Конникът без глава

Глава LXVIILOS INDIOS

Преследваната ездачка е вече на триста ярда от склона, над който се извисява дървото. Тя още веднъж поглежда назад.

— Dios me ampare! (Господ да ми е на помощ!)

Господ да й е на помощ! Няма да успее!

Най-близкият от преследвачите е откачил ласото от седлото и го върти над главата си.

Преди тя да успее да стигне до началото на брода, примката ще бъде на шията й, а после…

Изведнъж в ума й проблесва шастлива мисъл — мисъл, която й обещава спасение от опасността да я задушат.

Скалата, която се издига над Аламо, е по-близко, отколкото теснината, през която се отива до потока. Тя си спомня, че върхът на скалата се вижда от колибата.

Исидора дръпва бързо поводите, отклонява се от пътя и вместо да продължи към кипариса, насочва се към склона.

Промяната озадачава преследвачите, но същевременно ги радва. Те познават добре местността. Знаят, че зад скалата няма път и са сигурни, че Исидора ще падне в ръцете им.

Водачът сграбчва ласото отново, за да го хвърли по-добре, но не го хвърля, само защото е сигурен, че девойката не може да им се изплъзне.

— Caramba! — промърморва той. — Ако продължи, ще падне в пропастта.

Но той греши. Тя продължава, но не в пропастта. С друго рязко подръпване на поводите Исидора променя посоката и препуска по самия ръб на пропастта — толкова близо до нея, че привлича вниманието на „тексасците“ и предизвиква странното възклицание на Зеб Стамп, което може да се чуе само в изключителни случаи:

— Мътните го взели!

Сякаш в отговор на възклицанието на стария ловец или по-скоро на въпроса, който беше последвал, разнася се викът на странната ездачка, която се появи на скалата.

— Los Indios! Los Indios!

Никой, който е прекарал дори само три дни в южен Тексас, не можеше да не разбере значението на тези думи, независимо от родния му език. Това е тревожният вик, който се разнасяше в продължение на триста години по протежение на три хиляди мили от границата, на три различни езика: Les Indies! Los Indios! The Indians! Глухо е ухото и бавен разумът, който изведнъж не ще разбере значението на този вик и опасността, която той вещае.

Хората при колибата не се нуждаят от превод. Те са сигурни, че момичето, което бе извикало, е преследвано от индианци — толкова сигурни, колкото ако думите бяха произнесени на собствения им саксонски език.

Едва имат време даже мислено да ги преведат, когато викът отново достигна до ушите им.

— Тексасци! Кавалери! Спасете ме! Спасете ме! Индианци! Преследва ме една група. След мене са — близо, съвсем близо…

Макар че тя продължава да вика, думите и вече не се чуват ясно. Няма защо да описваме сцената, която се разиграва горе на равнината.

Исидора едва бе отминала двадесет ярда от първите дървета, когато водачът на диваците излита като куршум от прикритието на дърветата и в пълен галоп се откроява на фона на ясното небе.

Индианецът върти ласото над главата си като прашка. Желанието му да го хвърли точно върху целта е толкова голямо, че той сякаш не обръща внимание на виковете на бегълката, които тя надава, докато препуска с пълна бързина. Девойката не беше спряла, за да извика на тексасците. Той може би си помисли, че се отнасяха до него — последна молба за милост, произнесена на език, който той не разбира. Исидора беше извикала на английски.

Индианецът разбира заблуждението си, когато остър изстрел на пушка проечава в долината или малко преди това, когато нещо го парва по китката и го принуждава да изпусне ласото и учудено да се огледа.

Той забелязва облак от серен дим, който се издига отдолу.

Само един поглед му е достатъчен, за да смени тактиката си. Той забелязва стотина мъже и блясъка на стотина пушки.

И тримата му съучастници ги виждат и сякаш подтиквани от едно и също нещо, четиримата обръщат конете си и в галоп се отдалечават от скалата почти със същата бързина, с която бяха дошли.

— Тюх, да му се не види! — казва Зеб Стамп и пълни отново пушката си. — Ако не трябваше да спася момичето, щях да ги оставя да слязат долу, в дерето. Ако ги хванехме, можеше да научим нещо по нашата работа. Сега нищо не става. Ясно е, че офейкаха, а докато се замъкнем горе, на равнината, и помен няма да има от тях.

Появата на индианците бе причинила нова бърза промяна в картината пред колибата на ловеца на мустанги. Промяна имаше и в настроението на участниците в драмата.

Мнозинството, което смяташе Морис Джерълд за убиец, стана малцинство. А мнението на онези, които вярваха в неговата невинност, сега се зачита от всички.

Къхуун и хората му не са вече господари на положението. По предложение на началника на регулаторите те се оттеглят.

Новата програма се изпълнява двойно по-бързо. Двадесетина думи са достатъчни, за да я опишем. Обвиняемият трябва да бъде закаран в поселището и съден според законите на страната.

А какво да правят с индианците, чието навременно появява не причини тази бърза промяна в тяхното настроение и намерения?

Да ги преследват ли? Разбира се.

Но кога? Веднага ли?

Предпазливостта налага да се даде отрицателен отговор.

Те бяха видели само четирима индианци. Но невероятно е да са били сами. Може да са само преден отряд на други четиристотин.

— Да почакаме, докато дойде девойката! — предлага един от по-боязливите. Те не я преследват вече. Струва ми се, че я чувам да язди насам през дола. Разбира се, тя познава пътя. Нали ни го показа.

Предложението като че ли се вижда разумно на повечето от присъствуващите. Те не са страхливци. Все пак малцина от тях бяха участвували в истинска схватка с дивите индианци. Повечето познаваха унижените им събратя само от търговията с тях.

Съветът е приет. Те чакат Исидора да дойде.

Сега всички са при конете си, а някои са се подслонили под дърветата. Това са хората, които се опасяват, че заедно с мексиканката или скоро след нея все пак може да се появят група команчи.

Малцина от присъствуващите се занимават с нещо друго. Между тях е и Зеб Стамп. Той изважда парчето дърво от зъбите на затворника и развързва ремъците, които здраво го стягат.

Има едно лице, което го наблюдава с особен интерес, без да взима участие. То вече е изиграло ролята си, може би твърде шумно; Луиза отбягва да се появи сега пред очите на зрителите.

А къде е племенницата на Дон Силвио Мартинес?

Тя още не е дошла на поляната. Тропотът от копитата на нейния кон не се чува. А имаше достатъчно време — повече от достатъчно, — за да стигне до хижата.

Нейното изчезване предизвиква изненада, опасения, тревога.

Между присъствуващите има мъже, които се възхищават от мексиканската девойка. Това не е никак чудно — някои я знаеха от по-рано, а някои я бяха видели за първи път в този ден.

Възможно ли е да е била настигната и пленена?

Въпросът се чува от всички страни. Никой не може да отговори, въпреки че всички се интересуват от отговора.

Тексасците започват да чувстуват нещо като срам. Нали към тях беше отправен нейният зов: „Тексасци! Кавалери!“

Да не би преследвачите да са пленили Исидора? Дали красивата девойка не се намира в прегръдките на някой нацапан с боя индианец?

Всички напрягат слух. На мнозина пулсът се е ускорил и сърцата им туптят загрижено.

Но нищо не се чува. Нито тропот от копита, нито женски глас, нищо освен дрънкането на юзди наблизо.

Дали са я хванали?

Тъмните им намерения към човек от тяхната раса сега са задушени в гърдите им и изведнъж променят насоката си.

Жаждата им за мъст пламва отново, много по-силно от когато и да било, тъй като сега е насочена към вековен враг.

По-младите и по-разпалените, между които са обожателите на мексиканската девойка, не могат повече да понасят неизвестността. Те скачат на седлата и високо заявяват, че ще я търсят и намерят или ще загинат.

Кой може да им се противопостави? Дали преследвачите й — може би вече и похитители, — дали точно те не са хората, които се търсят за убийството на Хенри Пойндекстър?

Никой не се противопоставя на намеренията им. Младежите препускат, за да търсят Исидора и да преследват пиратите на прерията.

Малцина остават пред колибата. Между тях е и Зеб Стамп.

Старият ловец не изявява мнението си дали е целесъобразно да се преследват индианците. Той го запазва за себе си. Изглежда, че единствената му грижа е болният обвиняем, който все още е в безсъзнание и все още е пазен от регулаторите.

В този час на беда Зеб не е единственият приятел, който остава верен на ловеца на мустанги.

Две други същества са му не по-малко верни. Едното — очарователното, което наблюдава отстрани и старателно прикрива изгарящото го любопитство. Другото — грубовато, почти смешно същество, което нарича обвиняемия свой господар. Това е Фелим, току-що смъкнал се от гнездото си между клоните на един сенчест дъб, гдето беше прекарал известно време, като мълчалив зрител на всичко, което се случи. Промяната на положението го изкуши да слезе отново на земята и да изпълни дълга си, заради който бе прекосил Атлантика.

Сцената не е вече при Аламо. След един час хакалето опустява и може би никога вече няма да даде подслон на Морис — ловеца на мустанги.