Конникът без глава

Глава LIVНОСИЛКА В ПРЕРИЯТА

Приятелските ръце, обгърнали Морис Джерълд, принадлежаха на Зеб Стамп.

Следвайки указанията от картичката, старият ловец се отправи с най-голяма бързина към посоченото място.

За щастие той бе на един изстрел разстояние точно в опасния миг, когато ягуарът се готвеше да скочи. При все че прониза сърцето му, куршумът не попречи на свирепото животно да направи последния скок в живота си.

Но за това се сетиха по-късно. Тогава нямаше време.

Като се втурна във водата, за да се увери, че изстрелът му е улучил, ловецът бе нападнат, но не от ноктите на ягуара, а от човека, когото бе спасил от тях.

За щастие на Зеб, ловецът на мустанги бе оставил ножа си на сушата; но едва що не го удуши. И само след като хвърли пушката и напрегна всичките Си сили, великанът успя да отбие неочакваното нападение.

Последва борба. Най-после Зеб сграбчи младия ирландец с големите си ръце и го занесе на брега.

Но не се свърши само с това. Щом се освободи от прегръдките му, Морис се спусна към ореховото дърво така бързо, като че раненият му крак не го затрудняваше вече.

Ловецът предугади намерението му. Нали беше повече от шест фута висок? Той видя оставения на наметалото окървавен нож. Към него се бе отправил ловецът на мустанги.

Зеб се втурна след обезумелия Морис, сграбчи го в мечешките си прегръдки и го задържа.

— Бързай, Фелим! — извика той. — Скрий ножа! Господарят ти е загубил разума си. От треската трябва да е. Почна да буйствува.

Фелим се подчини веднага, покатери се на дървото и взе ножа.

Но борбата не свърши и с това. Изпадналият в делириум човек започна да се бие със спасителя си, като крещеше, заплашваше и въртеше очи, блеснали в дива сатанинска светлина.

Тази безумна борба продължи цели десет минути.

Най-после той се отпусна изтощен на земята. Тялото му се сви няколко пъти в гърчове, придружени от въздишки, които се откъсваха сякаш от дъното на гърдите му; след това остана неподвижен, като че го бе напуснала и последната искра живот.

Като помисли, че господарят му е умрял, ирландецът започна жално да вие.

— Стига си ревал, проклетнико! — извика Зеб. — Твоите викове ще накарат душата му да избяга от тялото. Колкото си умрял ти, толкова е умрял и той. Припадна само. Нищо му няма, ако съдим по това, как ме нареди. Да — продължи той, като се наведе и огледа Морис; — Не виждам никъде рана. Няма нищо опасно. Коляното е отекло доста, но костта не е счупена. Иначе нямаше да може да стои на краката си. А пък драскотините не са страшни. От какво ли са? Не ще да са от ягуара. Трябва да са от нокти на див котарак. Охо, сега забелязвам. Имало е битка още преди да дойде петнистия звяр. Нападали са го койоти. Кому ще дойде на ум, че тия страхливи животни ще нападнат човек? А правят и това, ако им попадне някой сакат, дявол да ги вземе!

Старият ловец си говореше сам. Зарадван, че господарят му е жив и няма да умре, Фелим преустанови изведнъж жалния си вой и започна весело да подвиква и подскача, като щракаше през цялото време с пръсти по ирландски.

Неговата радостна възбуда подействува и на Тара и тя се присъедини към буйния ирландски танц. Зеб не обърна внимание на лудориите им, а се наведе още веднъж над Морис, за да довърши започнатия преглед.

Като се убеди, че наистина няма никакви сериозни рани, той се изправи и започна да разглежда пръснатите по земята вещи. Забелязал бе вече панамената шапка, която беше на главата на ловеца на мустанги. Странна мисъл премина през ума му, когато я видя.

Шапки от тревата guayaquie, неправилно наричана панама, не бяха нещо необикновено. Много южняци от Тексас и някои други щати ги носеха. Но ловецът знаеше, че младият ирландец обикновено носеше различното на вид мексиканско сомбреро. Възможно бе да е решил да промени външността си. Въпреки това, докато се взираше в шапката, на Зеб се стори, че я е виждал на друга глава. Той се наведе и свали шапката не защото предполагаше, че Морис се е сдобил с нея по нечестен начин, а защото искаше да я разгледа. Целта му беше да намери някакво обяснение на загадката или по-скоро на редицата загадки, които го озадачаваха.

Като погледна вътрешната й страна, той видя две имена. Първото — на един шапкар от Нови Орлеан, чийто етикет бе залепен на дъното. Второто име беше написано:

Хенри Пойндекстър

Едва сега Зеб забеляза наметалото. Той го разгледа и видя, че и то принадлежи на същия човек.

— Чудна работа — промърмори ловецът, навел очи към земята и потънал явно в дълбоки размишления. — Дяволите да ги вземат и шапките, и главите, и всичко! Нито шапките са на главите си, нито главите на местата си! Честна дума, нещо не е в ред. Ако не чувствувах болка над лявото око, дето ме цапна младият момък, щях да сметна, че мозъчната ми кутия не е на мястото си. Няма полза да чакам обяснения от него — добави той, като погледна Морис, — поне докато не дойде на себе си и не си отспи хубаво. А никой не знае кога ще стане това. Ех — продължи Зеб, след като мълча известно време, унесен в мислите си. — Нищо няма да спечелим, като стоим тук. Трябва да го приберем в колибата, а това може да стане само ако го занесем. На картичката пише, че не може да пристъпи. Само от инат се е движил. Този крак изглежда по-зле и по-зле. Трябва да го носим.

Ловецът се замисли как да пренесат Морис.

— От него човек не може да очаква да измисли нещо — продължи той, като погледна към ирландеца, който разговаряше с Тара. Кучето има повече мозък. Няма значение! Ще го накарам и той да помага в носенето, когато му дойде времето. Само че как ще стане тази работа? Трябва ни носилка. Да речем, че ще я направим с два пръта и наметалото или одеялото, което Фелим донесе от колибата. Да, носилка, носилка ни трябва!

Той повика на помощ ирландеца. Отсякоха от гората две дръвчета, дълги по десетина фута, и окастриха клоните им. След това избраха други две по-къси и ги привързаха напряко към първите. Отгоре опънаха най-напред сарапето, а след това за по-здраво и наметката.

Така се образува носилка, на която лесно можеха да пренесат някой ранен или пиян.

Човекът, за когото я приготвиха, приличаше повече на пиян, защото отново започна да буйствува и трябваше да го вържат за рамката.

За разлика от обикновените носилки тази бе носена не от двама души, а от човек и кобила. Кобилата отпред, а човекът отзад. Човекът беше ирландецът. Старият ловец изпълни обещанието си и накара Фелим да помага в пренасянето, когато му дойде времето.

Зеб се нагърби с по-леката задача на водач. Носилката не беше нещо измислено от ловеца. Тя напомняше мексиканските litera99, които той бе виждал може би в Южен Тексас. Отличаваше се от тях само по това, че те бяха покрити и вместо кобила и човек ги носеха две мулета.

На тази случайна носилка Морис Джерълд бе пренесен до дома му.

Беше вече нощ, когато чудноватата група пристигна в хакалето. Силни, внимателни ръце пренесоха ранения от носилката до леглото от кожи, гдето обикновено той почиваше.

Но Морис не знаеше къде се намира и не виждаше приятелските лица, надвесени над него. Мислите му все още блуждаеха, но той не буйствуваше вече. Настъпило бе затишие.

Болният не отговаряше на ласкавите въпроси, с които се обръщаха към него, но и не мълчеше — мърмореше несвързани думи, които биха могли да предизвикат смях, но сега будеха само опасения.

Неговите приятели превързаха раните му, доколкото умееха да сторят това. Не можеха да направят нищо друго освен да дочакат настъпването на деня.

Фелим легна на постелята си да спи, а Зеб остана да бди до леглото на болния.

Фелим си легна не от липса на преданост към Морис, а защото Зеб го накара да спи, като каза, че не е необходимо и двамата да бдят край болния.

Старият ловец имаше свои съображения. Той искаше дори и Фелим да не слуша тези несвързани думи. По-добре е само той да ги чуе. И цяла нощ ги слуша сам. Някои от думите го изненадаха, други — не. Той не се учуди никак например, че болният често повтаря името Луиза заедно с пламенни любовни увещания.

Но Морис произнасяше често и друго име — името на Луизиния брат. Думите му бяха несвързани, неразумни, съвсем неясни.

Много време преди утринната светлина да нахълта в хакалето, Зеб Стамп, съпоставяйки чутото с това, което знаеше, дойде до заключението, че Хенри Пойндекстър не е между живите.