Конникът без глава

Глава LIПАК ПИЯН

Нашият разказ ни връща отново при самотната хижа на Аламо, така внезапно напусната от комарджиите, дошли в отсъствието на стопанина.

Наближава пладне на другия ден, а той още не се е прибрал у дома си. Бившият коняр от Балибалах е отново сам в хакалето. Както и по-рано, той е пиян и лежи проснат на пода.

Фелим бе изтрезнял, но след това се бе обърнал пак към „светото“ питие, на което се дължеше сегашното му състояние.

За да обясним всичко, трябва да разкажем какво се случи след среднощния час, когато играчите на monté си отидоха така внезапно.

Видът на тримата червенокожи, разположили се около масата и погълнати от игра на карти, спомогна много повече от съня за изтрезняването на Фелим.

Неговият пронизителен вик показа, че той не бе видял смешното в тази комична картина.

В последните събития нямаше нищо смешно. Но той не си спомняше ясно какво бе последвало. Спомни си само, че тримата нашарени индианци се отказаха ненадейно от играта, хвърлиха картите на пода и застанаха заплашително над главата му с голи ножове. След това към тях се присъедини и четвърти, после всички обърнаха гръб и се втурнаха през глава навън.

Всичко това стана за по-малко от двадесет секунди. Когато се съвзе от ужасната изненада, Фелим се намери сам в хакалето. Спеше ли или не? Пиян ли бе или сънуваше? Действителност ли е това или някакво ново, неразбираемо за него видение, подобно на онова, което още виждаше ясно в съзнанието си.

Не, това не можеше да е измама. Не бе възможно. Диваците бяха толкова близо до него, не можеше да се усъмни в тяхното съществуване. Той ги бе чул да говорят на непознат за него език — сигурно някое индианско наречие. Освен това картите бяха все още пръснати на пода.

Но Фелим и не помисли да вземе някоя от тях, за да се увери дали е истинска. Той беше вече достатъчно изтрезнял, но му липсваше смелост. Струваше му се, че картите ще изгорят пръстите му. Отгде да знае, може да са на дявола.

Въпреки смущението си Фелим съобрази, че е опасно да остане в хижата. Възможно бе „червенокожите“ да се върнат да довършат играта си. Те бяха оставили не само картите, но и цялото имущество на хакалето. Ясно бе, че нещо сериозно ги е заставило да си отидат така неочаквано; но можеха и да се върнат също така неочаквано.

Тази мисъл накара ирландеца да действува незабавно. Той изгаси свещта, за да прикрие движенията си, и тихо се измъкна навън.

Не излезе през вратата. Луната осветяваше малката полянка пред къщата. Диваците може да са още наблизо.

Фелим отпра една от конските кожи в задната част на стаята и се промъкна през отвора. Навън се скри в сянката на дърветата.

Не беше отишъл далече, когато пред него се появиха някакви тъмни предмети. Чуваше се подрънкване на конски юзди, а от време на време и тропот от копита. Фелим се спря, скрит зад един кипарис.

Той се убеди скоро, че това са коне. Четири на брой, без съмнение принадлежаха на четиримата воини, които бяха превърнали къщата на ловеца на мустанги в игрален дом. Животните бяха вързани, както изглежда, за едно дърво, но това не значеше, че и стопаните им не са там.

При тази мисъл Фелим се накани да тръгне в друга посока. Точно в този миг дочу гласове, които стигнаха до ушите му от противоположната страна — мъжки гласове, които звучаха застрашително и заповеднически.

След това последваха бързи и отсечени възклицания на уплаха. После излая куче и настъпи тишина, нарушавана само от шум, напомнящ чупене на клонки, като че няколко души тичаха през храстите. Фелим продължи да се ослушва. Шумът се приближаваше. Хората, които го причиняваха, идваха към кипариса. Той се вмъкна между подпорите, сложени край дървото, клекна и се скри напълно в сянката им. Едва бе успял да се срие, когато четирима мъже префучаха към конете. Когато минаха покрай него, те размениха няколко думи, които ирландецът не можа да разбере; но в тях звучеше ужас. Ужас се четеше и в действията им — те очевидно бягаха от някакъв неприятел, който ги бе изплашил.

Близо до кипариса имаше полянка, осветена от лунните лъчи. За да стигнат до конете си, четиримата мъже трябваше да я прекосят. Когато минаваха през нея, червените им кожи лъснаха под сребристата светлина.

Фелим позна четиримата джентълмени, които така свободно се бяха разположили в хижата. Той не се помръдна от мястото си, докато не чу, че те се качиха на конете и препуснаха в галоп по склона към равнината. Никак не приличаха на хора, които имат намерение да се върнат.

— Нищо не разбирам — промърмори ирландецът и разпери ръце от изненада. — Дявол ги взел! Каква е тая работа? Какво гонят тези дяволи? А тях какво ги подгони? Ясно като бял ден, че нещо ги изплаши. Дали не е същото? Господи! Сигурно и те са го срещнали. Чух, че хрътката виеше. А тя тръгна подир него. О, божичко! Какво става? Ами ако е намислил да гони тях и мине оттук?

От страх да не види пак загадъчното видение или то да го не види, той се дръпна в сянката на дървото, гдето стоя известно време разтреперан.

— Това трябва да е някоя шега на мистър Морис. Приискало му се е да ме изплаши. А дойде тъкмо навреме, за да изплаши ония червенокожи, дето сигурно мислеха да ни ограбят, а може би и да ни убият. Дано е тъй! Колко ли време мина, откакто го видях? Доста време. Спомням си, че хубавичко си пийнах, а сега като че ли нищо не е било. Дано индианците не са спипали дамаджаната! Чувал съм, че и те обичат да си по-пийват като нас, белите. Божичко! Ако са я подушили, капка не е останало от уискито. Ще се върна в хижата да проверя. Няма какво да се страхувам вече от тях. От главоломното им бягство личеше, че няма да се върнат.

Фелим излезе от сянката и се отправи към хакалето. Движеше се предпазливо, като спираше от време на време, за да се увери, че наблизо няма никой.

Въпреки убедителното предположение, което си бе изработил, ирландецът все още се страхуваше да не срещне конника без глава, който се бе приближил на два пъти към хакалето и сега бе може би вътре.

Ако не, се надяваше да намери няколко „капки в дамаджаната“, Фелим не би се осмелил да се върне. Но желанието му да си пийне бе малко по-силно от страха и воден от него, той пристъпи боязливо в тъмната хижа.

Фелим не се опита да запали светлина. Той познаваше добре всеки инч от стаята, особено ъгъла, гдето очакваше да намери дамаджаната. Отправи се към него. Но разочарованият му вик показа, че дамаджаната не е на мястото си.

— Дяволите да ги вземат! — промърмори ядовито той, като опипваше пода. — Изглежда, че са я задигнали. Така е, то се знае. Иначе щеше да е на мястото си. Сигурен съм, че тук я оставих. А, ето къде било моето съкровище! — продължи Фелим, когато ръцете му напипаха плетената дамаджана. — Негодяи! Пресушили я! Ах, алчни чудовища! Ако знаех, че ще дойдете, жлъчка щях да налея в нея. Това заслужавате. Дано ви изгори червата, червенокожи разбойници! Крадат уиски, когато човек спи. Ай, ай, какво да правя сега? Да си легна пак? Няма да заспя, ако не пийна нещо за утешение. А не е останала ни капка… Уф, да му се не види! Дево Марийо! Майко Мойсеева! Свети Патрик и всички останали… Какво съм се раздрънкал! Ами шишето! Шишето! Ами че то е в куфара, пълно догоре. Нали го напълних за мистър Морис, когато тръгна последния път за поселището, а той го забрави. Боже господи! Смили се над мене! Ако индианците са го напипали, свършено е с мене. Ще полудея! Хип! Хип! Ура! — извика той, след като порови известно време из куфара. — Хип! Хип! Ура! Слава богу! Червенокожите не са се сетили да потърсят тук. Шишето си е съвсем пълно. Не са се и допирали до него. Ура!

Откривателят на спиртното богатство се отдаде за известно време на радостта си и в тъмнината се чуваше как танцува по пода на хакалето.

Последва тишина; той отпуши шишето, после се разнесе звук от гъргорене — тънкошиестото стъкло бе започнало да излива своето съдържание в гърлото му.

След известно време този звук се замени от мляскане с устни и възклицания.

Ново гъргорене, ново мляскане и тъй нататък, докато най-сетне празното шише издрънча на пода.

След това се разнесоха диви викове, песни и смях, несвързани закани, отправени към червенокожите и конника без глава, които малко по малко стихнаха и завършиха с шумно, продължително хъркане.