Конникът без глава

Глава XLVIIЗАЛОВЕНОТО ПИСМО

Подгонени от панически страх, Койота и тримата му помощници се втурнаха към конете си и се метнаха на седлата. Не помислиха дори да се връщат в хакалето на Морис Джерълд. Напротив, единственото им желание бе да са по-далече от самотното жилище, чийто собственик се прибираше в такъв неестествен вид.

Никой не се съмняваше, че конникът е „дон Морисио“. И четиримата го познаваха — Диас по-добре от другите — и всеки бе убеден, че е видял именно ирландеца. Познали бяха коня му, ягуаровите гети, наметката му, толкова различна от обикновените сарапета, а най-после — главата му.

Не останаха да разгледат лицето, но познаха черната лъскава шапка, която Морис носеше обикновено. Тя блесна в очите им, когато лунните лъчи паднаха на нея. Освен това мексиканците видяха голямото куче. Диас си спомни, че то е на ловеца на мустанги. Хрътката се бе нахвърлила със свирепо ръмжене върху тях, макар че намесата й бе излишна, защото те и без това се впуснаха да бягат.

Те минаха бегом през гората, изкачиха склона на дола, гдето искаха да извършат убийството, и излязоха на равнината.

Но и там не спряха нито за секунда, а продължиха да препускат в галоп, навлязоха отново в гората и се насочиха към мястото, гдето така умело се бяха преобразили в команчи.

Обратното преобразяване бе извършено с по-малко внимание, но в замяна на това по-бързо. Измиха незабавно бойните краски от телата си, като използуваха водата от манерките си; измъкнаха набързо цивилните дрехи, скрити в една хралупа, и още по-бързо ги навлякоха; качиха се пак на конете и препуснаха към Леона.

На път за дома си говореха само за конника без глава. Обхванати от невъобразим ужас, те не можеха да си обяснят това свръхестествено явление и когато се разделиха в покрайнините на поселището, още не бяха дошли до някакво разрешение.

— Carrai възкликна Койота, като прекрачи прага на хакалето и се сгромоляса върху тръстиковото легло. — Надали ще заспя сега. Santo dios! Какво зрелище! Кръвта замръзва в жилите ми. А тука няма с какво да се сгрея. Манерката е празна, странноприемницата — затворена, всеки си е в леглото. Madre de Dios! Какво ли беше това чудо? Не може да е било призрак! Аз напипах плът и кости, Висенте, също от другата страна. Под ягуаровата кожа имаше плът. Santissima! Не е лъжа. Ако е просто чучело — защо? С каква цел? Кому, освен на мен и моите помощници, е дотрябвало да прави карнавал в прерията. Mil Demonios! Чудесна маска! Carajo! Дали някой не ме е преварил? Може друг да е спечелил вече хилядата долара. Дали беше ирландецът? Мъртъв, обезглавен, със собствената си глава в ръка. Ами! Не може да бъде! Смешна работа! Съвсем невероятно. А какво е тогава? Аха, разбирам! Обзалагам се, че се сетих. Сигурно са го предупредили за нашето посещение или най-малко е подозирал и ни разигра цялата комедия, като е наблюдавал отнякъде позорното ни бягство. Maldito! Но кой може да ни е издал? Никой не знаеше намеренията ни. Защо ни е подготвил тогава тази дяволска изненада? Ух, забравих! Ние пресякохме прерията посред бял ден. Може да ни е видял и да се е досетил за намеренията ни. Сигурно е така. И докато се преобличахме в гората, той е подготвил изненадата си. Това е единственото обяснение. Глупаци! Изкарахме си ума от едно плашило. Carramba! Но няма да се бавим много. Утре се връщам на Аламо. Ще пипна парите, дори ако трябва да загубя цели дванайсет месеца. Както и да е, ще свърша работата. Достатъчно е, че загубих Исидора. Може и да не е вярно, но подозрението ме вбесява. Ако разбера, че го обича, че са се срещали от… от… Дяволите го взели! Ще полудея и в лудостта си ще премахна не само мъжа, когото мразя, но и жената, която обичам. О, доня Исидора Коварубио де лос Лянос! Ангел на красотата и демон на злото. Мога да те убия в прегръдките си или с ножа си. Едно от двете ще е твоя съдба. Трябва да избереш!

Диас се поуспокои — отчасти благодарение на произнесените заплахи, отчасти от това, че си бе обяснил другата мисъл, която го тревожеше, и скоро заспа. Не се събуди, докато слънчевата светлина не надникна през вратата му, а заедно с нея и един посетител.

— Хосе! — извика изненадан, но с явно удоволствие Койота. — Ти тук?

— Si señor; yo estroy.

— Радвам ce да те видя, Хосе. Тука ли е доня Исидора? Искам да кажа на Леона.

— Si, señor.

— Толкова скоро! Нали беше тука само преди две седмици. Аз не бях в поселището, но ми казаха. Очаквах да ми се обадиш, добри ми Хосе. Защо не писа?

— Само защото не разполагах с пратеник, на когото да се доверя, сеньор Мигел. Исках да ви съобщя нещо, което не можех да поверя на непознат човек. Страх ме е, че няма да ми благодарите, като чуете това нещо. Но животът ми е в ръцете ви, а аз съм обещал да ви казвам всичко.

„Вълкът на прерията“ скочи на крака като ужилен.

— За нея и него? Познавам по очите ти. Твоята господарка се е срещала с него?

— Не, сеньор, не е. Доколкото зная, не са се виждали след първата среща.

— Какво тогава? — запита Диас, явно облекчен. — Тя е била тука, откакто той е бил в странноприемницата. Да не са се свързали по някакъв начин?

— Така е, дон Мигел. Зная го добре, защото аз бях връзката. Три пъти му носих кошница със сладкиши, изпратени от доня Исидора, а последния път и едно писмо.

— Писмо! Знаеш ли съдържанието му? Прочете ли го?

— Благодарение на вашата добрина към бедния ви слуга можах да го прочета, нещо повече, да го препиша.

— У тебе ли е?

— Да. Виждате ли, дон Мигел, не ме пращахте напразно на училище. Ето какво му пише доня Исидора.

Диас сграбчи нетърпеливо парчето хартия и започна жадно да чете написаното.

Това беше препис от бележката, изпратена със сладкишите.

Вместо да го разгневи още повече, писмото като че успокои Койота.

— Carrajo! — извика той с пренебрежение и сгъна листчето. — Нищо особено, драги Хосе. Единственото нещо, което може да се научи от тази хартийка, е, че тя му е благодарна за услугата, която й е направил. Ако е само това…

— Не, не е само това, сеньор дон Мигел. Затова и дойдох. Изпратиха ме до хотела. Ето кое ще ви обясни всичко…

— Какво! Друго писмо ли?

— Si, Señor! И то е истинското, а не препис с моите драсканици.

Диас взе с трепереща ръка листа, разтвори го и зачете:

— Carramba! Среща! — изкрещя вбесеният Диас. — Среща! И то тя я предлага. Ха! Срещата ще се състои, само че не с човека, когото така хитро кани. Точно на часа, на минутата дори ще се появи самото отмъщение… Слушай, Хосе! Тази бележка вече не е нужна. Човекът, до когото е адресирана, не е в странноприемницата. Въобще го няма в поселището. Кой знае къде е. С него е станало нещо загадъчно, но няма значение. При все това иди и го потърси в хотела. Трябва да изпълниш поръчката. А писмото: не ти трябва. Остави ми го! На връщане можеш да го вземеш и да го занесеш на господарката си. Ето ти един долар да се почерпиш в кръчмата. Сеньор Дафър има чудесно агуардиенте.

Хосе се подчини мълчаливо на нарежданията, без да разпита какво означават, взе долара и си отиде. Едва се бе изгубил от погледа, когато и Диас прекрачи прага, оседла набързо коня си, метна се на него и се отдалечи в обратна посока.