По-добре мъртви

43.

Усетих тялото на Фентън да се отпуска и дишането ѝ да става все по-бавно и дълбоко. Но когато се опитах да последвам примера ѝ и да се унеса в сън, не извадих нейния късмет. Не веднага. Главата ми щеше да се пръсне от въпроси. И съмнения. За Дендонкър. За целия театър, който играехме. Аз едва не бях причинил отвличането му. И бях убил част от хората му. Бях подпалил фирмата му. Бях проникнал в тайния му щаб. Той би трябвало да ми е бесен. Изпълнен с гняв и омраза. А вместо това ми правеше предложение, сякаш се бях явил на събеседване за работа в сладкарница. Явно пропусках нещо. Нямаше друго обяснение. И нямах представа колко значимо е това, което пропускам.

Дендонкър спокойно можеше да изпрати някого от екипа си контрабандисти да достави бомбата. Екип, който отдавна работеше заедно и към който Фентън се бе присъединила преди време. Това щеше да бъде най-лесното решение за него. Най-логичното. Той обаче не бе поел в тази посока. Нещо повече, Дендонкър бе положил съзнателни усилия да я избегне. При това не веднъж, а два пъти. Първо, когато бе наел Майкъл да транспортира бомбата, макар специалността му да бе съвсем друга. А сега бе избрал мен. Дендонкър бе твърдо решил да раздели операцията на отделни етапи, които да изолира един от друг. Това бе очевидно. Но то не се връзваше с идеята на Майкъл за невинен протест.

Предположих, че зад всичко това се крие още нещо. Някой друг се бе свързал с Дендонкър. Някой, който възнамеряваше да хвърли в хаос тържествата по случай Деня на ветераните. И който разполагаше с достатъчно дълбоки джобове, за да убеди Дендонкър да играе по свирката му. Или с достатъчно голяма тояга, за да го принуди. Дендонкър вече имаше Майкъл. Човекът на Фентън бе заявил, че Дендонкър е наел Майкъл, за да му помогне с продажбата на сухопътни мини. Не се съмнявах, че за Дендонкър не е представлявало никакъв проблем да убеди Майкъл, че протестът всъщност е негова идея. В резултат на което Майкъл бе създал тези устройства. Бе ги проектирал. Сглобил. Изпробвал. Но после се бе случило нещо. Майкъл се бе уплашил. И бе изпратил онова SOS съобщение до сестра си.

Не познавах Майкъл. Никога не се бях срещал с него. Но не можех да си представя, че някой на негово място ще реши да провали операция, която е подготвил с толкова усилия. Освен ако не се е променило нещо от ключово значение. Или ако Майкъл не е бил подведен от самото начало. Например относно съставките на дима. Нищо чудно Дендонкър да възнамеряваше да добави нещо към тях. Или той, или онзи, който му плащаше. Дендонкър разполагаше с достатъчно артилерийски снаряди, складирани в онази барака зад училището. Цели триста. Поне. Някои от тях може би съдържаха опасни химикали. Всъщност може би всички съдържаха подобни химикали. Иприт. Зарин. И прочие гадости. Възможно бе Майкъл да е открил именно това. Което го бе накарало да се осъзнае. И в крайна сметка го бе убило.

Ако бях прав, Дендонкър и хората му ги очакваше напрегната нощ. Устройството трябваше не само да бъде свалено в тунела и пренесено от другата страна на границата. То трябваше и да бъде манипулирано по съответния начин. Да бъде заредено с отровен газ и допълнителни експлозиви или да бъде превърнато в смъртоносно оръжие по някакъв друг начин. Без помощта на "щатния" им бомбаджия. Каквото и да бе намислил Дендонкър, то нямаше никакво значение. Вече. Защото не се връзваше с демонстрацията, която бе направил отвън. Защото Дендонкър не просто се бе съгласил да подготви друга бомба, която да транспортирам. И бе обещал да ми даде ключовете от камиона. Това означаваше, че съвсем скоро две трети от арсенала му ще се окажат извън строя. Което оставяше само едно устройство, с което да се справя. Непременно щях да се погрижа за това. Но след като Фентън се окажеше в безопасност.

……

В крайна сметка спах цели пет часа. Отворих очи в седем. Половин час по-късно чух ключа да се завърта в бравата. Вратата се отвори рязко. Фентън мигом се събуди и се претърколи на матрака си. Лампите примигнаха и светнаха. Мъжът със светлия костюм влезе в стаята. Той ни взе на прицел с узито си. Последва го другият с черния костюм. Той носеше два подноса – по един във всяка ръка. Остави ги на пода между вратите на тоалетните. Във всеки поднос имаше чиния с оранжева на цвят каша и чаша кафе.

– Трийсет минути – каза мъжът със светлия костюм, като леко заваляше думите. Предполагам, че челюстта още го болеше. – Пригответе се. Не ни карайте да чакаме.

Двамата се върнаха в коридора и заключиха вратата. Взех подносите, докато Фентън връщаше матрака си върху походното легло, след което седнахме един до друг и отпихме от кафето. То бе хладко и воднисто, освен това някой бе налял мляко и в двете чаши. Началото не бе обещаващо. Храната само влоши положението. Оранжевата каша в чиниите се оказа всъщност печен боб. Вероятно претоплен в микровълнова и отдавна изстинал. Започнал да се втвърдява и да се превръща в една голяма буца. Фентън се отказа от своята порция, затова изядох и двете. Следвах златното правило. Храни се винаги когато можеш.

Горилите на Дендонкър се върнаха след двайсет и осем минути. Лежах на матрака и се преструвах на задрямал. Фентън беше в тоалетната.

– Ставай! – подкани ме онзи със светлия костюм и задържа вратата отворена. – Да вървим!

Протегнах се, прозях се, изправих се и тръгнах към него.

– Ще се видим след три дни – извиках аз, докато минавах покрай тоалетните.

Едва тогава излязох от стаята. Мъжът с черния костюм вървеше отпред. Аз бях по средата, притиснат като парче месо в сандвич, а отзад вървеше другата горила с узито. Минахме през двойните врати. Прекосихме остъкления коридор и трапезарията. Озовахме се в кухнята.

Мъжът с черния костюм ми посочи вратата в далечния ъгъл.

– Знаеш пътя.

В подножието на стълбите ме очакваше Мансур. Той не каза нищо, просто тръгна към тунела и ми махна да го последвам.

Вървяхме един до друг в пълно мълчание и дишахме застоялия въздух. Следвахме релсите и островчетата от жълтеникава светлина, докато не стигнахме дупката в стената, която водеше към къщата. Мансур мина първи през нея. В малкото преддверие бе по-тъмно, отколкото в тунела. Вратата беше затворена. Върху рамката ѝ беше монтиран бутон. Съвсем малък, като електрически звънец. Мансур го натисна. Моторът забръмча и вратата започна да се движи. Тя се отвори под прав ъгъл. Влязохме в мазето. Мансур допря ключодържателя си до едно място върху грубата дървена повърхност и вратата се затвори отново. Той кимна към стълбата. Качих се първи. Мансур ме последва, мина покрай мен и излезе през кухненската врата.

Камионът ни очакваше на улицата. Бе паркиран на същото място, на което Соня бе спряла предишния ден. Съвсем обикновен товарен камион. Нито прекалено лъскав, нито прекалено мръсен. От двете му страни бяха изрисувани пейзажи от национални паркове. Изборът на превозно средство бе добър. Бе толкова обикновен, че ставаше на практика невидим. Мансур отиде до него, бръкна в джоба си и извади телефона на Соня.

– Вземи – каза той и ми го подаде. – В паметта му е вкаран един номер. Позвъниш ли на него, ще можеш да говориш с жената. Нищо няма да ѝ се случи. Нищо лошо. Не и докато следваш инструкциите.