По-добре мъртви

19.

Изведнъж чух шум. Той идваше от другия край на улицата. Беше двигател на автомобил. Огледах се и видях към нас да приближава кола. Не се движеше бързо. Не се движеше бавно. Поддържаше постоянна скорост. Мъжете в нея се оглеждаха в търсене на проблеми. Колата бе "Додж Чарджър". Предният капак и бронята бяха боядисани в черно. Отпред имаше масивна предпазна решетка, а на покрива бяха монтирани сигнални светлини. Полицейски патрул. Може би местни ченгета. Може би щатски. Във всеки случай се появяваха във възможно най-неподходящия момент.

Пуснах врата на мъжа, свалих ръка в скута си и я свих в юмрук.

– Мръднеш ли…

– Не се притеснявай. – Спътникът ми извади пътен атлас от джоба на вратата, разтвори го широко и скри лицето си зад него. – Да скоча от трън, та на глог? Не съм толкова глупав!

Полицейският патрул приближи. Намали скоростта. Изравни се с нас. И спря. В колата имаше две ченгета. Те обаче не гледаха към мен. Нито към мъжа с разкървавени устни. Все още. Повече ги интересуваше шевролетът. Полицаите не бяха млади. Вероятно преди години бяха карали именно такава кола. Ченгетата твърдяха, че "Каприс" е най-добрият патрулен автомобил за всички времена. Нищо чудно тези двамата да бяха попаднали в плен на носталгията. Или на скуката. Надявах се видът ни да не събуди подозренията им. Двете ченгета оглеждаха колата ни в продължение на цяла минута. Две. После шофьорът включи сигналните светлини на покрива, натисна педала на газта и се скри в далечината.

Посегнах към врата на моя спътник. Той затвори атласа. Вдигна го пред себе си. И двете му ръце бяха скрити зад книгата. Корицата бе лъскава. И хлъзгава. Пръстите ми се плъзнаха по повърхността ѝ. Успях да го сграбча за рамото. Той обаче ме удари в окото с ръба на атласа и се измъкна от хватката ми. Посегна към дръжката на вратата и я отвори. Падна навън, претърколи се по тротоара, изправи се със залитане и хукна.

Изскочих след него и се затичах. Човекът се оказа изненадващо бърз. Беше добре мотивиран. Нали аз лично се бях погрижил за това. Разстоянието помежду ни нарастваше. Беглецът достигна група сгради, построени около поредния вътрешен двор. Прозорците откъм улицата бяха заковани с дъски. Той можеше да продължи да бяга. Никога нямаше да го настигна. И никога не бих поел риска да стрелям по него. Не и в жилищен квартал. Той обаче спря. Не устоя на изкушението да се скрие някъде. Втурна се през сводестия вход на вътрешния двор. И изчезна от погледа ми.

Затичах се с всички сили и спрях пред входа. Не исках да рискувам. Той можеше да разполага с резервно оръжие. Затова приклекнах и надзърнах зад ъгъла. Видях няколко сгради, разположени близо една до друга, като при хотела на Фентън. Единствената разлика бе, че тези тук бяха двуетажни. И бяха оградени със здрави дървени огради. На всеки ъгъл се издигаше строително скеле, което достигаше покрива. Сградите явно бяха в процес на реконструкция. Но работници не се виждаха. Не се чуваше нито звук. Работата бе замряла. Нищо чудно проектът да бе изоставен. Нищо чудно пазарът на недвижими имоти да се бе сринал. Или вкусовете на купувачите да се бяха променили. Нямах представа как се развива този сектор от икономиката.

Подадох глава малко по-навътре и открих моя беглец. Той стоеше по средата на вътрешния двор и се оглеждаше. Предполагам, че мястото не отговаряше на очакванията му. Нямаше как да се измъкне. Нямаше къде да се скрие. Той пристъпи две крачки наляво, после надясно, сякаш не можеше да реши накъде да тръгне. Изправих се и минах под сводестия вход. Мъжът ме чу и се обърна. Лицето му бе бледо като платно, кръвта от разбитите му устни течеше по-силно от преди. Явно това бе цената на физическите усилия, свързани с бягството му.

– Прави каквото ти кажа и няма да пострадаш – заявих с равен и спокоен глас.

Беглецът направи крачка към мен и спря. Погледът му пробяга няколко пъти между мен и входа – напред-назад, напред-назад… Сякаш измерваше разстоянието. Преценяваше шансовете да се промъкне покрай мен. После се обърна изведнъж. Хукна към скелето вдясно. И започна да се катери. Беше ми невъзможно да го последвам. Той беше по-лек. Много по-пъргав. Щеше да стигне покрива преди мен. В това не можеше да има никакво съмнение. Аз щях да се добера до покрива, да подам главата си и… Да остана напълно беззащитен. А той можеше вече да е приготвил оръжие. Можеше и сега да намери нещо, което да използва като оръжие. Железен прът. Тухла. Керемида. Или да не си усложнява живота толкова и просто да ме изрита.

Да, определено не можех да го последвам по скелето. Но и не можех да му позволя да се измъкне.

Хукнах към скелето вляво. Започнах да се катеря. Бързо, но внимателно. Следях беглеца с поглед, в случай че му хрумнеше да се спусне на земята. Видях го да стига покрива. Да скача от скелето и да се скрива от погледа ми. Закатерих се по-бързо. Стигнах покрива. Стъпих на него. Изправих се внимателно. Повърхността се оказа доста хлъзгава. Керемидите бяха стари. Изглеждаха много крехки, не бях сигурен дали ще издържат тежестта ми. Беглецът бе стигнал почти до срещуположния край. Явно се надяваше там да открие друго скеле, по което да се спусне на улицата. Съмнявах се, че ще се получи. Хукнах след него. Стараех се да стъпвам леко и тихо. Не исках да се спусне по обратния път, преди да съм заел позиция, от която да му попреча да го направи. Той стигна до ръба на покрива и погледна надолу. Аз вече бях зад него. Беглецът се обърна към мен. Лицето му бе още по-бяло.

– Стига толкова! – казах му аз. – Не можеш да се измъкнеш. Време е да слезеш долу. Да ме заведеш в онази къща. После ще те пусна да си вървиш.

– За идиот ли ме вземаш? – отвърна той с треперещ глас. – Имаш ли представа как постъпва Дендонкър с предателите?

Човекът бе на крачка да изпадне в паника. Опасявах се, че ще се наложи да го нокаутирам и да го нося до долу. Трябваше да премеря удара си много внимателно. Това бе най-важното. Не исках да мине прекалено много време, преди нещастникът да дойде на себе си. Пристъпих метър към него. А той ми обърна гръб. И направи крачка напред. Изобщо не се поколеба. Скочи от покрива и толкова.

Предположих, че от другата страна все пак има скеле. Издатина. По-ниска сграда. Но после чух звук. Като пляскане с мокра длан върху маса в съседна стая. Отидох до ръба на покрива и надникнах. Мъжът лежеше на земята точно под мен. Единият му крак бе извит под невъзможен ъгъл. Едната му ръка – също. Около онова, което бе останало от главата му, се разливаше червен ореол.

Спуснах се по скелето, прекосих вътрешния двор и излязох през сводестия вход. Заобиколих сградите и се озовах отзад. Беглецът лежеше неподвижен на тротоара. Нямаше смисъл да проверявам пулса му. Насочих вниманието си право към джобовете му.

Не открих нищичко, което да съдържа адрес или име. Но открих телефон. Който бе оцелял при падането. Човекът на Дендонкър бе казал, че трябва да изпрати съобщение, щом ме откара в къщата. Това ми даде идея. Можех да променя мястото на срещата, стига да измисля основателна причина. Можех да посоча място, което да ми даде предимство. Място, което лесно да открия. Използвах палеца на мъртвеца, за да отключа дисплея. Но не открих нищо в паметта на телефона. Никакви контакти. Никакви номера. Никакви съобщения, на които да отговоря. Абсолютно нищо, което да ми бъде от полза. Не открих нищо друго в джобовете му. Това ме отведе в задънена улица. Избърсах телефона с ризата си. Набрах 911 през плата. Натиснах зелената иконка. Оставих телефона върху гърдите на мъжа. И тръгнах обратно към колата му.

Започнах от жабката. Открих застраховката и регистрационния талон. Това бяха единствените два листа хартия там. И на двата документа бе изписано името на фирма. "Муун Шедоу". Регистрирана в Делауер. Вероятно една от офшорните компании, за които Фентън бе споменала. Но и тази информация бе напълно безполезна.

Разлистих пътния атлас и открих страницата с града, в който се намирах. Не видях стрелки или кръгчета, които да указват конкретно място. Нямаше адреси или телефони, записани в полето. Проверих отделенията във вратите. И предните, и задните. Претърсих багажника. Надникнах дори под мокета и резервната гума. Не открих нищо. Дори касова бележка от дрогерия или бензиностанция. Меню за доставки по домовете или картонена чашка от кафене. Автомобилът бе напълно стерилен.

Седнах зад волана и се замислих къде да потърся, когато нещо опря в бедрото ми. Бяха ключовете на беглеца. Те висяха от запалването. Единият бе секретен. Издраскан и ожулен. Сравних го с ключа на Мансур. Беше същият. Отначало реших, че отключва гараж или склад, но вече имах друга теория. И започвах да се тревожа за друг човек. Откакто онзи тип бе оставил протезата на Фентън на масата ми в "Прерийна роза", цялото ми внимание бе погълнато от мисълта как да я намеря. Човекът на Дендонкър обаче знаеше къде да ме открие. Това бе извън всяко съмнение. А имаше само един начин да го разбере.