Конникът без глава

Глава XXОПАСНО ПОЛОЖЕНИЕ

След като беше изкъпал по такъв начин, Къхуун измъкна револвера си от кобура. Той избърса уискито от очите си и се приближи към своя противник.

Предвидил това ловецът на мустанги извади също револвер. Той стоеше, готов да отвърне на изстрела с изстрел.

По-страхливите от зрителите започнаха да се изтеглят към вратата. В бързината да избягат на безопасно място те се препъваха един в друг. Неколцина останаха просто от недомислие, други — от хладна решителност. Последните се ръководеха може би от по-разумни чувства — да не получат някой куршум в гърба, ако се опитат да избягат.

Последва няколкоминутна тишина — муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Това беше мигът между решението и действието, преди решението на разума да се претвори в действие.

При други противници това време щеше да е може би по-кратко; други, по-неопитни, щяха да стрелят, без много да му мислят. Но двамата мъже, изправени един срещу друг, не бяха такива. И двамата бяха виждали по-рано такива боеве, участвували бяха в тях и знаеха какви могат да бъдат последиците от един несполучлив изстрел. И единият, и другият бяха решили да не стрелят напразно. А това решение удължаваше мига на бездействието.

За хората отвън, които не се осмеляваха дори да Погледнат през вратата, напрежението беше почти болезнено. Пистолетните изстрели, които те очакваха всеки миг, щяха да им донесат облекчение. Бяха почти разочаровани, когато вместо изстрели чуха гръмкия авторитетен глас на майора — един от малцината останали вътре.

— Стойте! — заповяда той с тон на човек, който е свикнал да му се подчиняват. В същото време извади сабята си и постави дългото й острие между двамата противници. — Не стреляйте! Заповядвам ви! Свалете оръжията! Заклевам се във всемогъщия, че ще отсека ръката на първия който се допре до спусъка. Стойте, ви казвам!

— Защо? — изкрещя Къхуун, почервенял от гняв. — Защо, майор Рингууд? След такава обида, и то от такъв долен човек…

— Вие пръв започнахте, капитан Къхуун…

— Какво от това? Ще бъда последният, който ще остави обидата ненаказана. Махнете се от пътя ми! Разправията не ви засяга. Нямате право да се намесвате!

— Така ли? Ха, ха! Сломън! Хенкок! Кросмън! Чувате ли? Нямал съм право да се намесвам! Слушайте, мистър Касий Къхуун, бивш капитан от доброволците! Знаете ли къде се намирате? Да не си въобразявате, че сте в щата Мисисипи, сред вашите джентълмени, изтезатели на роби? Това сър, е военен форт, чийто скромен командир понастоящем съм аз! Тук важат военните закони. Затова ви заповядвам да приберете револверите в кобурите им. И то незабавно. В противен случай ще се намерите в ареста, като най-обикновен войник.

— Така ли? — отговори подигравателно джентълменът от Мисисипи. — В каква прекрасна страна имате намерение да превърнете Тексас? Изглежда, че колкото и да е оскърбен човек не може да се бие, ако не получи разрешение от майор Рингууд. Такива ли ще бъдат законите на страната?

— Ни най-малко — възрази майорът. — Не съм и никога не съм бил човек, който би попречил за честното разрешение на един спор. Вие и вашият противник ще имате възможност да се убиете, ако това ви се нрави. Но не точно сега. Трябва да разберете, мистър Къхуун, че „спортните“ ви занимания застрашават живота на други хора които нямат никакво отношение към вашия спор. Почакайте, докато всички се оттеглим на безопасно място, и тогава стреляйте, колкото си щете! Съгласен ли сте, сър?

Ако майорът беше някой обикновен човек, заповедта му едва ли щеше да бъде изпълнена. Но той беше старшият офицер във форта и човек на почетна възраст. Освен това всички знаеха, че умее отлично да си служи с оръжие и не позволява да не зачитат заповедите му.

Той ненапразно бе извадил сабята си. Противниците знаеха това и едновременно наведоха надолу дулата на револверите си, без да ги приберат.

Къхуун стоеше намръщен и скърцаше със зъби като хищен звяр, когото са възпрели тъкмо преди да се хвърли на жертвата си. В същото време ловецът на мустанги изглеждаше, че приема нещата спокойно, като че не беше нито разгневен, нито ирландец.

— Предполагам, че сте решени да се биете? — запита майорът, макар и да знаеше, че не съществува никаква вероятност да ги помири.

— Нямам особено желание да се бия — каза скромно Морис. — Ако мистър Къхуун се извини за това, което каза, и на прави…

— Трябва да се извини. Той пръв започна — подметнаха неколцина.

— Никога! — отвърна презрително бившият капитан. — Кеш Къхуун не е свикнал на такива неща. Да се извиня, и то на една такава маскирана маймуна.

— Достатъчно! — извика младият ирландец, разгневен за пръв път. — Дадох му възможност да спаси живота си. Той отказа да се възползува. Бог ми е свидетел, че един от двамата няма да напусне стаята жив! Майоре, настоявам вие и приятелите ви да се оттеглите. Не мога повече да понасям неговите оскърбления.

— Ха, ха, ха! — разнесе се ненавистният смях на южняка. — Да си спася живота! Махайте се всички! Махайте се и не ми пречете!

— Стойте! — извика майорът, като не се решаваше да обърне гръб към участниците в дуела. — Опасно е. Може да ви хрумне да дръпнете спусъка по-бързо отколкото е редно. Ние трябва да излезем навън, преди да започнете. Освен това джентълмени — обърна се той към останалите, — трябва да има известен ред. Ако се бият, трябва да има равни условия за двете страни — да имат еднакви оръжия и да проведат борбата честно.

— Разбира се! — отвърнаха в хор десетината зрители, които обърнаха очи към противниците, за да видят дали те приемат предложението.

— Надявам се, че нито единият, нито другият нямате нищо против? — продължи въпросително майорът.

— Нямам нищо против неща, които са справедливи — съгласи се ирландецът. — Ни най-малко.

— Ще се бия с оръжието, което държа в ръцете си — дръзко заяви Къхуун.

— Съгласен съм! И за мене това е най-подходящото оръжие — отвърна противникът му.

— Виждам, че и двамата имате „Колт“ номер две — каза майорът, като разгледа пистолетите в ръцете им. — Добре. Еднакво сте въоръжени.

— Имате ли други оръжия — попита младият Хенкок, който се съмняваше, че под палтото на бившия капитан се крие нож.

— Аз нямам — отвърна ловецът с откровеност, която не оставяше съмнение в правдивостта на неговите думи.

Всички погледнаха към Къхуун, който като че ли се колебаеше какъв отговор да даде. Той разбра, че също е длъжен да даде обяснения.

— Разбира се — каза той, — аз си нося ножа. Да не би да искате да ви го дам? Струва ми се, че всеки има право да ползува оръжието, което има.

— Но капитан Къхуун — продължи Хенкок, — вашият противник няма нож. Ако не се страхувате да се биете на равни начала с него, трябва да се откажете от ножа.

— Трябва, разбира се — извикаха неколцина. — Трябва! Трябва!

— Хайде, мистър Къхуун — каза майорът успокоително. — Шест изстрела би трябвало да задоволят всеки разумен човек, без да прибягва до хладно оръжие. Преди да ги свършите, единият или другият.

— По дяволите ножът — прекъсна го Къхуун, като разкопча палтото си, извади забраненото оръжие и го захвърли в най-отдалечения ъгъл на бара. След това с цел да уплаши противника си, добави самоуверено: — Няма да ми потрябва за тази натруфена сврака. Ще го свърша още с първия изстрел.

— Ще имате достатъчно време да говорите, след като го направите. Вървете да плашите гаргите! Не си въобразявайте, че вашите големи приказки ще ме уплашат, мистър Къхуун. Побързайте, джентълмени! Нямам търпение да туря край на неговото самохвалство и ругатни.

— Куче! — процеди през зъби вбесеният южняк. — Долно ирландско куче. Ще те накарам да се прибереш с вой в колибата си. Аз ще…

— Засрамете са, капитан Къхуун — прекъсна го майорът сред общото възмущение. — Думите ви са ненужни и неучтиви в присъствието на почтени хора. Имайте търпение още една минута и след това можете да говорите, каквото искате. А сега, джентълмени — обърна се той към заобикалящите го, — остава още едно нещо, което трябва да уредим: да ги накараме да обещаят, че не ще почнат да стрелят, преди да излезем.

Това обаче не беше лесно. Какво можеха да направят? Само обещание не бе достатъчно в такова опасно положение. Противниците или по-скоро единият от тях, може би нямаше да се въздържи и щеше да дръпне спусъка по-рано.

— Трябва да се даде сигнал — продължи майорът. — И никой не бива да стреля преди него. Някой да предложи сигнала?

— Аз бих могъл — каза тихият капитан Сломън, като се приближи. — Нека джентълмените излязат навън заедно с нас. В двата края на стаята, както виждате има врати. Те са съвсем еднакви. Единият ще влезе от едната, а другият — от другата, при условие че никой не ще стреля, преди да прекрачи прага.

— Точно така — се чуха няколко гласа.

— А какво ще послужи за сигнал? — запита майорът. — Изстрел ли?

— Не, звънецът на странноприемницата.

— Напълно удобно и справедливо и за двете страни — заключи майорът и тръгна към една от вратите, които излизаха на площада.

— Mein Gott!65 майор! — изкрещя немецът-кръчмар, като изскочи иззад бара, гдето седеше досега, вцепенен от страх. — Mein Gott! — нима джентълмените ще стрелят с пистолетите си тук, в бара? Те ще изпочупят шишетата, разкошните ми огледала и кристалния часовник, който купих за двеста долара. Ще разлеят най-хубавите ми вина! Ще ме опропастят. Mein Gott! Ще ме опропастят.

— Не се страхувайте, Обердорфер — утеши го майорът, като се спря. — Не се съмнявам, че всички вреди ще ви бъдат заплатени. Вие във всеки случай се приберете на някое безопасно място. Ако останете тук, може да получите някой куршум, а това е по-лошо от няколко счупени бутилки.

Без да се разправя повече, майорът остави нещастния собственик и бързо излезе на улицата. Противниците бяха излезли преди него от двете врати.

Старият Дафър остана сам в средата на покрития с пясък под на бара но не за дълго. Беше опасно. Шест секунди след излизането на майора една от вътрешните врати се затвори зад собственика на странноприемницата. Барът с ярките лампи, искрящи чаши и скъпи огледала потъна в дълбока тишина, сред която се чуваше само цъкането на кристалния часовник.