По-добре мъртви

41.

Дендонкър ме поведе към следващото помещение по коридора. То се оказа поредната класна стая. Формата ѝ бе същата като офиса на Дендонкър. Както и размерите. Разположението. Същите тоалетни. Същият широк правоъгълен прозорец и същата врата навън, покрити със стоманени плоскости. Същата студена бяла светлина. Още едно походно легло, разположено до стената, с тази разлика, че тук имаше две възглавници и едно зелено одеяло върху чаршафите. А вместо наредените в кръг столове по средата на стаята сякаш бе изсипан целият инвентар на мобилна работилница. Видях сгъваема метална работна маса с менгеме, от което висяха два чифта предпазни очила. До нея стоеше количка с две големи газови бутилки, привързани с верига. Едната бе по-голяма от другата. Предположих, че това са кислород и ацетилен. Те бяха свързани с гъвкава тръба с накрайник. Видях още четири шкафчета е инструменти с безброй чекмеджета. Всичките бяха олющени и очукани. Очевидно бе, че са доста използвани.

Дендонкър прекоси стаята и застана до стената вляво, встрани от дъската. В края на редицата от артилерийски снаряди. Девет на брой. Разделени на три групи по три. Снарядът в центъра на всяка тройка сочеше нагоре. Един бе завъртян надясно и един наляво. Всеки от трите снаряда бе поставен върху метална основа, която наподобяваше поднос. Страните на подноса бяха високи десетина сантиметра и във всеки ъгъл имаше колело.

– За това става въпроса – Дендонкър посочи снарядите. – За едно от тези устройства. Те генерират дим. Това е всичко. Нищо вредно. Нищо опасно.

Не помръднах от мястото си до вратата.

Дендонкър примигна няколко пъти и впери поглед в далечината, сякаш се опитваше да направи някакво сложно изчисление наум.

– Добре. Разбирам проблема. Ето какво ще направим. Избери си едно.

Не помръднах.

– Първоначалният план бе да използваме три, но решихме, че едно ще свърши по-добра работа. Избери си някое. Ще го изнесем навън и ще го включим. Сам ще се убедиш, че е напълно безвредно.

Прецених, че след като Дендонкър е готов да жертва една от бомбите си, ще бъде лудост да не му позволя да го направи. Така впоследствие щях да имам една грижа по-малко. Затова застанах пред редицата от снаряди. Огледах ги внимателно. Видях, че корпусите на всички са пробити. Дупките бяха кръгли, с диаметър един сантиметър, разположени точно под мястото, където се поставят носовите конуси. От една от дупките на всеки снаряд излизаше тръба. Тръбите бяха изработени от черен каучук и водеха надолу, към помпа, монтирана в средата на всяка количка. Помпите на свой ред бяха свързани с акумулаторни батерии. От онези, които се монтират на малолитражни автомобили или косачки за трева. Всеки акумулатор бе свързан с часовник и мобилен телефон. Часовниците бяха дигитални. От тях бяха останали само корпусите, но не и каишките. Бяха стари модели на "Касио". Брат ми Джо имаше подобен в началото на 90-те. Часовниците бяха прикрепени върху снарядите в лявата част, а телефоните – върху снарядите в дясната част на всяка количка. Телефоните имаха истински клавиатури и малки дисплеи. Изглеждаха съвсем стари и обикновени, но солидни, надеждни. Вероятно щяха да се окажат излишни, ако часовниците свършеха своята работа.

Очаквах, че ще успея да открия нещо различно в някое устройство. Нещо дребно и незначително, което да покаже, че то е подготвено специално за тази демонстрация. Или че Дендонкър ще се опита да ме излъже като илюзионист, който избира карта от тестето, която някак си е маркирана. Затова щях да избера една от останалите. Но не успях да видя нищо. Всичките ми изглеждаха напълно еднакви. Дендонкър стоеше на крачка зад мен. Не помръдваше. Езикът на тялото му не издаваше абсолютно нищо. Лицето му бе абсолютно безизразно.

– Какво чакаш? – Дендонкър посочи снарядите, без ръката му да спира върху някой от тях. – Всичките са еднакви. Избери си един.

Когато се съмнявам в подобни ситуации, разчитам на числата. Устройствата бяха три. От едно до три има две прости числа. Затова избрах второто устройство.

Дендонкър извади мобилния си телефон и нареди на някого веднага да дойде в работилницата. Две минути по-късно се появи Мансур. Дендонкър му посочи устройството, което бях избрал, и му нареди да го изнесе навън. Мансур прекоси помещението и го огледа за миг. После хвана снаряда по средата, онзи, който бе монтиран изправен, и го забута към вратата. През цялото време се преструваше, че не ме забелязва. Сякаш бяхме улични котараци, които враждуват за нещо.

Сигурно сме изглеждали странно, погледнати отстрани. Първи вървеше Мансур, който тикаше бомбата пред себе си. Следваше го Дендонкър, а после аз. Накрая вървеше пазачът с узито на разстояние, което явно смяташе за безопасно. Никой не проговори, докато минавахме през първата двойна врата. През остъкления коридор. През втората двойна врата. През трапезарията. През физкултурния салон. Дори когато излязохме на паркинга. Мансур продължи, докато стигна двата джипа. Навън почти се бе стъмнило. Щом Мансур излезе от обсега на светлината, която се процеждаше през високите прозорци, силуетът му се стопи в мрака. Иззад ъгъла не проникваше жълто-оранжева светлина. Не се чуваше звук освен от потракването на колелцата върху асфалта. Импровизираният футболен мач явно бе приключил.

Дендонкър проведе нов разговор. Нареди на някого да включи прожекторите. Миг по-късно светлина огря целия периметър на сградата. Сякаш се появи крепостен ров, но не от вода, а от светлина. Пред нас Мансур побутна колелцата с върха на обувката си. Едно по едно. Задейства спирачките им. После се отдалечи и застана до шефа си.

Дендонкър набра друг номер, протегна телефона към мен и попита:

– Искаш ли да го направиш?

Поклатих глава.

– Добре. – Дендонкър натисна зеления бутон, затвори телефона и го прибра в джоба си. – Гледай.

Не се случи абсолютно нищо в следващите десет секунди. Двайсет. После чух три пиукания. Остри. Пронизителни. Като от електронно устройство. Помпата забръмча. Бръмченето премина в стабилен ритъм. Появи се дим. Отначало струйката бе съвсем тънка. Бяла. От дупките в корпуса на снаряда по средата. После димът стана по-гъст и мощен. Като пара от чайник. От дупките в десния снаряд излезе син дим. Двете струи се устремиха нагоре една до друга, но без да се смесват. Накрая се задейства и левият снаряд. От него излезе червен дим. Той също се устреми нагоре и бързо настигна по обем останалите два.

– Виждаш ли? Дим!

Дендонкър пристъпи напред и застана на две крачки от устройството. Посегна с лявата си ръка, загреба театрално малко дим от всеки цвят и го поднесе към устата и носа си. Закашля се след десетина секунди, върна се на предишното си място и заяви:

– Малко пари на гърлото, не мога да го отрека. Но определено не е отровен. И няма никакви експлозии. Няма никаква опасност. Е, доволен ли си?

Изчаках още минутка. Синият дим издържа най-дълго, но и трите снаряда произведоха впечатляващо количество. Разстоянието между стената и оградата, простряла се по цялата дължина на сградата, бе изпълнено е трептящ облак в цветовете на националното знаме. Бях впечатлен. Когато Соня ми разказа за плана на Майкъл, бях изпълнен със съмнение. Представих си малко кълбо дим. Бледи цветове. Мимолетно действие. Нищо, което да впечатли аудиторията. Независимо дали гледа на живо, или по телевизията. Никой обаче не би могъл да пропусне подобна демонстрация.

– Доволен ли си? – погледна ме Дендонкър. – Ще приемеш ли?

Замислих се какво ли може да се обърка. Дали не трябваше да обърна повече внимание на предложението му?

– Искаш да взема едно от тези неща, да карам в продължение на три дни и да го оставя някъде, така ли? – попитах аз.

– Точно така – кимна Дендонкър. – Само това и нищо повече.

– Къде искаш да го откарам?

– Ще получаваш инструкции ден по ден.

Три дни път. Достатъчно време, за да стигна до Канада. Или на юг до Централна Америка. Но по-реалистичното предположение би било Източното крайбрежие. Мишената най-вероятно се намираше във Федерален окръг Колумбия. Белият дом, Пентагонът, нещо подобно…

– Добре – отвърнах аз. – Но защо искаш да я оставям някъде? Какъв е смисълът?

– Имам си причини. Не е нужно да ги знаеш. Освен това те не подлежат на обсъждане. Единственият въпрос е кой ще кара камиона. Съгласиш ли се, можеш да правиш каквото искаш, когато приключиш. Откажеш ли, ще потърся друг човек за тази работа.

– А жената?

– Съдбите ви са свързани. Избереш ли да живееш, и тя ще живее. Избереш ли…

– Добре. Тя може да дойде с мен. В камиона. Можем да се редуваме зад волана. Или да ми помага е навигацията.

Дендонкър поклати глава.

– Тя ще остане наша гостенка до края на твоята мисия.

– С други думи, нямаш ми доверие.

Дендонкър не отговори.

– Всичко е ясно, защото и аз ти нямам доверие. Как мога да бъда сигурен, че няма да убиеш жената веднага след като потегля?

Дендонкър се замисли.

– Прав си. Преди да заминеш, ще ти върна телефона. И ще ти дам номер. Можеш да звъниш на него по всяко време. И да говориш с нея. Така ще си убеден, че е добре.

– Ще оставиш твой пленник с телефон подръка? По цял ден?

– Разбира се, че не. Някой от хората ми ще ѝ носи телефона, когато се обаждаш.

Щях да бъда по-доволен, ако знаех кой точно от хората му ще носи телефона на Фентън. Ако можех да бъда сигурен, че ще е само един човек. Но все пак имах предположение кой може да е той. И каква роля би играл. Реших, че това ме устройва предвид обстоятелствата.