По-добре мъртви

49.

Спрях пред двойната врата. Поех си дълбоко дъх. И влетях през нея. Хукнах към другия край на коридора и нахлух в трапезарията. Над покрива вече духаше бриз, който увличаше навън през капандурата част от сълзотворния газ. Формулата на Дендонкър обаче се оказа много мощна. Очите ми пареха въпреки краткотрайното ми излагане на действието му. Овладях желанието да ги разтъркам. Останах на място и изчаках зрението ми да се избистри и светът около мен да дойде на фокус.

Тогава се заех с търсенето. Не си направих труда да погледна в кухнята или офисите. Предположих, че Дендонкър не би се скрил там, а би предпочел да напусне сградата. Имаше два начина да го направи. Тунела. Или джиповете. Паркингът бе празен. От двата кадилака нямаше и следа. Нито пък от Дендонкър или Мансур. Излязох навън и отидох до портала. И двете му крила бяха затворени. Но по неравния път отвъд него успях да различа четири червени светлинки. Два чифта. Една и съща конфигурация. Стоповете на двата кадилака. Единият като че ли стоеше по-ниско на пътя, сякаш превозваше по-тежък товар. Но това бе само мимолетно впечатление. Не можех да бъда сигурен. Не и от толкова голямо разстояние. Не и заради начина, по който колите се подрусваха в тъмнината. Не че имаше значение. Двата кадилака се бяха устремили към хоризонта и аз не можех да направя нищо, за да ги спра.

……

Когато се върнах в сградата, заварих Фентън в коридора. Тя се движеше твърде предпазливо, сякаш протезата ѝ причиняваше болка. Тъкмо минаваше покрай вратата на съседната стая, но спря, когато ме чу да идвам.

– Тук има още някой – прошепна тя. – Още един затворник. Не мисля, че е в добра форма.

– Как разбра? – попитах аз.

– Когато ти ми звънеше, онзи човек, който носеше телефона, винаги стоеше на прага, докато разговаряхме. Оставяше вратата отворена. Веднъж тъкмо бях приключила разговора и му връщах телефона, когато видях двама души в коридора. Вървяха заедно. Идваха отдясно. Единият бе помощникът на Дендонкър. Онзи, огромният. Другия виждах за пръв път. Той носеше чанта. Черна кожена чанта, цялата измачкана и ожулена, като старите лекарски чанти. Непознатият говореше на испански. Каза нещо от рода на: "Трябва да намалите темпото. Той не може да поеме повече. Оставете го на мира за известно време. За четирийсет и осем часа. Поне".

– Какво ли е имал предвид?

– Нямам представа.

– Как реагира човекът на Дендонкър?

– Звучеше ядосан. Заяви, че Дендонкър няма да допусне никакво забавяне. Трябвало да разбере къде е тя, а нямало време.

– Тя?

Фентън поклати глава.

– Не знам за какво говореха.

– И къде държат другия затворник?

– Отначало реших, че е в стаята до моята. Но току-що проверих там. Празна е. Открих само легло и монитори, свързани с охранителните камери. Не биха могли да държат затворника там. Явно са го заключили другаде.

Фентън продължи по коридора. С усилие. Последвах я с нейното темпо. Начинанието ѝ ми се струваше безполезно. Коридорът най-вероятно завършваше без изход. Като този покрай офиса на Дендонкър. Или по-точно, изходът бе блокиран с метални плоскости, поставени отвън. Бях ги видял, докато търсех алтернативен начин да проникна в сградата. Но когато продължихме по коридора, забелязах известни разлики. Стената на последната класна стая не следваше права линия, а правеше чупка. Имаше ниша в самия ѝ край. И там имаше масивна дървена врата. С табелка на нея. Портиер.

Вратата бе заключена. Бравата обаче не бе достатъчно масивна. Трябваше ми само един ритник, за да я отворя. Вътре ни очакваха стъпала, които се спускаха към мазето. Те бяха дървени. Боядисани в бяло, но не толкова протрити, колкото онези, които водеха от кухнята към тунела. Включих осветлението и тръгнах надолу. Фентън ме последва. Помещението, което открихме на дъното, бе разделено на две. Една трета от него бе заета от машини и препарати за чистене. Другите две трети бяха служили някога за работилница. Сега работните маси и шкафовете за инструменти бяха изтикани в края. На освободеното място бе разположено още едно походно легло. До него имаше стойка със система за интравенозно вливане. От торбичката с прозрачна течност тръгваше тръбичка, прикрепена към ръката на мъжа върху леглото. Тялото му бе покрито с чаршаф. Краката и другата му ръка – също. Главата му обаче се виждаше ясно. Лицето му бе подуто, осеяно цялото с охлузвания, рани, изгаряния… На челото му имаше огромна цицина. Големи кичури от косата му липсваха. Фентън изпищя. Втурна се покрай мен. Хвърли се върху леглото. Имах чувството, че ще притисне мъжа в прегръдките си. Тя обаче се овладя. Хвана ръката му. И изрече една дума. Тихо. С глас, изпълнен с вина и болка.

– Майкъл!