Конникът без глава

Глава XXVНЕПРЕДАДЕН ПОДАРЪК

Доста време след като девойката с ласото и нейният прислужник изчезнаха, от погледа, Луиза Пойндекстър не можа да прогони мислите, породени от необикновената случка, която бе наблюдавала. Настроението й не беше се подобрило. Напротив! Неведнъж досега тя бе мислила за тази изкусна ездачка. Неведнъж си бе задавала въпроса, къде отива тя. Случката, която току-що видя, превърна неочаквано предположенията й в неприятни съмнения.

Луиза забеляза с облекчение появата на един конник откъм гористата местност, зад която, се бяха скрили другите двама. Тя дори се зарадва, когато видя, че конникът кривна по напречната пътека, която води към асиендата, и особено когато различи през далекогледа си Зеб Стамп, ловеца.

Лицето на креолката пак се проясни. Навременното появяване на честния ловец бе хубаво предзнаменование.

— Тъкмо човека, когото исках да видя! — възкликна радостно тя. — Той може да ми донесе известия и да ми каже коя е тази жена. Сигурно я е срещал по пътя. Така мога по-лесно да го запитам, без да пробудя съмнения у него. След станалото и с него дори трябва да бъда предпазлива. Никак нямаше да се тревожа, ако знаех, че той се интересува за мене. Какво предвизвикателно равнодушие! И то към мене, Луиза Пойндекстър. Господи! Ако продължава все така, ще трябва се опомня, дори ако това разбие сърцето ми.

Едва ли има нужда да се споменава, че човекът, за чието внимание копнееше Луиза, не беше Зеб Стамп.

Следващите й думи обаче бяха отправени към Зеб, който се бе приближил вече до асиендата.

— Драги мистър Стамп! — приветствува го глас, който старият ловец слушаше винаги с удоволствие. — Колко се радвам, че ви виждам. Слезте от коня и елате при мене. Зная, че сте прочут катерач и стълбите няма да представляват никаква трудност за вас. Освен това оттук се открива гледка, която ще възнагради усилията ви.

— На асотеата има нещо — възрази ловецът, — за което Зеб Стамп е готов да се качи и на най-високия параходен комин — искам да кажа — за вас, мис Луиза. Ще се кача веднага щом прибера старата кобила в обора, а то ще стане ей сегичка. Хайде! Дий! — обърна се той към кобилата, след като слезе от нея. — Горе главата! Плуто може да ти даде някоя царевична шушулка за закуска.

— Ехе-хе, мистър Стамп — обади се самуреночерният колар, който се показа в двора, — тъй ще прави негърът; не само шушулка, ами цяла царевица даде. Ехе-хе! Вие качете при млада мис. Плуто няма остави стара кобила.

— Чудо човек си ти, Плуто! Кога намина пак, ще ти донеса някой опосум с месце като на двегодишно пиле. Ей богу, тъй ще направя!

След това обещание Зеб тръгна по каменната стълба, като вземаше по няколко стъпала наведнъж. Скоро се намери на покрива на къщата, гдето младата господарка го поздрави отново.

Възбудата й и нетърпението, с което го заведе към един отдалечен ъгъл на асотеата, доказваха на проницателния ловец, че не е повикан, за да се наслаждава на гледката, а с друга цел.

— Разправяйте, мистър Стамп! — каза Луиза, като сграбчи с нежните си пръсти ръкава на палтото му и погледна въпросително сивите очи на Зеб. — Сигурно всичко знаете. Как е? Опасни ли са раните?

— Ако питате за мистър Къхуун…

— Не, не, не. За него знам. Не говоря за мистър Къхуун.

— Е, мис Луиза, доколкото знам, има само още един ранен — Морис — ловецът на мустанги. Да не би да ме питате за него?

— Да, да, за него. Знаете, че не мога да съм равнодушна към състоянието му, макар да се е карал с братовчед ми. Нали той ме спаси на два пъти от неизбежна гибел? Кажете, в опасност ли е?

Това бе изречено с такова вълнение, че шегите бяха неуместни. Зеб побърза да отговори.

— Няма, няма никаква опасност! Минал там един куршум над глезена му, ама то все едно че коте го е одраскало. Друг куршум пък влязъл в мускула на лявата му ръка. Не е страшно. Само доста кръв загубил. Но сега е добре и след няколко дни сигурно ще почне да излиза. Казва, веднъж да се качи на седлото и да поязди из прерията, повече ще му помогне от всичките доктори в Тексас. И аз така мисля, ама докторът, който го гледа — оня от форта, — не му позволява.

— Къде е сега?

— В хотела, дето се сбиха.

— Надали се грижат там добре за него. Чувала съм, че този хотел е съмнително заведение. Кой знае дали му дават храна като на болен. Почакайте, мистър Стамп! Ей сега ще се върна. Искам да му пратя нещо. Нали ще му го предадете? Във вас имам доверие. След минутка съм тук.

Без де дочака да види въздействието на думите си, девойката затича леко по каменната стълба. След малко се появи пак, като носеше голяма кошница, пълна с храна и напитки.

— Ето, драги Зеб. Ще я занесете на мистър Джерълд, нали? Флоринда е наредила там някои дреболии, успокоителни питиета, желета и тъй нататък. Нали знаете, че болните искат понякога да си похапнат хубави работи, а в хотела надали ще се намират такива неща. Не му казвайте кой ги изпраща — нито нему, нито кому да е. Нали няма да кажете? Знам, че няма да кажете, добрички великане.

— Имайте вяра в Зеб Стамп, мис Луиза. Никой няма да разбере кой е изпратил тези сладки работи, ама да ви кажа, че колкото за сладки и разни такива той не може да се оплаче. От тия работи му са пратени толкова, че може да натъпче цяло училище дечурлига.

— Пратени ли? От кого?

— Е, не мога да ви кажа, мис Луиза, защото и аз самият не знам от кого. Чух само, че ги донасял някакъв си мексиканец с кошница. Аз съм го виждал и преди малко пак го срещнах; яздеше подир една жена, седнала на коня по мъжки като всички мексиканки. Трябва да й е прислужник, защото яздеше доста зад нея. И сега носеше кошница като ония, дето съм виждал у Морис. Види се, че пак му носеха нещо за ядене.

За Луиза не бе потребно да разпитва повече Зеб Стамп. Тези няколко думи й откриха истината. Случаят беше болезнено ясен. Луиза Пойндекстър имаше съперница, може би нещо повече от съперница. Мексиканката с ласото беше навярно годеница или любима на Морис Джерълд.

И не случайно, макар че на Зеб Стамп можеше да се стори така, кошницата, която младата креолка временно бе подпряла на парапета и още държеше, се изплъзна от ръцете й и падна с трясък долу на камъните. Бутилките се Счупиха и съдържанието им се изля в потока, който протичаше край стената. Макар и несъзнателно, конвулсивното движение, което запрати кошницата долу, не беше случайно… Луиза Пойндекстър се облегна на парапета и погледна към останките от кошницата. Сърцето й се бе пръснало сякаш на парчета, като стъклата, които лъщяха долу.

— Жалко! — каза тя, като се опита да скрие отчаянието си. — Всичко се изпочупи. Какво ще каже Флоринда? Но ако за Морис Джеръдд се грижат така, както казвате, той едва ли има нужда от нещо. Радвам се, че не са го изоставили — нали, той ми направи такава услуга. Но, моля ви се, мистър Стамп, не казвайте никому, че съм питала за него. Знаете, че неговият противник е наш близък роднина и кой знае какво ще започнат да говорят в поселището. Нали ми обещавате, драги Зеб?

— Заклевам ви се, ако щете; нито дума, мис Луиза. Никому нито дума. Вярвайте на стария Зеб.

— Зная. Хайде, слънцето започва да прилича. Да слезем долу и да видим дали ще можем да ви намерим някоя чашка от вашата любима „мононгахела“. Да вървим!

Младата креолка се плъзна с престорена веселост по асотеата и започна да слиза по стълбите, като си тананикаше „Новоорлеански валс“.

Старият ловец прие с готовност поканата и тръгна незабавно подир девойката. Макар и равнодушен към женския чар, сега пък и зает с мисли за обещаната „мононгахела“, Зеб не можеше да не се възхити на изваяните като от слонова кост рамене, които се натрапваха на погледа му.

Но удоволствието от прекрасната гледка трая много малко. Когато стигнаха долу, очарователната стопанка се сбогува някак рязко. Изглежда, че не й бе приятно вече да разговаря с него след откритията, които бе направил неволно. И при все че доскоро гореше от желание да го разпитва, девойката го остави сега сам с „мононгахелата“ и побърза да скрие мъката си в самотната стая.

За пръв път в живота си Луиза Пойндекстър изпитваше ревност. Това беше нейната първа истинска любов. Защото тя бе наистина влюбена в Морис Джерълд.

Вниманието, което му оказваше мексиканската сеньора, едва ли можеше да се обясни с обикновена дружба. Свързваше ги вероятно по-голяма близост. Такива мисли измъчваха сега креолката.

От това, което беше казал Морис, от това, което самата Луиза бе видяла — девойката с ласото можеше наистина да спечели чувствата му. Естествено бе той да се възхищава от нейните качества.

Фигурата й, увеличена от далекогледа, се бе сторила на Луиза съвършена. Не бе успяла да разгледа добре лицето й. Дали и то беше красиво? Дали можеше да спечели любовта на човека, който така добре владееше чувствата си?

Господарката на Каса дел Корво не можеше да се успокои, докато не си отговори на тези въпроси. Щом Зеб Стамп си отиде, тя заповяда да оседлаят петнистата кобила, премина брода и тръгна към пътя на отсрещната страна. Като се насочи към форта, тя срещна скоро, както очакваше, мексиканската сеньора, която се връщаше. Не беше всъщност сеньора, а сеньорита — девойка, едва ли по-възрастна от самата Луиза. На мястото, гдето се срещнаха, пътят минаваше под сянката на дърветата. Слънцето не проникваше през клоните им, та мексиканката нямаше нужда от воала си. Той бе паднал на раменете и откриваше главата й. Разкошната гарвановочерна коса можеше да съперничи с гривата на див жребец. Тя обкръжаваше мургаво, но все пак чаровно и привлекателно лице.

Доброто възпитание не позволяваше на двете девойки да се вгледат по за дълго една в друга. Размениха само бегъл поглед, но когато се разминаха, не можаха да се въздържат: всяка се обърна, за да зърне повторно другата.

Мислите им не се различаваха много. Ако Луиза Пойндекстър беше вече научила нещо за девойката, която срещна, то и другата знаеше за съществуванието и.

Няма да се опитваме да опишем мислите на сеньоритата след тази среща. Стига ни да кажем само, че мислите на Креолката сега бяха по-мрачни, отколкото преди срещата, и че младата господарка на Каса дел Корво се върна съвсем унила.

— Красива е — каза си тя, когато мина край своята предполагаема съперница. — Толкова красива, че едва ли му е само приятелка.

Луиза говореше на себе си. Иначе надали би била толкова щедра в похвалите си.

— Не се и съмнявам — продължи тя — какви са отношенията им. Той я обича! Каква глупост от моя страна да се заплета в такава злополучна история! Сега трябва да се отърва. Да ги пропъдя от мислите си! Ах, колко е лесно да се каже, но ще мога ли? Няма да го виждам вече. Това поне е възможно. След случката той няма да идва у нас. Ще се срещаме само случайно. А трябва да избягвам грижливо и случайните срещи. О, Морис Джерълд, укротителю на диви коне! Ти завладя душата ми, която дълго ще страда и никога може би няма да се съвземе отново.