Конникът без глава

Глава XXXПОЩА СЪС СТРЕЛИ

Увлечена страстно в разните мъжки спортове, Луиза Пойндекстър не беше забравила и стрелбата с лък.

Да, не беше я забравила. Лъкът и стрелата бяха в нейните ръце играчки, е които можеше да борави, както си ще. Индианците хуама — остатъци от някогашното мощно племе, срещани по бреговете на Мисисипи, близо до Поан Куйе и Ачефали — я бяха научили как да си служи с тях.

Нейният лък бе стоял дълго време неопъван. Всъщност още не беше разопакован след пристигането им. Откакто бе дошла в Каса дел Корво, Луиза не бе имала случай да употреби оръжието на Диана76. Нейният изящен лък от портокалово дърво и колчанът със стрели, украсени с пера, бяха забравени в килера.

Но дойде време да бъдат извадени и удостоени с внимание. Това стана наскоро след разговора в столовата, когато баща й забрани разходките на кон.

Тя се бе подчинила напълно. И не само че прекрати да излиза сама, но се отказа да язди дори придружена от други.

Петнистият мустанг почиваше в конюшнята или скачаше лудо из корала, учуден защо е без седло и юзда, неща, които му напомняха, че е пленник.

Но той не беше изоставен. При все че не го яздеше вече, красивата господарка се интересуваше за него почти всеки час. За него избираха най-доброто зърно от хамбара на Каса дел Корво, най-хранителната трева, която расте по саваната — тревата грама. За пиене му носеха бистра студена вода от Леона.

За Плуто бе удоволствие да се грижи за петнистата кобила. Под неговите гребени и четки кожата на коня стана лъскава като самурената кожа на самия Плуто.

Когато не се занимаваше с любимото си животно, мис Пойндекстър се занимаваше в къщи с домакинските си задължения или стреляше с лък. Това заместваше обичното занимание, което й бе забранено.

Тя се упражняваше в градината и съседния храсталак — голямо оградено място, заобиколено от три страни от реката, която образуваше около него нещо като подкова. Четвъртата права страна беше задната стена на асиендата.

Това оградено място някога е било декоративна градина, което личеше от много стари екзотични растения, останали и досега. Имаше дори и статуи, чиято старинност личеше не само от това, че бяха полуразрушени, но и от хората, които изобразяваха. Те бяха излезли изпод длетото на испански скулптори. Между тях може да видите фигури; които увековечават великия Конде77; Кампеадор78; Фердинанд79 и неговата енергична кралица, откривателя на Новия свят и неговите двама главни конкистадори Кортес и Писаро и известната по красота и преданост мексиканка Малинше.

Но не сред тези изваяни камъни Луиза Пойндекстър поддържаше умението си да стреля с лък. При все това често бихте могли да я видите пред статуята на Малинше — да разглежда красивите очертания на индианката, без каквото и да е чувство на презрение към тази тъмнокожа дъщеря на Ева, покорена от завоевателя Кортес.

Младата креолка чувствуваше, че няма право да хвърля камък по тази статуя. Самата тя бе отдала на човек, по-малко прославен от Кортес — макар че според нея той заслужаваше същата слава — това, което Малинше бе отдала на великия конкистадор — най-съкровеното чувство на своето сърце.

Но, както казахме, нейните дневни разходки с лъка не бяха между статуите. Тя отиваше под сенките на високите дървета, които растяха в полукръг край извивката на реката. Това бяха саморасли дървета — диви, кедри, черници и орехи, оставени при подреждането на градината непокътнати там, гдето природата ги бе посяла преди векове.

Младата креолка обичаше да седи под зеления покрив на дърветата или да скита по брега на бистрата река, която течеше сънливо край тях.

Тук тя беше сама, а това като че ли много й се нравеше напоследък. Строгият баща не можеше да й забрани това незначително удоволствие. Ако из прерията имаше някаква опасност, в градината нямаше. Тя беше обградена от широка и дълбока река и стена, която не можеше да се прескочи без висока стълба. Плантаторът нямаше нищо против тези самотни разходки. Той одобряваше спокойните занимания на дъщеря си и съмненията, които се бяха породили не без основание у него, изчезваха полека-лека.

Възможно е най-сетне да са го осведомили погрешно. Злите езици обичат да измъчат хората и бяха избрали може би именно него за своя жертва. Срещата между дъщеря му и Морис — ловеца на мустанги, може да е била и случайна. Възможно е да са се срещнали случайно в горичката. Тя не е могла да отмине, без да заговори на човека, който я бе спасил на два пъти от ужасна опасност. Направила го просто от благодарност. Едва ли има нещо повече в цялата работа.

Та тя се отказа с такава готовност от разходките си на кон! Луиза не постъпваше така, когато беше раздразнена. Подчинението в този случай едва ли й беше неприятно. То говореше за непокварена невинност и непокътната добродетел.

Така мислеше любещият баща, който трябваше да се задоволи само с предположенията си, защото нямаше възможност да надникне в душата на дъщеря си. В други страни и в други слоеве на обществото бащата може направо да запита и да настоява за пряк отговор. Но на Мисисипи дори десетгодишен син и дъщеря под петнадесет години биха въстанали против такова разпитване и биха го нарекли „инквизиция“.

Удли Пойндекстър, бащата на красивата креолка, можеше още по-малко да упражни своята родителска власт. Неговата дъщеря бе свикнала от години на независимост; ако се опиташе да я наруши, той би могъл да заглуши и дори напълно да убие привързаността й.

При все че беше неин баща и имаше право да я наглежда, той знаеше колко малко може да й наложи нещо против волята й.

Ето защо плантаторът се задоволи само с нейното покорство и се зарадва, че вместо да продължи да язди безразсъдно из прерията, тя се ограничаваше да стои в градината и да поваля със стрели и лък нещастните птички, които попадаха под прицела й.

Вие сте вече петдесетгодишен, Удли Пойндекстър! Защо разсъждавате така наивно? Нима забравихте своята младост, мислите, които ви вълнуват, лудориите и измамите, измислиците, които разправяхте, за да прикриете това, което бе може би всъщност най-благородният подтик във вашата природа?

Бащата на красивата Луиза като че бе забравил всичко това. А много неща можеше да си спомни от младежките години. Сигурно не си ги спомняше, иначе при първия удобен случай щеше да последва дъщеря си в градината, за да я наблюдава незабелязано как се забавлява в шубраците по брег на реката. Ако бе сторил това, щеше да открие, че нейните занимания не бяха толкова жестоки, колкото предполагаше. Вместо да стреля по невинните птички, които пърхаха с глупава доверчивост около нея, тя прикрепваше на стрелата къс хартия и я изпращаше в един гъсталак от другата страна на реката.

Би станал свидетел и на нещо още по-необикновено. Удли Пойндекстър щеше да види как след известно време, като че недоволна от мястото гдето е попаднала, и желаеща да се прибере при красивата си притежателка, стрелата се връщаше в градината със същото или подобно парче хартия.

Всеки който не знаеше същността на това странно явление, можеше да сметне, че в него има нещо тайнствено, свръхестествено. Но никой не го виждаше и само тези, които опъваха един след друг лъковете и си пускаха една и съща стрела, можеха да го разберат.

Любовта се надсмива над всички прегради.

„Щом има желание, ще се намери и начин.“ Едва ли някога поговорката е била доказана по-красноречиво, отколкото с тази размяна на стрели над Леона.

У Луиза Пойндекстър имаше желание, а Морис Джерълд предложи начина.