Конникът без глава

Глава LVUN DÍA DE NOVEDADES100

Дон Силвио Мартинес бе един от малцината мексикански богаташи, които предпочетоха да останат в Тексас след завладяването на страната от колонизаторите на Севера.

Прехвърлил вече средна възраст, миролюбив по природа и безразличен към политиката, той се помири лесно с новото положение.

Загубата на националната независимост се уравновесяваше в неговото съзнание със спечелената безопасност от набезите на команчите, които до преди идването на новите колонисти заплашваха да обезлюдят страната.

Вярно е, че диваците не бяха още напълно подчинени, но техните нападения станаха много по-редки. А това беше вече подобрение на стария режим.

Дон Силвио беше ganadero — едър скотовъдец. Неговите пасбища заемаха много мили на ширина и дължина. По тях пасяха хиляди коне и рогат добитък.

Той живееше в голяма правоъгълна едноетажна къща, която приличаше повече на затвор, отколкото на жилище. Тя беше заобиколена от обширни заградени места за добитък — корали.

Обикновено животът протичаше тук тихо. Изключение правеше времето за herradero, — жигосване на добитъка, когато дни наред се устройваха почти пословични тържества.

Но това се случваше само веднъж в годината.

През останалото време старият обитател на асиендата, който беше ерген, водеше спокоен и самотен живот. Единственият му събеседник бе неговата по-възрастна сестра. От време на време, когато неговата очарователна sobrina101 пресичаше Рио Гранде и идваше да ги посети, това правило се нарушаваше. Тогава домът на дон Силвио ставаше по-оживен.

Исидора беше винаги добре дошла. Тя можеше да дойде и да си отиде, когато поиска, и да прави, каквото ще, докато се намира под покрива на чичо си. Нейната жизнерадост се нравеше на стария господар на асиендата, който не беше мрачен човек. Някои особености в характера й, които можеха да се сторят неженствени в много други страни, бяха естествени тук, където животът е толкова несигурен, където къщата често се превръща в крепост и домашното огнище нерядко се оросява от кръвта на неговите обитатели.

Чудно ли е тогава, че в тази страна има жени с качествата на Исидора? Дори да е чудно, то е факт.

Обикновено мексиканките имат приятен нрав — douce102, ако ни позволите да използуваме тази дума от езика, който най-често се занимава с особеностите на жената — дотолкова кротки, че тази кротост може да се сметне за тяхна национална черта. Особено вярно е това за жените от големите градове, в които няма никаква опасност от нападения на индианци. Но по-другояче е в пограничните райони, преследвани през последните пет-десет години от първоначалните им обитатели. Благият нрав на жените там не е изчезнал, но често е съчетан с твърдост, която на пръв поглед изглежда мъжествена, а всъщност е героична. От времето на Малинше не една прелестна героиня е влязла в историята на страната.

Самият дон Силвио Мартинес е участвувал в множество схватки. Неговата младост бе преминала сред опасности и смелостта на Исидора, която понякога граничеше с безразсъдност, му доставяше удоволствие.

Старият джентълмен обичаше скъпата си племенница като свое дете. Но дори ако беше негова дъщеря, тя едва ли би била тъй сигурна, че ще наследи богатствата му както сега.

На всички бе известно, че когато дон Силвио Мартинес напусне този свят, Исидора Коварубио де лос Лянос ще стане собственица на просторните му земи и хилядите коне и рогат добитък.

Като имаме предвид това, не е нужно да казваме, че където и да отидеше, сеньоритата беше посрещана с уважение, а хората от асиендата Мартинес гледаха на нея като на бъдеща господарка.

Но тя бе почитана независимо от това. Исидора имаше качества, които можеха да спечелят уважението на смелите ранчери. И не един от обитателите на имението беше готов при най-малък знак от нея да извади ножа си и да я защити до последна капка кръв.

Мигел Диас не бе излъгал, когато каза, че се намира в опасност. Той добре знаеше, че ако Исидора реши, тя може да повика пастирите на чичо си и да ги изпрати да накажат Койота. Те щяха да направят това незабавно и можеха да го обесят на най-близкото дърво.

Затова няма защо да се чудим, че мексиканецът изчезна с такава бързина от поляната.

Както вече казахме, истинският дом на Исидора се намираше от другата страна на Рио Гранде, на шестдесетина мили от асиендата на Мартинес. Но това не й пречеше да посещава често роднините си на Леона.

Тя не правеше това с някаква сметка. Посещенията й нямаха нищо общо с бъдещото наследство. Исидора беше и без него богата наследница, тъй като баща й беше крупен скотовъдец. Тя просто обичаше да стои при чичо си и леля си. Правеше й удоволствие да язди от едната до другата река. И често потегляше съвсем сама сутринта, а пристигаше на Леона вечерта.

В последно време тези посещения зачестиха. Дали колкото повече роднините й в Тексас остаряваха, толкова повече се привързваше тя към тях? Или причините на зачестилите посещения бяха други?

Ако сме откровени като нея, трябва веднага да заявим, че тя идваше сега по-често на Леона с надежда да срещне Морис Джерълд…

Със същата откровеност трябва да кажем, че тя го обичаше.

Младият ирландец бе пленил сърцето й. Както знаем, той го спечели, като постъпи към нея приятелски, но безстрашната Исидора бе очарована може би много повече от проявената смелост, отколкото от услугата.

Тя намираше може би у него и други привлекателни качества, които по-мъчно подлежат на описание. Само Морис знаеше дали бе показал качествата си случайно или нарочно — с цел да я покори. Сам той би казал „не“ и ние не можем да пренебрегнем отговора. Въпреки това мъчно можем да повярваме, че, смъртен човек може да погледне очите на Исидора де лос Лянос без пожелание да ги види отново и да прочете в тях копнеж.

Морис бе казал сигурно истината, но ние бихме му повярвали по-лесно, ако се бе запознал е Луиза Пойндекстър, преди да срещне Исидора.

Случката в изгорялата прерия бе станала няколко седмици след приключението с пияните индианци. Явно между Морис и мексиканската девойка се бе случило нещо, което я караше да вярва или поне да се надява, че и той има чувства към нея.

Дошъл бе мигът, когато Исидора вече не можеше спокойно: да чака. Нейната буйна натура не можеше повече да понася неизвестността. Тя знаеше, че го обича, и бе решила да изповяда откровено чувствата си и също така откровено да попита дали той ги споделя. Затова бе определила срещата, която не се състоя.

Дон Мигел Диас се бе изпречил между нея и това към което тя се стремеше.

Такива мисли изпълваха главата на девойката, когато тя се отдалечаваше в бърз галоп от полянката към асиендата на чичо си.

Яхнала сивия жребец, Исидора препуска в галоп.

Тя е гологлава. Косата й е в безпорядък. Черните плитки се веят над раменете, които не са покрити сега нито с шал, нито със capane. Тя ги е оставила на поляната заедно с шапката.

Очите й святкат възбудено, страните й са силно зачервени.

Знаем защо.

Знаем и защо така бясно препуска. Каза ни го самара тя.

Като наближи къщата, Исидора затегна юздите. Конят премина в тръс, след това започна да се движи съвсем бавно, докато най-после спря по средата на пътя.

Неговата ездачка промени намерението си или спря, за да реши дали да го промени.

Тя е замислена.

— Струва ми се, че е по-добре да го оставя на мира. Ако го хванат, ще стане голям скандал. А засега никой не знае за… Освен това какво бих могла да кажа аз, единствената свидетелка? Други свидетели нямаше. Ах! Но ако аз разкажа историята на смелите тексасци, думите ми ще са достатъчни, за да го накажат жестоко. Не, нека си живее! Не се страхувам от такива негодяи! След станалото той не ще смее и да се доближи дори до мене. Като си помисля само, че макар и за кратко, се бях увлякла по този човек! Трябва да изпратя някой да го освободи; но човек, който може да запази тайната. Кой? Управителят на имението — храбрият и верен Бенито!

— Ето го и него! Както винаги, брои добитъка. Бенито! Бенито!

— Какво ще заповядате, сеньорита?

— Драги Бенито, искам да ми направиш една услуга. Съгласен ли си?

— На вашите заповеди, сеньорита! — повтаря управителят, като се покланя ниско.

— Никакви заповеди, драги Бенито. Искам да ми направиш една услуга.

— Слушам, сеньорита.

— Нали знаеш откритото място навръх хълма, където се срещат трите пътя?

— Да, зная го така добре, както познавам и коралите в асиендата на чичо ви.

— Добре. Иди там! Ще намериш един човек, прострян на земята и свързан с ласо. Освободи го и го пусни да си върви! Ако се е наранил при падането, направи, каквото можеш, да му помогнеш, но не казвай кой те е изпратил. Струва ми се, че го познаваш, но това няма значение. Не го питай нищо и не отговаряй на въпросите му, ако той те запита нещо. Щом се изправи на нозе, остави го да прави, каквото иска. Разбра ли?

— Perfectamente, s’norita103. Ще изпълня най-точно нарежданията ви.

— Благодаря ти, драги Бенито. Чичо Силвио ще ти бъде благодарен за стореното, при все че не трябва да му кажеш нищо. Остави аз да му обадя. А ако той… Някой ден едно имение на Рио Гранде ще се нуждае може би от смел и верен управител, какъвто си ти.

— На всички е известно, че доня Исидора е не само хубава, но и благородна.

— Благодаря! Благодаря! Още една молба. Услугата, която искам да ми направиш, трябва да се знае само от трима души. Третият е човекът, комуто ще помогнеш. Знаеш кои са другите двама.

— Разбирам ви, сеньорита. Ще стане, както желаете. Управителят се отдалечава. Едва ли е нужно да кажем, че и той е на кон. Кракът на хора с неговото звание рядко стъпва на земята… и никога, ако са тръгнали на път, дори за по-малко от половин левга104.

— Чакай! Забравих! — извика девойката. — Ще намериш шапка и сарапе. Те са мои. Донеси ми ги! Ще те чакам тук или ще те пресрещна някъде по пътя.

Спрелият управител се покланя и тръгва отново, но пак му заповядват да спре.

— Реших да дойда с тебе, сеньор Бенито. Чакай!

Домоуправителят на дон Силвио не е изненадан от прищевките на племенницата на господаря. Той изпълнява заповедите, без да разпитва, и тръгва отново към хълма. Девойката го следва. Казва му да язди пред нея. Има съображения, които я карат да забрави аристократичните си навици.

Предположенията на Бенито не са правилни. Това, че сеньоритата идва с него, не е просто прищявка. Сериозни причини я карат да го придружи.

Исидора е забравила не само наметалото и шапката, но и писмото, което и създаде толкова неприятности.

Тя не се довери напълно на „добрия Бенито“ и не можеше да му възложи да донесе и, писмото. То можеше да предизвика по-голям скандал, отколкото разпрата с дон Мигел Диас, затова Исидора се връща да прибере писмото. Колко жалко, че не се сети по-рано!

— Как ли се е добрал до него Койота? Сигурно Хосе му го е дал.

Издайник ли беше прислужникът и? Диас може да го е срещал по пътя и да го е взел насила. И двете предположения бяха възможни.

Такава постъпка бе напълно естествена за Диас. А що се отнася до Хосе, тя имаше не за пръв път основание да се съмнява в предаността му.

Такива мисли минаваха през главата й, докато се изкачваше по склона над реката.

Те стигат върха и навлизат в поляната. Сега Исидора язди до управителя.

Мигел Диас не е там. Няма никой. Но това, което най-много отчайва Исидора, е, че и листчето хартия не се вижда.

Шапката, сарапето и примката на ласото са налице. Нищо друго.

— Можеш да се върнеш у дома, сеньор Бенито! Човекът, който падна от коня, сигурно се е съвзел. Слава богу! Но помни, драги Бенито, че въпреки това всичко трябва да остане в тайна.

— Yo entiendo105, доня Исидора.

Управителят се отдалечава и се скрива скоро зад хребета на хълма.

Девойката с ласото е пак сама. На поляната тя скача от седлото, слага сарапето и шапката и се преобразява отново на млад идалго106.

Бавно, механически се качва на коня като че не мисли за това, което върши.

Току-що е възседнала коня и ето жалкият Хосе се приближава дебнешком към поляната.

Тя го пита направо какво е станало с писмото.

— Какво го направи?

— Предадох го, сеньорита.

— На кого?

— Оставих го в… в… странноприемницата — заеква Хосе и цял пребледнява. — Дон Морисио беше излязъл.

— Лъжеш, lépero107! Дал си го на дон Мигел Диас. Не отричай! Видях го в ръцете му.

— О, сеньорита, простете ми, простете! Не съм виновен. Наистина не съм.

— Глупак! Трябваше да измислиш нещо друго! Сам се издаде. Колко ти плати дон Мигел за измяната?

— Вярвайте ми, че не съм ви издал! Той ме застави… със заплахи, с удари. Аз… аз не съм взел пари.

— Тогава аз ще ти платя. Уволнявам те и ето ти заплатата! Ето… ето…

Тя повтаря тази дума най-малко десетина пъти, а същевременно стоварва камшика си по раменете на нечестния пратеник.

Той се опитва да избяга, но напразно. Трябва сам да се приближава до нея, от страх да не бъде стъпкан под копитата на възбудения кон.

Исидора прекъсва наказанието едва когато по кафявата кожа на Хосе се появяват сини резки.

— А сега да се махаш от очите ми и да не ми се мяркаш вече! Махай се! Махай се!

Хосе изпълнява заповедта със смешно старание. Той побягва като уплашена котка, щастлив да скрие и себе си и страха си в сянката на трънливия храсталак.

Исидора не остава за дълго на поляната. Нейният гняв се сменя с дълбоко огорчение. Не само не успя да изпълни плановете си, но сърдечната й тайна сега е в ръцете на издайници.

Тя обръща отново коня към дома си. Исидора пристига точно навреме, за да види една необичайна гледка.

Хората — пеони, вакери и всички останали прислужници — бързат насам-нататък, от полето към коралите, от коралите към къщния двор, и всички крещят ужасени.

Всички мъже са на крак и бързат да се въоръжат; жените отправят на колене жални молитви към небето, с посредничеството на двадесетина светци, създадени великодушно от мексиканците, за да им служат при всички случаи и нужди.

— Защо е тази суматоха? — пита Исидора първия човек, който се изправя пред нея — управителя.

Някой бил убит в прерията!

Жертвата е един от новите заселници в Каса дел Корво — синът на американеца, собственик на асиендата. Разправят, че е убит от индианци.

Индианци! Тази дума обяснява вълнението сред хората на дон Силвио.

Тя обяснява и молитвите, и бързината, с която всички се въоръжават.

Фактът, че е бил убит човек — незначително събитие в страна, където царуват необуздани страсти, — не би предизвикал такова вълнение, особено когато странникът е „americano“.

Но новината, че са се появили индианци, е съвсем друго нещо. В нея прозира опасност.

Обаче Исидора посреща известието с други чувства. Тя не се страхува от диваците. Името на убития й напомня неща, които й причиняват болка. Тя знае, че той имал чудно хубава сестра. Исидора я е виждала и знае, че това е вярно. Но друго нещо й причини още по-силна болка. Казали й бяха, че са виждали тази несравнима девойка с Морис Джерълд. Новината за смъртта на брата не пробужда нова ревност, а само възкресява за миг старите неприятни чувства.

Но и те се сменят скоро от безразличие към съдбата на човека, когото тя не познава.

Няколко часа по-късно безразличието се превръща в мъчително любопитство — в страх. Нови известия за убийството достигат дотук. То не е било извършено от команчи, а от бял, от Морис — ловеца на мустанги.

Значи наблизо няма индианци!

Последните Novedades108, които успокояват прислужниците на дон Силвио, имат тъкмо обратно въздействие върху неговата племенница. Тя не може да намери покой и след половин час пристига на кон пред странноприемницата.

През последните няколко седмици тя се бе отдала по неизвестни причини на изучаване La lengua americana109. Речникът й от английски думи е беден, но все пак достатъчен за сегашната цел. Тя иска да научи нещо за убийството и за човека, обвинен в това убийство.

Собственикът на странноприемницата я знае и отговаря на въпросите й с раболепна учтивост.

Тя научава, че Морис не живее вече в хотела; научава и „пълни подробности за убийството“, доколкото те са известни.

Исидора се връща дълбоко натъжена в асиендата Мартинес.

Когато пристига в къщи, тя намира, че спокойствието е отново нарушено. Причината може да изглежда смешна, но суеверните пеони не са на това мнение.

Носи се странен слух. Видели човек без глава, който яздел в равнината, някъде към Рио Нуесес. Макар че е невероятен, слухът изглежда достоверен. Всички в поселището говорят за него.

Но има и друг, още по-убедителен довод. Някои от хората на дон Силвио — пастири, които търсели няколко заблудени добичета, видели обезглавения, отказали се от търсенето и избягали от видението, както биха избягали от дявола.

Тези пастири — трима на брой — са готови да се закълнат, че наистина са го видели. Но техните уплашени погледи са още по-сигурно доказателство, че говорят истината.

Слънцето залязва зад грамада от страхотни слухове.

Нито слуховете, нито увещанията на дон Силвио и сестра му могат да накарат своенравната племенница да промени внезапното си решение да се прибере в Рио Гранде. За нея няма никакво значение, че по пътя, отдето ще мине, е било извършено убийство, нито че хората са видели призрачното видение на някакъв конник без глава. Това, което би ужасило всеки друг пътник, като че привлича Исидора. Тя дори решава да пътува сама! Дон Силвио предлага десетина въоръжени до зъби вакери да я придружат. Предложението е отхвърлено.

А дали ще се съгласи да вземе Бенито?

Не, предпочита да пътува сама.

Накратко казано, така е решила.

На следното утро Исидора изпълнява решението си. Тя е на седлото още преди изгрев слънце; след два часа вече язди, но не по прекия път към Рио Гранде, а по брега на Аламо.

Защо се е отклонила така от пътя си? Дали се е заблудила?

Исидора не е човек, който може да загуби пътя. Лицето й е тъжно, но не и озадачено. Освен това конят върви самоуверено напред, явно направляван от ездачката си.

Исидора не се е заблудила. Не е загубила пътя.

Колко по-щастлива би била да го е загубила!