По-добре мъртви

21.

Никой не отговори. Почуках отново. И пак не получих отговор. Извадих ключодържателя, който бях открил в шевролета, след като онзи нещастник скочи от покрива на строежа. Избрах секретния ключ и го пъхнах в патрона.

Ключът се завъртя с лекота. Натиснах дръжката и отворих вратата. Сухите панти проскърцаха в знак на протест. Никой не се втурна към входа. Никой не извика сърдито. Никой не стреля към прага. Изчаках десет секунди, в които само се ослушвах. Не чух нищо освен тишина. Никакви стъпки. Никакво скърцане на дъски. Не чух дори тиктакане на часовник. Прекрачих прага. Планът ми бе да застрелям Мансур в мига, в който го видя. Нямах никакво намерение да повтарям двубоя от моргата. Щях да застрелям и един от останалите двама, посегнеше ли към пистолета си. И щях да накарам последния оцелял да проговори. В краен случай щях да го принудя да пише, ако челюстта му бе пострадала и той не бе в състояние да говори. Накрая щях да застрелям и него, за да увелича шансовете си да спипам Дендонкър.

Вътре в къщата бе хладно. Температурата бе поне няколко градуса по-ниска, отколкото отвън. Който и да бе построил това място, със сигурност бе разбирал от работата си. Стените бяха дебели, направени от невероятно плътен материал. Самата къща бе в състояние да погълне огромно количество топлина. Това я правеше изключително приятно място през деня. През нощта стените отдаваха погълнатата топлина, което бе още едно предимство.

Вътре обаче миришеше на мухъл. На стари мебели и вещи. Къщата явно бе попила тази миризма преди години, защото сега бе съвсем празна. Нямаше столове. Нямаше маси. Нямаше канапе. Не се виждаха и хора. Стаята, в която се озовах, бе просторна, с квадратна форма. Подът бе дъсчен. Той лъщеше от безброй стъпки през годините и много лак. Стените бяха бели и гладки. По тавана се виждаха оголени греди. Право пред мен имаше врата. Горната ѝ половина бе стъклена, което ми позволяваше да видя, че води към тераса. Имаше и навес, който да осигурява сянка. Вдясно се намираше кухнята. Тя бе съвсем оскъдно оборудвана. Няколко шкафа, най-обикновена печка и дървен плот. В по-дългата стена вдясно имаше два прозореца. Те бяха малки. И квадратни. Но въпреки това ми напомняха корабни илюминатори. В стената вляво имаше три врати. И трите затворени. А по средата на пода имаше нещо странно. Дупка.

Дупката бе почти кръгла. Диаметърът ѝ бе около два метра и половина. Ръбовете ѝ бяха груби, нащърбени, сякаш някой бе пробил пода с пневматичен чук. От дупката се подаваше върхът на стълба. Най-обикновена стара дървена стълба, подпряна на ръба, обърната към вратата, през която бях влязъл. Пристъпих на пръсти към нея, стараех се да не вдигам шум. Подът долу бе застлан с квадратни плочи с размери метър на метър. Стените бяха покрити с грубо скована ламперия. Имаше още бойлер, резервоар за вода и плетеница от тръби и кабели. Тръбите бяха оловни, а изолацията на кабелите бе от плат. Който и да бе живял тук, навярно бе извадил невероятен късмет, ако не бе загинал от отрова или токов удар. Отоплителната инсталация изглеждаше по-нова. И голяма. Може би прекалено голяма, за да влезе през стария отвор в пода. И затова да се бе наложило да пробият тази дупка.

Обиколих дупката по края ѝ. Всичките 360 градуса. Исках да огледам по-добре четирите ъгъла на мазето. Долу нямаше никого. Както и в кухнята. Проверих първата врата в стената вляво. Отворих я рязко и се дръпнах встрани. Стаята бе празна. Предположих, че някога е била спалня, но не можех да бъда сигурен. Нямаше мебели. Нито хора. Следващата врата водеше до баня. С вана. Мивка. Тоалетна. Аптечка с огледални врати, монтирана на стената. От чешмата се откъсна капка, която се плъзна по порцелановата повърхност, преди да изчезне в канала. Това бе единственото движение, което засякох, откакто влязох в къщата. Оставаше да проверя още една стая. Най-отдалечената от входа. И най-вероятното място, където да се скрие някой. Въпрос на психология. Изритах вратата. Май открих поредната спалня. Тази обаче бе по-голяма. По-тиха. По-желана. Но също толкова празна.

Не виждах къде могат да се скрият трима мъже. Нямаше друг етаж. Нямаше други стаи. Нито килери. Но имаше едно място, което не бях огледал така внимателно, както останалите. Едно място, в което дори не бях стъпил. Застанах до ръба на дупката в пода. Отново погледнах надолу. И отново не видях никого. Отидох при стълбата. По раменете ми избиха капчици пот. Мисълта да се спусна под земята никак не ми допадаше. Както и възможността стълбата да се счупи. Това щеше да ме остави долу като в капан. Представих си шевролета отвън. Резервоарът му бе три четвърти пълен. Можех да напусна този град. Без да поглеждам назад. Но тогава се сетих за Фентън. За Дендонкър и неговите бомби.

Поех си дъх. Поставих крак на първата стъпенка. Внимателно прехвърлих тежестта си върху нея. Стълбата изпука. Но издържа. Преместих другия си крак две стъпенки по-надолу. И така стигнах до края. Бавно и внимателно. Стълбата се клатеше. Но издържа.

Залепих се с гръб до стената и се огледах. Май си губех времето тук, долу. Нямаше място, където да се скрие един човек, камо ли трима. Единственото прикритие се осигуряваше от бойлера и резервоара за вода, които вече бях огледал отгоре. Никой не се бе свил зад тях. Побутнах здраво първо бойлера, после резервоара, но те не помръднаха. Нямаше и тайни ходове до подземни скривалища. Проверих стените за скрити изходи. Огледах пода за замаскирани в него врати. Отново не открих нищо.

Качих се обратно по стълбата. Отидох до изхода вляво от кухнята. Вратата бе заключена. Пъхнах ключа. Отвори се с лекота. Навън започваше друга алея, която водеше към задната улица. От трите горили на Дендонкър нямаше и следа. Нито пък от кола. Затръшнах вратата. Бях бесен на себе си. Онези горили нямаха никаква среща тук. И не се криеха. Това бе класически прийом за измъкване от преследвачи. Човек влиза през единия вход и излиза през другия. Явно отзад ги бе очаквал резервен автомобил. Нищо чудно тримата да бяха изчезнали, преди още да сляза от шевролета. С тях изчезна всяка надежда да открия бързо Фентън.