По-добре мъртви

25.

Седнах на леглото. Жената прекоси стаята и се настани на страничната облегалка на фотьойла, който изглеждаше произведен през 50-те години. И не бе чистен от 60-те насам. В ръката си продължаваше да стиска пистолета.

– Аз съм Соня – представи се тя.

– Ричър. Откъде познаваш Майкъл?

– Запознахме се в болницата. В Германия.

– Във военната болница?

Тя кимна.

– Защо смяташ, че Майкъл е загазил?

– А ти защо смяташ така?

– Не съм казвала нищо подобно.

– Защо тогава водим този разговор?

Соня не отговори.

– Предполагам, че не си чувала Майкъл от три дни. Може би от четири.

Тя не отговори.

– Рене също е изчезнала и ти започваш да изпадаш в паника. Разнасят се какви ли не слухове. Затова се срещна с приятелката си на бутилка вино. Затова сме тук сега.

– Добре, притеснена съм. Не мога да се свържа с Майкъл. Необичайно е за него да се покрива така. Ако само Рене беше изчезнала, нямаше да се разтревожа. Но и двамата?

– Трябва да разбера къде може да ги е отвел Дендонкър.

– Дендонкър? Защо му е да отвежда Майкъл където и да било?

– Майкъл е работил за него, но е решил да го зареже. Дендонкър е разбрал и не е бил доволен.

– Не е възможно!

– Но точно това се е случило. Майкъл е изпратил съобщение на сестра си. Помолил е за помощ.

– Не! – Соня поклати глава. – Много си се объркал. Майкъл не работи за Дендонкър. Дендонкър работи за Майкъл.

– Майкъл ли ръководи контрабандната мрежа?

– Не, този бизнес е изцяло на Дендонкър. Майкъл се нуждае само от достъп до определено оборудване и… суровини.

– Защо?

– Каква връзка има това?

– Искаш ли да му помогнеш или не?

Соня въздъхна и сви рамене.

– Майкъл трябва да конструира нещо, окей? И да го транспортира. Тайно. И безопасно. Дендонкър разполага с необходимата инфраструктура, а Майкъл се нуждае от достъп до нея.

– Добре. Като изключим офисите на компанията за кетъринг западно от града, с какви други имоти разполага Дендонкър?

– Нямам представа. Не работя за него. Аз съм просто приятелка на Майкъл.

– А къде живее Дендонкър?

– Никой не знае. Може би в Мексико. Веднъж Майкъл спомена нещо подобно. Но истината е, че нямам представа.

– Къде живее Майкъл?

– Имаше стая тук, но вече не я използва. Предполагам, че нощува в работилницата си.

– Която се намира къде?

– Не знам. Никога не съм ходила,там.

– Там ли прави бомбите?

Соня скочи.

– Откъде знаеш за тях?

Аз също се изправих. Тя не изпускаше пистолета от ръката си.

– Затова е помолил сестра си за помощ. Забъркал се е в нещо, с което не е в състояние да се справи. Разбрал е, че има нещо гнило. Затова е решил да спре, преди да е станало прекалено късно.

– Не – поклати глава Соня. – В това няма логика. Виж, знам, че Майкъл не е ангел. Признавам го. Той тръгна по лош път. Но тази операция е опит за изкупление. И той е напълно убеден в това. Майкъл не би пожелал тя да се провали. Няма причина да го иска. Идеята му е чудесна. И трябва да бъде реализирана.

– Няма логика ли? Майкъл иска да осъществи операция, която ще доведе до смъртта на невинни хора.

– Какви ги говориш? Никой няма да умира. Той е ветеран, за бога, а не убиец!

– Майкъл възнамерява да взриви цял куп бомби. Говорим за стотици потенциални жертви.

– Не – Соня едва не се разсмя на глас. – Нищо не разбираш.

– Обясни ми тогава.

– Не мога.

– Можеш. Но не искаш. А това, предполагам, означава, че не искаш помощта ми – заявих аз и тръгнах към вратата.

– Чакай! Добре. Виж, Майкъл създаде няколко прототипа. Няма спор. Но той конструира само едно действащо устройство. И използва сигнални снаряди. Те изпускат дим. Това е всичко. Някой може да пострада от зачервени очи, но нищо повече.

– Майкъл подпомага контрабандната дейност на Дендонкър. А също и незаконната му търговия с оръжие. Само за да постави някъде най-обикновена димка? Не, не ми се връзва.

Соня въздъхна и се отпусна на стола си.

– Дендонкър е престъпник. Признавам. Не останах доволна, когато Майкъл започна да работи за него. Никак даже. Но по това време Майкъл беше в безизходица. Виж, ако той не му бе помогнал, Дендонкър щеше да си намери друг. Цената, която Майкъл плаща, е твърде ниска на фона на цялостната картина.

– Цената на кое?

– На успеха. На операция "Боен рог". Така я кръсти Майкъл. – Соня се приведе напред и продължи: – Представи си Деня на ветераните. Тържествени церемонии и църковни служби из цялата страна. На едно от най-многолюдните събития точно в единайсет часа и единайсет минути всичко се изпълва с дим. Красив червен, бял и син дим. Ще стане сензация. Всеки, който е там, ще си зададе въпроса защо? Всеки, който гледа по телевизията, ще си зададе същия въпрос. Клипове от събитието ще се появят в интернет. И Майкъл ще бъде там, за да отговори. Аз ще бъда до него. Пентагонът няма да може да ни игнорира повече. Правителството няма да може да ни лъже…

– За какво да лъже?

– За химическите оръжия. Навсякъде, където се сражават наши войници. Най-вече в Ирак. Пентагонът публикува доклад, според който войната е приключила. Изпратиха няколко генерали в Сената, които да отговорят на въпроси. Официалната им позиция бе, че войниците ни са открили нищожно количество химически боеприпаси и рискът за хората ни е минимален. Но това са пълни глупости. Знам, че са пълни глупости, не само защото тъкмо ние се тровим, обриваме, повръщаме… Но и защото по същото време, когато военните фалшифицираха доклада, те изпратиха нови нареждания до частите на предна линия. Инструкции как да процедират войниците, изложени на химично въздействие. Много подробни инструкции. В които недвусмислено пише, че войниците ни са изложени на значителен постоянен риск.

– С други думи, генералите са знаели?

– Разбира се, че знаеха. Но излъгаха. И защо? Заради корпусите на снарядите. Нужни са специални корпуси. Най-разпространените са M110. На външен вид по нищо не се различават от конвенционалните M107. Особено когато започват да корозират или някой ги обозначи грешно. Вътре в тях обаче има две камери. С две съставки. Всяка от тях е инертна сама по себе си. Но смесят ли се, резултатът е смъртоносен. И откъде иракчаните са получили тези корпуси? От нас, от Съединените щати и нашите съюзници. От влиятелни корпорации. Правителството си затваря очите за подобни неща. Секретен доклад, който Майкъл е видял, твърди, че сме продали на иракчаните стотици хиляди корпуси за снаряди. Политиците обаче не искат истината да излезе на бял свят. И за да спасят задниците си, рискуват нашия живот, на обикновените войници. Ние обаче няма да го търпим.

– Такива снаряди ли използва Майкъл за димната си бомба?

– Именно. Доста находчиво, не смяташ ли? Има символика, нали?

– Сигурна ли си, че става въпрос само за димна бомба? След като корпусите на двата снаряда изглеждат по един и същи начин, възможно ли е Майкъл да заложи конвенционален експлозив?

Соня се приведе още по-напред.

– Заслужаваш да те зашлевя за тези думи. Или да те застрелям. Да, сигурна съм. За глупачка ли ме смяташ? Снарядите изглеждат еднакво само за лаици. Не и за мен. Майкъл проведе три отделни теста. Навътре в пустинята. При различна сила и посока на вятъра. Лично присъствах и на трите. Нали не смяташ, че бих могла да разговарям с теб, ако артилерийски снаряд се бе взривил на три метра от мен?

– Предполагам, че нямаше да си тук. Как Майкъл смята да задейства бомбата, когато настъпи моментът?

– Основният механизъм ще разчита на таймер. Резервният – на мобилен телефон.

– Тоест Майкъл ще присъства на събитието?

– Точно така. Ще отиде там с кола. Аз ще се присъединя към него на мястото.

– Къде?

– Той го пази в тайна. Дори от мен.

– А кога възнамерява да напусне града?

– Утре. Това прави изчезването му още по-странно.

– Дендонкър къде държи оборудването, което Майкъл използва? Суровините?

– Нямам представа. Защо проявяваш такъв интерес към това? Дендонкър не държи Майкъл против волята му. Няма никаква логика.

– Спомена, че Майкъл има стая тук. Знаеш ли номера ѝ?

Соня кимна към стената зад мен.

– Съседната.

– Трябва да я огледаме.

– Не е необходимо. Вече го направих.

– Кога?

– Преди два дни. – Соня заби поглед в пода. – Не че шпионирах или нещо подобно. А и не съм паникьорка. Но Майкъл беше обещал да ми се обади, а не го направи. Притесних се.

– Какво откри?

– Нищо необичайно. Леглото бе оправено. Тоалетните му принадлежности бяха в банята. Дрехите висяха в гардероба. Сакът му беше там, комплектът му за първа помощ… Нищо не липсваше. Поне аз не забелязах.

– Майкъл има ли кола?

– Две. Едната е негова, а другата е стар джип, предоставен му от Дендонкър. И двете са отвън, но в тях няма нищо.

Замълчах.

– Сега разбираш ли защо се тревожа? Ако Майкъл бе решил да напусне града, за да избяга от големи неприятности, нямаше да остави нито багажа, нито колата. Но защо не ми се обади? За да ми каже, че всичко е наред. Или за да ме предупреди, че съм в опасност.

– Трябва да огледаме стаята му.

– Защо? Казах ти какво има там.

– Още един оглед няма да навреди. Освен това няма да открием Майкъл, като си седим тук и си приказваме.