само когато се качи на капрата с юзди в ръцете.

Последния път, когато виждах веселия Плуто, той се беше поусмирил. Беше се оженил. За настъпилата промяна е виновна неговата половинка Флоринда.

В Каса дел Корво има и друг човек, чието име не може да не чуете. Сигурно ще чуете да го споменават винаги, когато сядат на трапезата. Не може да не ви кажат, че пуйката в единия край на масата или еленовото месо на другия й край са от пушка, която рядко не улучва. По време на яденето, а особено когато се стигне до виното, сигурно ще чуете да говорят за „ловеца Зеб Стамп“.

Може би няма да го виждате често. Той излиза от асиендата, преди да сте станали, и се връща, след като сте си легнали. Но големият пуяк, който виси в кухнята, и еленовият бут, окачен до него, са доказателство, че се е прибрал.

По време на престоя си в Каса дел Корво може да чуете намеци за една странна история, свързана с това място — история, която се е превърнала вече в легенда.

Слугите ще ви я разкажат, но само шепнешком. Те знаят, че над нея виси забраната на господарката и господаря на дома, защото тя събужда винаги тъжни спомени у тях.

Това е историята за конника без глава.