По-добре мъртви

39.

Завърших обиколката на сградата и се върнах вътре. Стигнах до физкултурния салон, който се намираше срещу ученическия стол. И приклекнах пред вратите, които водеха към остъкления коридор. Почуках. Както го правех във военната полиция. Очаквах да се случи едно от следните три неща. Мъжете от другата страна на вратата да не ми обърнат внимание. Да повикат подкрепление. Или да решат сами да проверят какво става.

Първата опция не ме устройваше. Можех да се справя с втората. Но се надявах на третата. Всъщност се надявах единият от хората на Дендонкър да остане на мястото си, а другият да дойде до вратата. И да я отвори. Това щеше да бъде лявото крило, ако съдех по начина, по който се затваряха двете ѝ половини. Вратата щеше да се отвори навън, в коридора, след което щеше да се появи или пистолетът, или главата му. За мен беше безразлично кое от двете. Бях готов да сграбча каквото и да се появеше през вратата. Щях да дръпна рязко мъжа навън. Да извия врата му. И да го направя бързо, преди вратата да се затвори. После щях да взема узито и да стрелям през отвора. Свършеха ли ми патроните, щях да вляза вътре с пистолет в ръка. Ако все още се налагаше. Ако мъжът вътре не бе заприличал на швейцарско сирене. После щях да взема ключа, транспондера или какво бе необходимо, за да отворя другата врата. Така щях да разбера какво охраняват тези двамата. Или кого. Вероятно Дендонкър. Надявах се там да открия и Фентън.

Не последва никаква реакция след първото ми почукване, затова опитах отново. Миг по-късно чух стъпки. Тежки. Целеустремени. Вратата се отвори. Лявата, както бях предположил. Появи се Мансур. Но не надникна навън, както очаквах. Не спря. Просто мина през вратата и продължи по коридора.

Изправих се. Вратата вече се затваряше, но това бе най-малкият ми проблем. Мансур се обърна с лице към мен. И се ухили. Лявата му буза бе посиняла, охлузена, подута. Тя носеше спомена от лакътя ми онази сутрин. Опитах се да нанеса къс прав върху пострадалата вече половина на лицето му, но той предугади удара ми. Извърна се надясно, след което се нахвърли върху мен. Беше бърз. Удивително бърз предвид габаритите му. Вдигна коляно. И то високо. Миг по-късно огромният му крак полетя напред. Целеше се в корема ми. Ако беше попаднал, щях да усетя удар като от топка за боулинг. Вътрешните ми органи щяха да станат на пихтия. Тялото ми щеше да политне към вратата. Може би дори през вратата.

Това щеше да сложи край на играта, тук и сега. Не можех да го допусна, затова направих крачка встрани и се хвърлих напред. Сграбчих бедрото му. Притиснах го към мен и забих ръба на дланта си в брадичката му. Мансур отметна глава назад. Ударът ми бе доста силен. Не беше най-добрият, но въпреки това би съборил по гръб повечето хора. Не се съмнявах в това. Усетих, че Мансур залита назад. Реших, че съм свършил половината работа. Отпуснах хватката върху крака му. Приготвих се да го изритам, щом падне на земята. Това беше грешка. Мансур наистина залиташе и падаше. Но нарочно. Изведнъж и двете му ръце се устремиха към мен. Сключиха пръсти зад гърба ми и ме увлякоха със себе си. Невъзможно бе да остана на крака. Та той тежеше четирийсет-петдесет килограма повече от мен. Освен това инерцията бе на негова страна.

Паднахме лице в лице, със сплетени ръце и крака, но все пак аз бях отгоре. В момента, в който гърбът на Мансур удари земята обаче, той завъртя крака, усука се в кръста и приклещи ръцете ми. Изгубих всякаква опора. Миг по-късно си разменихме позициите. Аз се озовах под него. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Здравата бях загазил. Аз го знаех. Той би трябвало да го разбира. На Мансур не се налагаше да прави нищо, освен да ме държи здраво. Да остави теглото му да свърши цялата работа. Той обаче бе нетърпелив. Или просто искаше да се изфука. Издърпа ръцете си изпод мен. Плъзна колене напред и вдигна гръдния си кош. Поех си въздух. Мансур се наведе напред и обхвана главата ми с ръце. Усетих палците му да пълзят по лицето ми. Явно търсеха очите ми. Нямах представа дали целта му е да ме ослепи, или е намислил нещо друго. Например да счупи черепа ми или да повдигне главата ми и да я удари в пода.

Не изчаках да разбера. Сграбчих китките му и дръпнах рязко ръцете си надолу, към кръста. Едновременно с това се оттласнах от пода с пети, при което повдигнах бедра. Това движение би катапултирало във въздуха всеки друг противник. Мансур обаче се повдигна едва-едва. Една педя най-много. Но и това ми бе достатъчно.

Претърколих се и скочих на крака. Мансур вече бе започнал да се изправя, затова го изритах в корема. Подобен ритник би изпратил футболна топка извън пределите на стадиона, чак в другия край на паркинга. Мансур се озова отново по гръб и щом понечи да седне, аз отново го изритах, този път в главата. Той се претърколи. Аз го последвах. Той се опита да стане. Не можех да го позволя. Това е най-важното правило. Когато противникът ти лежи на земята, трябва да го довършиш. Без колебание. Без да му даваш втори шанс. В случая ми трябваше само още един ритник. Замахнах с крак. Избрах мястото. И чух вратата зад гърба ми да се отваря.

– Спри! – каза мъжки глас. Тих. Дрезгав.

Беше Дендонкър.

Гласът приближи.

– Мръднеш ли, тя умира. А после и ти.

Погледнах през рамо. Дендонкър не беше сам. От едната му страна стоеше мъжът със светлия костюм и узи в ръце. От другата бе Фентън. Тя използваше стара дървена патерица, за да пази равновесие. Десният ѝ крачол висеше празен. Около врата ѝ бе наметнато въже. Другият му край беше в дясната ръка на Дендонкър. Той го стискаше с единствените си оцелели пръсти, палец и показалец. В лявата си ръка държеше нож с дълго, тънко острие. Досущ като онези, които британските командоси са използвали по време на Втората световна война. Нож, създаден с една-единствена цел. Убийство. При това с максимална ефективност. Дендонкър бе опрял върха му в гърлото на Фентън.

– Не го слушай! – обади се тя с дрезгав глас. – Убий мръсното копеле!

– Няма да го направи – отвърна Дендонкър с блеснал поглед. – Той положи доста усилия, за да те открие. Иска те жива. И дори да промени мнението си и да реши, че не си струваш труда, той не е глупак. Знае, че има бързи ръце и крака. Но те не са по-бързи от деветмилиметров куршум. Освен това не е нужно никой да умира. Имам предложение. Нещо много просто. Много ясно. Приемете ли го, всеки ще продължи по пътя си, без да пострада ни най-малко. Какво ще кажеш, Ричър? Искаш ли да чуеш предложението ми?