По-добре мъртви

40.

Истината бе, че нямах никакво желание да слушам идеите на Дендонкър. Абсолютно никакво. Но нямах желание и горилата му да ме застреля. Освен това не исках да виждам Фентън с въже на врата и нож в гърлото.

– Махни въжето – казах аз. – Свали ножа. Тогава ще изслушам предложението ти. Но не обещавам нищо.

Дендонкър искаше да разговаряме в това, което нарече свой кабинет. За да стигнем до там, трябваше да минем през двойните врати, остъкления коридор и още една двойна врата в края му. Мъжът с черния костюм я отключи. Той поднесе ключодържателя си към бял правоъгълник, монтиран върху рамката на вратата. Предположих, че редом с ключовете му е закачен и транспондер. Вероятно като онзи, който бях открил у Мансур, когато го бях претърсил в моргата, но не можех да бъда сигурен.

Мъжът не влезе през вратата, а отстъпи крачка встрани. Дендонкър мина покрай него и влезе първи. Аз го последвах, а зад мен вървеше мъжът със светлия костюм. Следваше ме отблизо, но не достатъчно, за да сграбча с лекота него или узито. Продължихме по друг коридор, който завиваше под прав ъгъл. Той минаваше по цялата дължина на тази половина от сградата. В двата му края имаше по една врата. Дръжките на бравите им липсваха. Това ми се стори логично. Нали самите врати бяха покрити с метални плоскости от външната страна. Едната страна на коридора бе заета от прозорци, които се простираха от пода до тавана и гледаха към трапезарията. Другата страна на коридора бе стена, боядисана в бяло, с четири врати. Две, разположени вляво от връзката с остъкления коридор, и две – вдясно. Всяка врата имаше прозорче. Стъклото бе армирано и покрито с вестник от другата страна. Вестниците бяха пожълтели от времето. Всички заглавия, които успях да видя, бяха на испански.

Дендонкър ни поведе вдясно. Дочух зад гърба си стъпки, които водеха в обратната посока. Обърнах се през рамо и видях Мансур да отвежда Фентън, като я придържа за лакътя. В сравнение с дланта му ръката ѝ изглеждаше слаба като вейка. Все пак движенията ѝ изглеждаха достатъчно свободни. Нищо не показваше, че са я наранили. Което бе добре. За тях.

Дендонкър подмина първата врата и спря пред следващата. Тази в края. Отвори я с обикновен ключ. Влезе и запали осветлението. Шест чифта флуоресцентни тръби примигнаха на тавана и се събудиха за живот. Част от помещението вдясно бе отделена със стена. Беше квадратна, а на двете врати, които водеха към нея, пишеше Момчета и Момичета. Право пред нас имаше широк прозорец и друга врата. И двете бяха покрити с метални плоскости отвън. На стената вляво имаше дъска, която бе избърсана до блясък. Явно помещението някога е било класна стая. Това бе очевидно. Следите по пода показваха къде са били разположени чиновете на децата. Видях, че те са били подредени във формата на конска подкова, отворена към дъската. Бюрото на учителя бе оцеляло. То бе поставено по диагонал в далечния ляв ъгъл. До него стоеше кухненски стол с метални крака и оранжева пластмасова седалка. В кръг по средата на стаята бяха подредени половин дузина от същите столове. До стената вдясно имаше канапе с протрита кожена тапицерия, а до него – ниска библиотечка, отрупана с учебници по физика. И два романа на френски най-отгоре. От другата страна бе разположено походно легло. Армейско. С метална рамка, боядисана в масленозелено. И възглавница в бяла памучна калъфка. Само една. Плюс идеално опънат бял чаршаф. На пода стоеше малък дървен сандък. Отвън не проникваше слънчева светлина. Нито пък чист въздух. Помещението не бе подходящо за работа или нощувка.

Дендонкър тръгна надясно.

– Иди до стената. Застани широко разкрачен. Сигурен съм, че няма да ти е за пръв път.

– Една минута – отвърнах аз и влязох в тоалетната на момчетата, преди мъжът със светлия костюм да ме спре.

Вътре имаше две кабинки. Два писоара. Два умивалника. И два сешоара. Всичко изглеждаше малко, старо, очукано, но чисто. Не видях много възможности да скрия нещата, които носех. Имах два пистолета и нож. Не се притеснявах, че могат да ми ги вземат, тъй като лесно можех да ги заменя с други. Телефонът ме притесняваше повече. Бях звънял на Уолуърк от него. А също и на Соня. Не исках Дендонкър да проследи номерата им.

Замислих се дали да не счупя телефона и да го пусна в тоалетната, но не знаех дали налягането на водата ще бъде достатъчно силно, за да свърши работа. В противен случай щях да привлека внимание върху факта, че се опитвам да скрия нещо. Затова размислих. Всички телефони, които бях взел от хората на Дендонкър, бяха чисти. Той несъмнено бе свикнал с подобна практика. Едва ли щеше да види нещо необичайно в нея. Надявах се. Затова просто изключих звука на телефона. Влязох в менюто и изтрих всички обаждания. Прибрах го в джоба си. Махнах с ръка под сешоара, за да го включа. И се върнах в класната стая.

Дендонкър стоеше между двете врати. Въртеше се на място като петгодишно хлапе. Обърнах се, опрях ръце на стената и застанах неподвижно, докато ме претърси. Той се справи доста професионално. Прекалено театрално, но все пак компетентно. Когато приключи, Дендонкър ми върна паспорта и парите, но задържа четката за зъби и останалите ми вещи.

– Ела – каза Дендонкър и тръгна към наредените в кръг столове. – Седни.

Последвах го и се настаних срещу него.

Дендонкър не каза нищо. Просто седеше и ме гледаше. Коленете му бяха допрени. Ръцете му лежаха върху бедрата. Главата му бе леко наклонена настрани. Приличаше на човек в старчески дом, който очаква началото на някаква сбирка и изгаря от любопитство да научи повече за новодошлите. Но ако той си мислеше, че мълчанието ще ме предразположи да говоря, не бе познал.

Дендонкър се отказа след две минути. Той прокара оцелелите два пръста на дясната си ръка през оредялата си коса и облиза устни.

– Е, да се залавяме за работа. Но първо искам да ти задам един въпрос. За кого работиш, Ричър?

– За никого.

– Добре. Значи си свободен играч. Наемник. Кой те нае?

– Никой.

– Все някой го е направил. И аз знам кой. Можеш да изречеш името му. Няма да проявиш неконфиденциалност.

– Никой не ме е наел.

Дендонкър ме погледна право в очите.

– Надир Халил. Нали? Достатъчно е да кимнеш. Не е необходимо да изричаш името му.

– Никога не съм го чувал.

Дендонкър замълча за момент. Лицето му остана безизразно. Не можех да преценя дали изпитва облекчение, или разочарование.

– Добре – поклати глава той. – Да се върнем на моето предложение. А то е съвсем просто. Елементарно. Никой няма да пострада. Изпълниш ли го, ти и приятелката ти ще отлетите свободни като птички. Как ти звучи?

Не казах нищо.

– Работата е свързана с шофиране. И с малко физически труд, който не би трябвало да е проблем за човек с твоите габарити. Задачата ще отнеме три дни. Ще ти дам маршрута, по който да пътуваш, ще платя храната по пътя и две нощувки в хотел. Става въпрос за хубави хотели. После, когато пристигнеш на мястото, ще оставиш стоката. Всъщност това е само един предмет. Виждаш ли? Лесна работа. Да разбирам ли, че приемаш?

– Не приемам.

– Може би не се изразих ясно каква е алтернативата. – Дендонкър кимна към мъжа с узито. – Пустинята наоколо е достатъчно обширна. Пълна с хищници. Никой никога няма да открие телата ви. Нито твоето, нито на приятелката ти.

– Отговорът ми остава не. Не съм момче за поръчки. Освен това е по-добре да загинат двама души, отколкото петдесет.

– Нищо не разбирам – престори се на объркан Дендонкър. – Какви петдесет жертви?

– Това, което искаш да доставя някъде. Знам какво представлява.

Бръчки прорязаха челото на Дендонкър.

– Устройството е напълно безвредно. Давам ти думата си.

Не казах нищо.

– Не знам какво си чул, но ако мислиш, че ще превозваш нещо опасно, явно си бил подведен. – Дендонкър стана и каза: – Ела. Сам ще се убедиш.