Конникът без глава

Глава XXIIНЕИЗВЕСТНИЯТ ДАРИТЕЛ

За дуелите в Тексас не може да се каже „Всяко чудо за три дни“. Често пъти за тях престават да говорят още на следния ден, а като изминат три дни, никой вече не си ги спомня освен главните участници или техните най-близки приятели и роднини.

Така става дори когато противниците са известни и уважавани членове на обществото. А когато са по-обикновени хора или както често се случва, непознати по тези места, тяхното геройство е обречено незабавно на забрава — то остава само в спомените на оцелелия, защото много, рядко и двамата остават живи, — а може би и в съзнанието на някой нещастен зрител, случайно засегнат от непредназначен за него нож или куршум!

Неведнъж съм бил свидетел на „улични боеве“, при които невинен, но непредпазлив гражданин е ставал жертва и дори е загивал от този нереден начин за „уреждане сметките“.

Не съм чувал никога за наказание на виновните или за поискано обезщетение при такива случаи. Те минават за „случайни произшествия“.

При все че Касий Къхуун и Морис Джерълд бяха сравнително непознати в поселището — последният идваше само от време на време във форта, — техният дуел предизвика необичаен интерес: за него говориха цели три дни. Обстоятелството, че Къхуун беше известен като грубиян, а Джерълд — като човек със странни привички, придаде известна отлика на дуела. Дни наред се разискваше надълго и нашироко за качествата и недостатъците им. Никъде интересът не беше толкова голям както на самото място, гдето бяха пролели кръвта си — в бара на хотела.

Победителят бе спечелил уважение и приятели. Малцина бяха благосклонни към неговия противник. Не бяха малко и хората, които се радваха на изхода от борбата; защото мнозина посетители на бара бяха изпитвали наглостта на Къхуун, при все че той бе отскоро тук. Всички смятаха, че ирландецът му е дал добър урок, и бяха доволни от последиците.

Никой не можеше да каже вече как бившият офицер понася поражението си. Не го виждаха вече да се перчи из бара „Добре дошли“. Причината на неговото отсъствие беше известна на всички. Той не идваше тук не защото се бе укротил, а защото трябваше да лежи — при неумело лекуване на раните му можеше да отиде в гроба.

И Морис също трябваше да остане на легло. Раните му, макар и не така опасни, колкото раните на противника му, все пак бяха сериозни и той трябваше да пази стаята — малка, скромно наредена спалня в хотела на стария Дафър. Въпреки славата която си бе спечелил след дуела, за него не се грижеха добре.

Той беше припаднал след победата от загуба на кръв. Не можеше да се подслони никъде другаде, затова трябваше да остане в тази бедна стая; а в същото време противникът му бе заобиколен от грижи и охолство. За щастие Фелим беше с Морис, иначе едва ли някой щеше да се погрижи за ранения.

— Ех, свети Патрик! Срамота е! — разговаряше сам неговият верен другар. — Срамота е да напъхат джентълмен в такава дупка, по-малка и от кочина! И то човек като вас, мистър Морис. Няма и какво да се хапне; и да се пийне. Ех, да имаше някое охранено ирландско прасенце, нямаше и да погледна тяхното ядене. А отгоре на всичко знаете ли какво разправя „старият Дафър“ долу!

— Нито зная, нито ме интересува да зная какво разправя мистър Обердорфер долу; но ако искаш да не чуе какво говориш ти горе посниши гласа си. Не забравяй, приятелю, че тези стени са само от летви и мазилка.

— По дяволите стените! Огън да ги изгори! Ако вас не ви е грижа какво разправят, аз пък пет пари не давам какво ще чуят. По-зле от това германецът не може Да се отнася с нас. Както и да е, мистър Морис, мисля, че е по-добре да знаете.

— Казвай тогава! Какво разправят?

— Е, чух да разправя на хората си, че щял да ви накара да платите не само за яденето, за пиенето и за спането, но и за бутилките, и за чашите, и за всичко изпочупено оная вечер.

— Аз да платя?

— Да, вие, мистър Морис. А от оня янки нямало ла вземе нито грош. Това е според мене долно и нечестно. Само немец може да измисли такова нещо. Ако трябва да се плаща, ще плаща победеният; а победеният не е от старите Джерълдовци от Балибалах. Ох, как ми се ще този Дафър да ми падне барем за минутка в ръцете. Какво ще го направя…

— А защо иска аз да платя? Разбра ли?

— Разбрах, господарю. Мръсникът му с мръсник каза, че понеже вие сте му в ръцете, няма да ви пусне, докато не уредите сметката.

— Скоро ще разбере, че се е излъгал и че ще направи по-добре да представи сметката на другия. Готов съм да платя половината от вредите, но нито стотинка повече. Можеш спокойно да му го кажеш, ако ти заговори по този въпрос. А право да си кажа, Фелим, не ми е ясно как ще платя и половината. Спомням си, че много неща се изпотрошиха, докато се биехме. Ако не се лъжа, счупихме огледало, часовник или нещо подобно.

— Голямо огледало, господарю, и нещо кристално над часовника. Казва, че стрували двеста долара. Аз пък мисля, че не струват и половината.

— И така да е, не е малко. Особено както сме загазили сега. Не зная, Фелим дали няма да стане нужда да отидеш до Аламо да донесеш някои неща от покъщнината които укрихме. За да се отърва от тази неприятност, може би ще трябва да жертвувам шпорите, сребърната чаша, та дори и пушката.

— Не думайте, господарю! Как ще живеем без пушка?

— Ще преживеем някак си, приятелю! Ще ядем конско месонали имам ласо?

— Е, да, няма да бъде по-лошо от месото, което ни дава старият Дафър. При всяко хапване ме присвива корем.

Тук разговорът бе прекъснат. Някой отвори вратата, без да почука. Раздърпана прислужница, чийто пол едва ли можеше да се определи по външни признаци, се появи на входа. Тя протегна жилеста ръка, която държеше плетена кошница.

— Какво има, Гертруда? — запита Фелим, който изглеждаше осведомен от по-рано и знаеше, че влязлото същество е жена.

— Един човек донесе това нещо.

— Човек ли? Какъв човек, Гертруда?

— Не го познавам, mein herr! Не е от поселището.

— Донесъл я един човек! Кой ли може да бъде? Виж какво има в нея, Фелим.

Фелим вдигна капака и откри съдържанието на кошницата. Тя беше доста голяма. Вътре имаше няколко бутилки, сигурно с вино и лекарства. Те бяха наредени между най-различни деликатеси, сладкиши и бонбони. Подаръкът не беше придружен от никаква бележка, но грижливият и изискан начин на подреждането показваше, че е от някоя девойка.

Морис преобърна няколко пъти различните предмети и разгледа всеки поотделно. Фелим предложи, че иска да прецени колко струват. Морис въобще не се сещаше за това. Той искаше само да разбере кой е „изпращачът“.

Но нищо не можеше да се разбере. Нямаше нито картичка, нито каквато и да е бележка.

Богатото съдържание на кошницата, изпратена точно навреме, показваше, че дарителят е доста състоятелен. Кой ли може да е?

Докато Морис размишляваше, в съзнанието му изплува образът на една прекрасна девойка, която той сметна за неизвестния благодетел. Дали наистина е Луиза Пойндекстър?

Това бе недопустимо, но нему се искаше да вярва, че е възможно, и докато тази вяра траеше, сърцето му тръпнеше от блаженство.

Като поразмисли, той се убеди, че вероятността е много малка и е безсмислено да се отдава на такива приятни предположения. Изгубил вяра, у него остана само една празна надежда.

— Някакъв човек я оставил — заговори като че на себе си ирландецът. — Тя казва: човек. А аз казвам: много мил човек. Кой ли може да е, господарю?

— Нямам представа. Може да е някой офицер от форта, макар че едва ли мога да очаквам някой от тях да се сети за мене.

— Няма и нужда. Кошницата не е нареждана от офицер. Нито изобщо от мъж.

— Защо мислиш така?

— Защо мисля така! Ех, господарю, запитайте се сам. Нима не личи навсякъде женска ръка? Вижте само как грижливо са увити нещата. Тази кошница не е приготвена от мъж. Жена е пипала тука, и то не каква да е жена, ами истинска лейди.

— Глупости, Фелим! Не познавам никаква лейди, която би се загрижила за мене.

— Хайде, хайде! На мене ли ще ги разправяте? Аз пък познавам една. Черна неблагодарност ще е от нейна страна, ако не се погрижи за вас, след като направихте толкова нещо за нея. Та нали й спасихте живота?

— За коя мислиш?

— Е, не се правете, че не разбирате, господарю? Знаете, че мисля за хубавото създание, което идва при нас с петнистата кобила дето й я подарихте, без да вземете нито един долар. Ако тази кошница не е изпратена от нея, Фелим О’Нийл е най-големият глупак, който някога се е раждал в околностите на Балибалах. Като споменах Балибалах, та се сетих и за хората там. Какво ли ще каже синеоката девойка, ако знае в каква опасност се намирате?

— Опасност ли? Докторът каза че няма никаква опасност и че след една седмица ще мога да излизам. Не се тревожи за това.

— Е, господарю, празни приказки. Не става дума за тази опасност; сещате се какво искам да кажа. Наранили са ви май някакви дяволити очи, по-опасни от куршум. Може пък и някой да е ранен от вашите очи. Затова са ви изпратили тези неща.

— Грешиш, Фелим. Някой от форта е изпратил кошницата. Но отгдето и да е, няма защо да се церемоним толкова. Я да си похапнем.

Въпреки охотата, с която болният започна да се храни, мислите му бяха заети с нещо по-приятно — да отгатне на кого е задължен за този царски подарък.

Дали на младата креолка — братовчедка и „любима“ на неговия най-върл враг?

Изглеждаше невероятно.

А кой друг може да е, ако не е тя?

Ловецът на мустанги беше готов да даде не един кон, а цяло стадо на този, който би го уверил, че подаръкът е изпратен от Луиза Пойндекстър.

Изминали бяха два дни, а дарителят оставаше все още неизвестен.

След това болният бе изненадан от втори подарък — подобен на първия — кошница с бутилки и пресни сладкиши.

Баварката бе разпитана отново, пак безуспешно. Кошницата била „донесена“ от „един човек“ — „от същия познат човек“. Единственото ново, което тя добави, бе, че „човекът“ бил много schwarz66, имал лъскава шапка и яздел муле.

Морис като че ли не се зарадва от описанието на неизвестния дарител, макар че не довери мислите си дори на Фелим.

Два дни по-късно, когато се получи трета кошница, „донесена от черния човек“ с лъскавата шапка и мулето, Морис се успокои.

Промяната в настроението му не можеше да се обясни със съдържанието на кошницата — то беше почти същото. Тя се дължеше на писмото, прикрепено с панделка към плетената кошница.

— От Исидора! — промърмори ловецът на мустанги, като видя почерка.

Слея това отвори писмото и го прочете равнодушно. Буквално преведено от испански, писмото имаше следното съдържание:

— Благодаря, благодаря, мила Исидора! — прошепна ловецът на мустанги, като прегъна бележката и я захвърли небрежно на леглото. — Колко си признателна, внимателна, добра! Бих те обичал може би, ако не бях видял Луиза Пойндекстър.