Конникът без глава

Глава XCIIНЕОХОТНО ЗАВРЪЩАНЕ

Къхуун сграбчва юздите. Конят се опитва да избяга, но напразно. Той не може да освободи главата си от заплетените ремъци, а само се върти в кръг, център на който е главата му. Ездачът не обръща никакво внимание, нито се старае да го освободи. Той седи безмълвно, като вдървен на седлото и оставя конят да продължи усилията си.

След кратка борба конят е хванат здраво.

Победителят възкликва радостно. След това замлъква. Та той не е постигнал целта си напълно.

Каква е неговата цел? Това е тайна, известна само на него. Той се озърта крадешком, което показва, че не желае да я сподели с никого.

След като оглежда храстите и се ослушва за миг, Къхуун започва да действува. Човек, който не е запознат с намеренията му, ще се изненада. Той изважда ножа си, хваща сарапето за единия край, повдига го високо над гърдите на конника без глава и се навежда напред, сякаш с намерение да забие острието в сърцето му. Вдига ръка и едва ли нещо може да спре удара му.

И все пак той не го нанася. Откъм гората се чува вик и един човек са появява. Човекът е Зеб Стамп.

— Спри тази игра! — извиква ловецът, който язди откъм гората и бързо се придвижва между ниските храсти. — Спри, дявол го взел!

— Какво да спра? — запитва бившият офицер смутено и скришом прибира ножа си. — За какво говориш? Юздите на коня са се заплели. Страхувам се, че може пак да избяга. Исках да прережа гърлото му, за да съм сигурен.

— А, такава ли била работата? Май че няма нужда да му режете гърлото. Бъдете сигурен, че и без да проливате кръв, той няма да избяга. Ама вие за коня ли приказвате?

— Разбира се, за коня.

— Аха! На човека, ако това изобщо е човек, някой вече му е направил тази „операция“. Какво ще кажете за тая работа, мистър Кеш Къхуун?

— Какво да кажа? Нямах време да го разгледам добре. Току-що дойдох. Боже мой! — продължава той, като се преструва на изненадан. — Това изглежда е труп на човек и при това мъртъв!

— Това, дето казахте най-после, е доста възможно. Не знам човек да е без глава и пак да е жив. Няма ли глава под сарапето?

— Не, струва ми се, няма нищо. Но може и да има.

— Повдигнете го малко и вижте!

— Не ми се ще. Такава страшна гледка!

— Чудна работа. Одеве не се страхувахте. Какво ви става?

— А… — заекна Къхуун. — Бях възбуден от преследването. Ядосах се на това проклето нещо и реших да сложа край на лудориите му.

— Няма значение — прекъсва го Зеб. — Аз сам ше го поразгледам. Да. Да — продължава той. Като се приближава, а очите му не се откъсват от страшния конник. — Да, да, човешки труп си е. Съвсем мъртъв и вдървен като еленов бут на студено.

— Хей — извиква Зеб, като повдига сарапето. — Та това е трупът на човека, дето му разглеждаха убийството в съда. — Вашият братовчед, младият Пойндекстър. Божичко! Наистина е той.

— Струва ми се, че сте прав. О, господи, той е!

— Мътните го взели! — продължава Зеб след престорената си изненада. — Това е най-заплетеното нещо на света. Ама няма полза да стоим тук и да си блъскаме главите. Най-добре ще е да върнем трупа в поселището, така, както си е на седлото — смятам, че няма да падне. Познавам коня и струва ми се, като надуши моята стара кобила ще дойде, без много да го примамваме. Хайде, старо, представи му се! Ха, така! Не виждаш ли, че сте стари познати? Бедното животно, доста се е изпотило; трябва да му простим, че не го позна. Отдавна не е тимарено.

Докато ловецът говори, конят, възседнат от трупа, и старата кобила приближават муцуни, после ги отдалечават и подсмърчат, което показва, че са се познали.

— Знаех си аз! — възкликва Зеб, хваща заплетената юзда и я измъква от акацията. — Сега жребецът ще върви с нас кротък като агънце, щом кобилата е до него. Няма нужда да му се реже гърлото. Е, мистър Къхуун — продължава той и хвърля крадешком погледи към капитана, за да види какво въздействие имат думите му, — не ви ли се струва, че ще е по-добре да потеглим веднага. Ако делото продължава, може да им потрябваме пак. Смятам, че водим свидетел, дето ще каже какво е станало, и ловецът на мустанги или ще го обесят, или ще го оправдаят; но ми се вярва да го оправдаят. Е какво, готов ли сте да тръгнем?

— Разбира се, както казахте, няма защо да стоим тук. Зеб тръгна пръв и води със себе си пленника, който не се съпротивява, а изглежда доволен, че се намира в компания.

На едно място, гдето пътеката прави остър ъгъл, за да заобиколи група дървета, той спира, сякаш да реши дали да продължи или да се върне в галоп.

На лицето му е изписано силно вълнение.

Като не чува тропот от копита, Зеб Стамп разбира, че спътникът му е спрял. И той спира, обръща се назад и поглежда въпросително към изоставащия. Зеб забелязва смутения му вид и добре разбира причината. Без да каже нито дума, сваля дългата пушка от лявото си рамо и я подпира на дясната си ръка, готов да се прицели незабавно.

Той седи така и гледа бившия капитан от кавалерията.

Не казва нищо. Няма нужда. Движенията му съвсем ясно казват: „Върни се, ако смееш!“

Къхуун, сякаш не забелязал нищо, отново потегля мълчаливо. Но вече не му е позволено да язди отзад. Ловецът е станал подозрителен и намира извинение да върви последен. Спътникът му, ще не ще, трябва да приеме.

Кавалкадата напредва бавно през гората. Наближава прерията. Най-после излизат на открито.

Нещо далече на хоризонта като че ли предизвиква нов страх у Къхуун. Той отново спира и седи замислено.

Ужас го е обзел. Да се гмурне ли в храсталаците и да се скрие от очите на хората или да продължи и да се опълчи срещу бурята, която така бързо се надига около него? Той е готов да даде всичко, което притежава на този свят, всичко, което се надява да притежава, дори и Луиза Пойндекстър, само да се освободи от омразното присъствие на Зеб Стамп и да го оставят за десет минути насаме с конника без глава.

Това е невъзможно. Този копой зад него изглежда по-неумолим от всеки друг път.

Въпреки че не му се ще да вярва, инстинктът му подсказва, че старият ловец счита него за истинския пленник и ако се опита да се измъкне, сигурно ще получи куршум в гърба.

В края на краищата какво може да каже и да направи Зеб Стамп? Не е сигурно дали старият ловец знае нещо за това, което го тревожи.

А може би няма и нищо за узнаване.

Явно е, че Зеб подозира нещо, но какво от това? Само онези, които нямат приятели, трябва да се страхуват от подозрения, а бившият офицер не е от тях. Ако не открият този незначителен „издайник“, той няма от какво да се страхува. А каква е вероятността, че ще го открият? На десет — едно. Сигурно той не е останал там, където е изпратен, а се е загубил някъде из потайните полянки на гората.

Ободрен от тази надежда, Къхуун събира кураж. С израз на безразличие, по-скоро престорен, отколкото истински, той излиза в откритата прерията. Съвсем близо след него е Зеб Стамп. Трупът на Хенри Пойндекстър е последен.