Конникът без глава

Глава XXXIVКАВАЛЕРСКА ПОВЕЛЯ

Къде отиде Касий Къхуун?

Сигурно не в спалнята си. Нима може да заспи човек, терзан от такава мъка?

Той отиде не в своята стая, а в спалнята на братовчеда си, младия Хенри Пойндекстър.

Къхуун влезе при него направо без дори да запали свещ. Нямаше и нужда. Лунните лъчи, които проникваха през решетките на прозорците, изпълваха стаята със светлина. Лесно можеше да се види простата мебелировка — мивка, тоалетна, един-два стола и легло със завеса против комари. Под тях младежът бе унесен в спокойния сън на невинните. Неговата красива глава почиваше отпусната на възглавницата, по която бяха разпръснати лъскавите му къдрави коси.

Когато Къхуун повдигна муселиновата завеса, лъчите на луната осветиха благородно мъжествено лице.

Каква разлика между двете лица, които се намираха толкова близо едно до друго! И двете бяха красиви, но моралният им облик бе съвсем различен.

— Събуди се, Хари, събуди се! — извика рязко Къхуун на спящия и силно разтърси раменете му.

— О! А! Ти ли си, Кеш? Какво има? Индианците ли?

— По-лошо от тях, по-лошо, по-лошо! Бързай! Стани и виж сам! По-бързо! Иначе ще бъде късно. Бързай, за да видиш позора на нашето семейство! Бързай, ако не искаш името Пойндекстър да стане за смях в Тексас.

При такива думи никой, още по-малко един Пойндекстър, не би продължил да спи. Най-младият представител на семейството отметна завесата против комари и скочи на пода, занемял от учудване.

— Няма какво да се обличаш — извика възбудено Касий. — Чакай. Обуй си панталоните! Защо ти са дрехи сега? Няма време да се занимаваме с дреболии. Бързай! Бързай!

За по-малко от двадесет секунди младият плантатор облече простия костюм, който носеше обикновено — панталони и памучна креолска риза. След още двадесет секунди, подчинявайки се на братовчед си и без да знае защо така неочаквано го събудиха, той бързаше по пясъчната пътека в градината.

— Какво има, Кеш? — попита Хенри, когато братовчед му забави ход. — Какво значи всичко това?

— Виж сам! Стой до мене! Погледни между дърветата към мястото, гдето държиш лодката си. Виждаш ли нещо?

— Нещо бяло. Прилича на женска рокля. Да, така е. Като че ли е жена.

— Да, жена е. Коя предполагаш?

— Отгде да знам? Коя е?

— До нея има друга, по-тъмна фигура.

— Изглежда, че е някой мъж. Мъж е.

— Кой мислиш?

— Отгде да знам. Кеш. Ти знаеш ли?

— Да, знам. Мъжът е Морис — ловецът на мустанги.

— А жената?

— Жената в неговите прегръдки е Луиза, твоята сестра. Сърцето на Хенри бе пронизано сякаш от куршум. Той се втурна по пътеката.

— Стой! — извика Къхуун, като го хвана и задържа. — Забравяш, че нямаш оръжие. А оня е въоръжен. Дръж! Вземи това — продължи той, като мушна в ръцете на братовчед си нож и пистолет.

— Щях да ги употребя аз, но реших, че е по-добре братът да отмъсти за нанесената обида. Върви, моето момче! Гледай да не я нараниш, а него да не изпуснеш! Въобще не го предупреждавай! Щом се разделят, прати един куршум в стомаха му. Ако ни един от шестте не улучи употреби ножа! Аз ще стоя наблизо и ще ти се притека на помощ в случай на опасност. Сега върви! Изненадай мерзавеца и му дай да разбере!

Не бяха необходими толкова подстрекателства, за да накарат Хенри Пойндекстър да действува бързо. Опозорена бе сестра му!

След няколко секунди той се озова пред предполагаемия съблазнител.

— Жалък подлец! — извика Хенри. — Махни мръсните си ръце от моята сестра! — Луиза, дръпни се, за да мога да го убия! Дръпни се, казвам ти!

Ако тази заповед бе изпълнена, Морис Джерълд нямаше да съществува може би в този миг, освен ако бе имал сърце да убие Хенри Пойндекстър. А това той можеше да стори лесно, като се вземе предвид бързината и умението му да си служи с огнестрелни оръжия.

Вместо да извади револвера си от кобура или да направи нещо, за да се защити, Морис се опита само да се освободи от прелестните ръце, които все още не се отделяха от него. Безпокоеше се само за тяхната притежателка, не и за себе си.

Ако Хенри бе стрелял, би изложил на опасност живота на сестра си. Затова не посмя да дръпне спусъка.

Това забавяне спаси живота и на тримата. Креолката бързо прецени положението, освободи внезапно любимия от прегръдката, която го предпазваше, и обви ръце около брата си. Тя знаеше, че няма защо да се страхува от револвера на Морис. Трябваше само да възпре Хенри.

— Върви! Върви си! — извика тя на Морис, докато се бореше да задържи вбесения младеж. — Остави аз да му обясня всичко. Върви си, Морис! Бягай!

— Хенри Пойндекстър — каза младият ирландец, преди да изпълни молбата на любимата си, — аз не съм подлец, както ме нарекохте. Дайте ми време и аз ще докажа, че вашата сестра има по-правилно мнение за мене, отколкото нейния баща, брат и братовчед. Искам само шест месеца. Ако в края на този срок не се покажа достоен за нейното доверие — за нейната любов, тогава ще ви позволя да ме застреляте, щом ме видите, както бихте застреляли подлия койот, изпречил се случайно на пътя ви. А дотогава — прощавайте!

Усилията на Хенри да се освободи от ръцете на сестра си, които изглеждаха по-здрави от неговите, отслабваха все повече, докато слушаше тези думи и накрая спряха.

Шум от гмуркане в реката показа, че среднощният натрапник в имението на Каса дел Корво се връща към дивата прерия, която бе избрал за свой дом.

За пръв път Морис минаваше реката по такъв начин. Два пъти по-рано я бе прекосявал с лодката, която се връщаше след това на мястото си, теглена от една нежна ръка с ласото, подарено заедно с петнистия мустанг.

— Братко, не си справедлив към него! Вярвай ми, наистина си несправедлив! — започна да го увещава Луиза, след като Морис си отиде. — О, скъпи Хенри, да знаеш само колко е благороден. Той е толкова далеч от мисълта да ми навреди. Само преди малко ми разкри плана си да… да предотврати скандала… да ме ощастливи. Вярвай братко, той е джентълмен, а дори да не е… дори да е само обикновен човек, за какъвто го смятаме, не бих могла да постъпя другояче… Защото го обичам.

— Луиза, кажи ми истината! Говори с мене така, както би говорила на себе си! От това, което видях тази вечер, разбрах повече, отколкото от думите ти, че го обичаш. Злоупотребил ли е той с твоите чувства?

— Не! Не! Не, кълна ти се, че не е. Той е толкова благороден и дори ако аз. Хенри, невинен е! Ако изобщо има нещо, за което трябва да се съжалява, вината е само моя. О, братко, защо го оскърби?

— Оскърбих ли го?

— Да, Хенри, грубо, несправедливо.

— Ще го настигна да се извиня. Ако казваш истината, трябва непременно да го сторя. Тръгвам веднага. Знаеш, че аз го харесах от самото начало. Не можех да си представя, че е способен на подлости, а сега съм убеден, че не е. Да се приберем у дома! Иди най-добре да си легнеш, скъпа Лу. А аз ще тръгна ей сега към хотела, гдето се надявам да го заваря. Нс бих се успокоил, ако не поправя грешката си.

Хенри хвана нежно сестра си за ръка и я поведе бързо към къщи. Той изпитваше към нея съчувствие и нито капка гняв. Възнамеряваше да настигне след това младия ирландец, за ла се извини за обидата, която неволно му бе нанесъл.

Когато двамата изчезнаха в къщата, трета фигура, свита досега в шубрака, се изправи и ги последва по каменните стъпала. Това бе братовчед им Касий Къхуун.

Той имаше намерение да тръгне след ловеца на мустанги.