Конникът без глава

Глава XXXVНЕУЧТИВИЯТ ДОМАКИН

— Малодушен глупак! Глупак съм и аз, че разчитах на него! Трябваше да предположа, че тя ще успее да омотае този хлапак и ще даде възможност на негодника да избяга. Можех да го застрелям иззад дървото — да го удавя като плъх. Без да се изложа на каквото и да е опасност — нито дори на укор. Вуйчо Удли щеше да ми благодари. Цялото поселище щеше да каже, че съм постъпил правилно. Братовчедка ми, една девойка, измамена от такова жалко нищожество — търговец на коне! Кой би ме осъдил? Какъв случай! Защо го пропуснах? Кога друг път ще ми се представи такава възможност?

Така мислеше бившият кавалерийски капитан, като вървеше на известно разстояние след братовчедите си, които се прибираха в асиендата.

— Чудя се — продължи да мърмори той, когато влезе в къщата — дали този дърдорко наистина има намерение да се извини на човека, който се подигра със сестра му? Ха! Ха! Ха! Смешно, ако не беше толкова трагично! Сигурно наистина е решил да го стори, иначе как да се обясни тази суматоха в конюшнята. Извежда коня си. Дявол да го вземе!

Вратата на конюшнята водеше, както е прието в мексиканските домове, към постлания с плочи двор.

Тя беше открехната и тъкмо когато Къхуун поглеждаше към нея, един човек отвори широко отвътре и се появи на прага. След себе си водеше оседлан кон.

Човекът носеше панамена шапка, а рамената му бяха загърнати с широко наметало.

Въпреки това Къхуун позна братовчед си Хенри и неговия тъмнокафяв кон.

— Глупак! Изпусна го! — изсъска злобно бившият капитан, когато младежът се приближи — Върни ми ножа и револвера! Те не са подходяща играчки за такива нежни пръсти като твоите. Защо не ги употреби? Обърка цялата работа.

— Вярно! — отговори спокойно младият плантатор. — Прав си! Обидих един благороден човек.

— Обидил благороден човек! Ха! Ха! Загубил си си ума! Бога ми! Полудял си!

— Лудост щеше да бъде, ако бях послушал съветите ти, Кеш! За щастие не стигнах дотам. А за това, което направих, заслужавам име по-лошо от глупак. Но, надявам се, че поради обстоятелствата ще бъда извинен. Във всеки случай възнамерявам да се опитам, без да губя нито минута.

— Къде отиваш?

— При Морис — ловеца но мустанги, за да му се извиня за моето лошо държане.

— Лошо държане! Ха! Ха! Ха! Шегуваш се.

— Не, не се шегувам. Ще се увериш, ако дойдеш е мене.

— Тогава още веднъж ще ти каже, че си луд. Не само че си луд, но си глупак по рождение.

— Не си много вежлив, Касий, макар че и аз сам държах преди малко такъв език и затова би трябвало да ти простя. Може би и ти ще последваш някой лен примера ми и ще се извиниш за твоята грубост.

Без да каже нито дума повече, младежът скочи на седлото, смуши коня си и бързо препусна.

Къхуун остана неподвижен на плочника, докато тропотът от копитата на коня заглъхна съвсем.

След това, като че под въздействието на внезапен подтик гой забърза през верандата към стаята си; влезе вътре; излезе след малко пак, облечен в грубо палто; върна се в конюшнята и излезе оттам с коня си, който беше оседлан. Той поведе животното по плочите, като гледаше да се движат безшумно, сякаш го бе откраднал. Когато стигна торфа, Къхуун се метна на гърба му и бързо изчезна:

В продължение на една миля той се движеше по същия път, по който бе минал Хенри Пойндекстър. Но едва ли имаше намерение да го настигне, защото много намали хода, преди шумът от копитата на коня на Хенри да се загуби съвсем.

Той свърна по пътя към реката. Когато стигна докъм средата между Каса дел Корво и форта, Къхуун спря, огледа внимателно дърветата наоколо и тръгна по една пътека, която водеше направо към брега. През цялото време той си мърмореше.

— Остава още една и при това добра възможност, само че не толкова евтина. Ще ми струва хиляда долара. Но все едно! Ще се отърва от този ирландски проклетник, който трови живота ми. Ако не излъга, той ще тръгне за колибата си рано сутринта. По кое ли време! Хората от прерията казват, че са се успали, ако станат при изгрев слънце. Има още време. Койота ще може да го причака по пътя. Уверен съм! Пътят сигурно е същият, по който се движехме, когато отивахме на пикник в прерията. Той спомена нещо за хижата си на Аламо. Така май се казваше потокът, край който отседнахме. Колибата му едва ли е далеко. Мексиканецът сигурно знае мястото или пътя, който води към него. Само това ми трябва. Какво ме интересува колибата? Нейният притежател няма да стигне до нея. Може да се появят индианци в прерията. Всъщност те трябва да се появят преди изгрев слънце!

Още преди да завърши странния си монолог, Къхуун пристигна прел вратата на една „колиба“ — хакалето на мексиканския ловец на мустанги.

Той слезе от коня, върза го за един клон и се отправи към колибата.

Вратата беше широко разтворена. Отвътре се чуваше хъркане на заспал човек.

Този човек не спеше спокойно. От време на време хъркането спираше. Наставаше тишина. После хъркането, прилично на грухтене, започваше отново, придружено с неясно изричани ругатни. Надебелелият език на човека, явно погълнал голямо количество алкохол, едва ги произнасяше.

— Carramba! Carrai carrajo-chingara mil diablos80! — примесени с други, по-скверни възклицания като — Sangre de Cristo81 Jesus! Santissima Virgen Santa Maria! Dias! Madre de Dios82 — и други83, като че ли човекът разговаряше с всички светци от папския пантеон.

Къхуун се спря на прага и се ослуша.

— Mal-dit-dit-o! O! Виж ти! — промърмори спящият и хлъцна. — Хубава новина, Исусе! Чудесна новина! Индианците, ко… команчите поели пътя на войната. Господ да ги благослови!

— Това животно е пияно! — каза високо посетителят.

— Ало, сеньор! — извика собственикът на хакалето, който се посвести малко, като чу човешки глас. — Кой има честта, не, не! Щастлив съм аз, Мигел Диас — Койота, както ме наричат. Ха! Ха! Ха! Кой… Койот. Е, какво значение има името? А вие кой сте, сеньор? Дявол ви взел, кой сте?

Пияният се надигна на тръстиковото легло, седна и отправи блуждаещ поглед към човека, чийто глас бе нарушил пиянските му сънища. Това трая само няколко секунди. После притежателят на хакалето каза нещо неясно, неразбрано, отпусна се отново и изгрухтя. Последва дълго хъркане, което показа, че бе забравил гостенина.

— Пропадна още една възможност! — процеди през зъби Къхуун и се обърна разочарован.

— Един трезвен глупак и един пиян мошеник! Как може човек да свърши работа с тях! Лош късмет. Всичко е против мене тази нощ. Ще трябва да минат най-малко три часа, докато тази свиня се свести и изтрезнее. Три дълги часа! А за какво ми е тогава? Ще бъде вече късно.

Къхуун хвана повода на коня и застана неподвижен до него, като че не знаеше какво да предприеме.

— Но защо стоя тук? Алкохолът няма ла изветрее от главата му до разсъмване. По-добре ще е да се върна в асиендата и да чакам там. Или пък… или пък…

Втората възможност, която мина през ума му в този миг на колебание, не бе произнесена гласно. Но каквато и да беше, тя сложи край на колебанието и го подтикна към незабавни действия.

Той дръпна грубо юздата, която бе завързал за клона, метна я през главата на коня, скочи на седлото и потегли в посока, обратна на тази, от която бе дошъл.