По-добре мъртви

9.

Фентън въведе някакви команди в телефона си и поднесе дисплея му към скенера под табелата с надпис "Карлайл Смит, майстор колар". Вратата се отвори. Последвах я вътре. Не можех да си представя тук някога да се е извършвал тежък ръчен труд. Стаята бе издържана в пастелни тонове и украсена с декоративни възглавници и носталгични черно-бели фотографии. Плюс стандартното хотелско обзавеждане. Легло. Канапе. Бюро. Гардероб. Баня. Всичко необходимо за приятно прекарване на нощта с изключение на кафеварката. От кафеварка нямаше и следа, но пък забелязах куфар на колелца, оставен до вратата. Фентън проследи погледа ми и каза:

– Стар навик. – Тя затъркаля куфара към леглото. – Бях готова да замина. – Погледна ме и поясни: – Канех се да си тръгна днес. Надявах се да го направя с Майкъл. Но като че ли дълбоко в себе си предчувствах, че това няма да стане… че няма шанс да стане… че ще остана сама. Само трябваше да се уверя. Нямаше да се изненадам. И все пак това, което чух от онези, които застрелях, ме порази силно… стовари се върху мен като удар с чук. Много по-силно от очакваното. Извади ме от равновесие за секунда или две. Съжалявам, че стана свидетел на това. Няма да се повтори. А сега да се залавяме за работа. Влизай. Настанявай се.

Прецених, че часът е три и една минута. Бях гладен. Твърде много време бе изминало, откакто бях закусвал. Нямах представа дали Фентън е сложила нещо в устата си за целия ден. Но бях сигурен, че е изгорила доста адреналин. Предположих, че малко храна ще се отрази добре и на двама ни. Фентън не възрази. Просто извади телефона си и попита:

– Пица устройва ли те?

Тя седна на стола до бюрото и въведе някакви команди в апарата. Аз се настаних на канапето. Изчаках Фентън да приключи с поръчката и казах:

– Обясних ти защо съм тук. Сега е твой ред.

Тя застина неподвижно, сякаш събираше мислите си.

– Предполагам, че всичко започна със съобщението на Майкъл. Бяхме много близки, което е обичайно за повечето близнаци, но от един момент нататък сякаш се отчуждихме. Той се промени. След като напусна армията, вече не бе същият. Може би трябва да ти обясня по-подробно. Той служеше в ЕТП. Екип за техническа поддръжка. В него са събрани специалисти по обезвреждане на взривни устройства и химически оръжия.

– Чувал съм нещичко. Когато войниците, които прочистват даден район, се натъкнат на химически вещества, викат тях.

– Би трябвало. Но невинаги го правят. Обикновеният пехотинец може да не разпознае артилерийски снаряд с химически заряд в него. Не забравяй, че в Ирак противниците ни не разполагаха с химическо оръжие. Поне официално. И тези снаряди не са маркирани както трябва. Или върху тях съзнателно е поставена друга маркировка. Освен това те изглеждат като останалите. Най-голяма е приликата им със сигналните снаряди, които имат отделна камера за прекурсорен материал. Ако ли пък сред пехотинците има хора, които разбират от химически оръжия, те предпочитат да действат сами. Не искат да чакат. Защото понякога дори при най-голямо желание армията не е в състояние да изпрати екипа за по-малко от дванайсет часа. В отделни случаи са необходими дори двайсет и четири. А това е още един ден, цял един ден, в който войниците ни са изложени на вражески снайперисти и противопехотни мини. Още един ден, в който войниците ни няма да могат да прочистят други райони. Което дава възможност на бунтовниците да атакуват още някой наш склад или база, а на цивилните – да се натъкнат на опасност, от която да пострадат или загинат. Често пъти екипът на Майкъл пристигаше на мястото и установяваше, че то вече е заразено. Това се случи още при първата му мисия. Проникнали в подземен тухлен бункер. Земята буквално пропаднала под краката на някакви пехотинци и те се озовали вътре направо през тавана. А когато се огледали, замръзнали от ужас. Това бил склад за артилерийски снаряди. Стари. Ръждясали. Пехотинците нарушили целостта на един от тях, без да се усетят. В него имало иприт. Един от приятелите на Майкъл пострадал сериозно… Било ужасно.

– Оцеля ли?

– На косъм. Медиците го евакуирали, а лекарите в болницата го поставили в изкуствена кома, преди да се проявят най-тежките симптоми. Това му спестило доста болка и най-вероятно спасило живота му.

– А Майкъл пострада ли?

– Не и в този случай. Но по-късно, да. Когато момчетата от ЕТП попаднат на химически снаряди, те трябва да ги обезопасят. Ако се намират в жилищен район, трябва да изнесат снарядите извън града, преди да ги взривят. Забележат ли нещо необичайно в тях, трябва да ги отнесат в лаборатория, където да ги проучат. Точно това се случило с Майкъл. Транспортирал два снаряда, които командването наредило да бъдат отнесени на полигона "Абърдийн". Пътувал с хъмви към мястото на срещата, където трябвало да го очаква хеликоптер "Блек Хоук". Но един от снарядите протекъл. На Майкъл му призляло. Върнал се в базата, но медиците не повярвали, че симптомите му са истински. Майкъл нямал никакви изгаряния. Нямал пришки или мехури. Нямал рани. Обвинили го, че симулира, и го третирали като наркоман, тъй като зениците му се били свили. Хвърлили цялата вина върху него, сякаш армията нямала нищо общо. После обаче той получил спазми. Започнал да повръща. Храносмилателната му система излязла от строя. Накрая го изпратили в Германия. Във военна болница там. Минаха седмици, докато се оправи.

– Много лошо.

– Така е. Отнесоха се е Майкъл по ужасен начин. Но знаеш ли кое бе най-лошото? Майкъл, приятелят му, който пострада от иприт, и куп техни колеги, които също бяха обгазени… армията буквално игнорира случилото се. Те не получиха "Пурпурно сърце". И знаеш ли защо? Отровата не била изтекла по време на бойни действия, затова не можело да се приеме, че са пострадали от вражески действия. Все едно командването заявило, че те сами са си причинили тези ужасни неща. И още нещо. Морската пехота награждава своите хора, пострадали при абсолютно същите обстоятелства. Армията не постъпи справедливо. Майкъл бе съсипан. Напусна веднага щом договорът му изтече. През следващите няколко години не работеше почти нищо и предполагам, че тогава е излязъл от релсите. Опитвах се да се свържа с него, но аз самата имах проблеми. – Фентън потупа крака си. – Освен това бях затрупана с работа.

– С какво се занимаваш?

– Лаборант съм. Работя в едно място край Хънтсвил, Алабама.

– Тази работа ли те изпрати в Афганистан?

Тя кимна.

– Трябваше да контролирам вземането на проби. Открихме нещо, което трябваше да отнесем у дома, за да го анализираме. Шефът ми знаеше, че съм служила в армията. Реши, че ще се справя… А после се лекувах известно време. Операция. Физиотерапия. Самата аз бях в депресия. Затворих се в себе си. Но когато получих съобщението на Майкъл, то ме разтърси. Нямах право да го игнорирам.

– Какво пишеше?

– "М – помощ! М." Беше написано на гърба на визитна картичка от заведение на име "Рижата кобила". Това е нещо като кафене или бар тук, в града.

– И ти заряза всичко и дойде?

– Зарязах всичко. Но не дойдох веднага. Старите навици умират трудно. Първо направих известно проучване. Свързах се с приятели. Използвах стари мои контакти. Опитах се да открия в какво може да се е замесил Майкъл. Къде може да е. Никой нямаше представа. Неколцина обещаха да поразпитат. След време един приятел ми разказа за някакъв тип, който действал като посредник. Ако си ветеран и търсиш работа, без да се интересуваш дали е законна или не е, той ти помагал. Установих контакт с него. Притиснах го. Той призна, че е свързал Майкъл с Дендонкър. Чрез друг човек. Притиснах го още и разбрах, че през годините е пратил на Дендонкър още няколко души. Понякога Дендонкър искал просто бивш военен, друг път търсел ветерани с конкретни умения. Човекът, с когото говорих, си спомни, че е намерил на Дендонкър бивш снайперист, специалист по винтовки петдесети калибър. Майкъл бил нает заради познанията си по противопехотни мини.

– Звучи ми, сякаш Дендонкър се занимава с контрабанда на оръжия.

– И аз си помислих същото. Затова дойдох тук. Поразпитах наоколо. Но не открих следи нито от Майкъл, нито от търговци на оръжие, нито от каквато и да било друга престъпна дейност. Изпаднах в отчаяние. Затова се върнах при онзи посредник и го помолих да ме свърже с Дендонкър. Очаквах да възрази, да започне да спори, но той мигом се съгласи. Дори заяви, че му правя услуга. Дендонкър търсел нов наемник. Без конкретна специалност, но трябвало да бъде жена. Притесних се какво може да означава това. Но се съгласих, тъй като смятах, че животът на брат ми е в опасност. Затова отвърнах: "Добре, свържи ме с него".

– И получи работата? Просто ей така?

– Не. Служебното ми досие бе вече изрядно, но за всеки случай приготвих няколко фалшиви препоръки. После имах "интервю" с помощника на Дендонкър. Огромен тип, от когото тръпки ме побиват. Той ме заведе в пустинята и поиска да покажа, че мога да стрелям, да разглобявам и сглобявам оръжие, да шофирам…

– Дендонкър не те ли свърза с Майкъл? Нали имате една и съща фамилия.

– Не. Използваме различни фамилии. Неговата е Къртис. Моята също беше. Но в един момент се омъжих. Взех фамилията на съпруга си. И я запазих дори след като той загина в Ирак.

– Съжалявам.

– Недей. Вината не е твоя.

Фентън извърна поглед. Изчаках я да се обърне отново към мен.

– Дендонкър е наел Майкъл заради познанията му по противопехотни мини, така ли? – попитах аз.

– Това ми каза посредникът.

– Какво общо може да има една фирма за кетъринг с противопехотните мини?

– Нямам представа, но предполагам, че Дендонкър търгува с оръжие. Прекарва през границата каквото поръчат клиентите и им го продава. Вероятно понякога се нуждае от специалисти, които да оценят една или друга стока.

– Майкъл е останал за постоянно в организацията на Дендонкър, така ли?

Фентън кимна.

– И ти не си успяла да се свържеш с него дори докато си работила за Дендонкър.

– Не успях. Опитах, разбира се, но трябваше да бъда много предпазлива. Преди два дни видях една жена, която разпознах. Рене. Тя работеше във фирмата за кетъринг на Дендонкър. Също като мен. Но с друг екип. Други смени. Освен това беше във фирмата по-дълго от мен. Беше наясно със ситуацията.

– Откъде я познаваш?

– Не я познавах. Бях я виждала на снимки, които Майкъл държеше в старото си жилище.

– И я срещна в склада, в който товарите контейнерите с храна за летището ли?

Фентън поклати глава.

– Не. В "Рижата кобила". Мястото, от което Майкъл ми изпрати визитката. Проследих я, когато си тръгна. Настигнах я в хотела ѝ. Тя призна, че Майкъл е в града и още работи за Дендонкър. По някакъв специален проект. Закле се, че не знае подробности, освен че Майкъл ходи в пустинята от време на време за някакви изпитания.

– Противопехотни мини?

– Възможно е – сви рамене Фентън. – Помолих Рене да ми уреди среща с Майкъл. Тя отказа. Заяви, че било прекалено опасно. Изглеждаше… ужасена. Помолих я поне да предаде бележка на Майкъл. Тя се съгласи.

– Какво написа?

– Нещо съвсем простичко. "Тук съм. Свържи се с мен. Ще направя всичко за теб." Добавих имейл адрес, който бях създала специално за целта. Никой не знаеше за него.

– Това е било преди два дни, така ли?

– Точно така. Рене заяви, че може би няма да успее да предаде веднага бележката. Тази сутрин получих имейл. Щом го прочетох, разбрах, че Майкъл е загазил. Опасявах се от най-лошото. Но трябваше да проверя, за да бъда сигурна.

– Как разбра, че нещо не е наред?

– От обръщението. Бях подписала моята бележка с Мики. Така ме наричаха близките ни, когато бях малка. Имейлът, който уреждаше онази среща при Дървото, бе адресиран до Мики.

– Е, и? Майкъл също те е познавал като дете.

– Не разбираш. Докато пораснем, все играехме на стражари и апаши. От шпионските филми ни хрумна идеята да използваме истинското име на другия само когато сме в опасност. Имейлът използва истинското ми име. Това означава, че или Майкъл е в опасност, или някой е прехванал бележката.

– Какво се случи с жената, която взе бележката?

– Рене? Нямам представа. Тази сутрин отидох в стаята ѝ в хотела. Веднага щом като получих имейла. Част от дрехите ѝ липсваха от гардероба. Бельото ѝ липсваше. Тоалетните ѝ принадлежности също. Явно нещо я е уплашило. След като е предала бележката на Майкъл. Мисля, че е избягала, защото се е страхувала за живота си.