По-добре мъртви

35.

Затворих, прибрах телефона в джоба си и излязох от колата. Мансур сигурно бе забелязал, че го следя. Или пък бе видял колата на Соня. Каквато и да бе причината, нещо го бе подплашило. Нямаше съмнение. Защото той стоеше вътре. Можех да го изчакам. В къщата нямаше никакви удобства. А самият Мансур нямаше вид на търпелив човек. Или най-малкото, не изглеждаше търпелив като мен. Бях убеден в това. Външният вид обаче лъже понякога. Нямах представа колко дълго Мансур ще остане в къщата. Всяка минута, която той прекараше вътре, бе минута, е която Фентън може би не разполагаше. Освен това нямаше гаранция, че Мансур ще излезе отпред. Като нищо можеше да се измъкне и отзад. Тогава щеше да се наложи да го следя отново. А можеше да нападне Соня. Не исках да ми се наложи да спасявам още един заложник. Затова избрах различен подход.

Пресякох по диагонал разстоянието от тротоара до предния десен ъгъл на къщата. Наведох се. Минах под прозореца. Покрай вратата. Заобиколих от другата страна. Наведох се отново, за да мина под прозореца на спалнята. И спрях пред следващото помещение. Банята. Идеалното място, през което да проникна. Мястото, където вероятността да се натъкна на някого бе най-малка. А и дори там да имаше някой, той щеше да бъде в неизгодно положение за оказване на съпротива.

Измъкнах от джоба си ножчето, което бях взел от онзи мъж в "Бордър Ин". Извадих го от калъфа. Открих най-голямото му острие. Отворих го. Чух как изщрака. Стори ми се солидно на вид, затова се пресегнах и го мушнах в процепа между двата панела на прозореца. Открих езичето. То бе клеясало. Увеличих натиска, докато то не се завъртя достатъчно, за да отвори прозореца. Прибрах ножчето. Прехвърлих пистолета в другата си ръка. Вдигнах долния панел. Само два-три сантиметра. И надникнах. Вътре бе тъмно. Банята изглеждаше празна. Не забелязах движение. Не чух дишане. Нито течаща вода. Само обичайното капене – кап, кап, кап, – което бях чул и по-рано.

Отворих прозореца докрай и се проврях. Скочих вътре, изправих се и отново се ослушах. Не чух никого. Не долових ничие присъствие. Не помръднах цели пет минути. Очите ми трябваше да привикнат с мрака. Едва тогава тръгнах към дневната. И тя бе празна. Проверих голямата спалня. Малката спалня. Кухнята. Никъде – нищо. Опитах външните врати. Бяха заключени. Открих ключа за осветлението. Натиснах го. Но и това не ми помогна. Остана само едно място, на което да проверя.

Върнах се в банята и откачих вратата на аптечката. Тя бе огледална. Стъклото бе старо, а покритието му – напукано, но щеше да свърши работа. Отидох при дупката в дневната. Спрях на метър от ръба. Използвах огледалото, за да надзърна долу. Видях бойлера. Резервоара за вода. Но не и Мансур. Обиколих дупката по цялата ѝ периферия. Тръгнах вляво от стълбата и продължих по посока на часовниковата стрелка. Хубаво огледах помещението долу. Не пропуснах нито едно ъгълче. Отново стигнах до стълбата, но до дясната ѝ страна. Долу нямаше никого. Мансур бе изчезнал. Безследно.

Сигурно ме бе чул да влизам в банята и бе избягал. Реших, че е най-добре да проверя как е Соня, в случай че Мансур е излязъл отзад и се е натъкнал на нея. Оставих огледалото, посегнах към телефона и… забелязах нещо на пода. То бе едва забележимо, но бе там. Отпечатък от подметка. Огромен. Петдесет и първи номер. Най-малко. Може би дори петдесет и втори или трети. Обърнах се към входната врата. Опитах се да си представя накъде може да е продължил човекът, оставил следата, но не открих друга. Приклекнах и огледах мястото от всеки възможен ъгъл. И тогава разбрах какво се е случило. Мансур бе влязъл през задната врата. Бе заобиколил дупката, след което бе стъпил на най-горната стъпенка на стълбата, бе се завъртял и бе слязъл долу. Подметките му сигурно се бяха намокрили в сградата на Дендонкър. Или от пръскачките на противопожарната система, или от водата от маркучите на пожарникарите. Явно обувките му са били още влажни, когато е слязъл долу. А после са изсъхнали, докато още е бил в мазето. След което той се бе качил обратно, без да оставя повече отпечатъци.

Това с намокрянето и изсъхването звучеше логично. Не разбирах обаче защо му е притрябвало на Мансур да слиза в мазето. Там нямаше нищо освен онзи бойлер. И резервоара за вода. Дали, когато ме бе чул да влизам, Мансур не бе решил да се скрие? Възможно бе. Но пък той не приличаше на човек, който обича да се крие. Сигурно имаше друга причина. Не бях въодушевен от идеята да се спусна под земята, но онова, което бе привлякло Мансур там – каквото и да бе то, – бе единствената ми следа да открия къде може да е отишъл. Изправих се, хванах здраво стълбата и започнах да се спускам. Този път слязох по-бързо. Предположих, че ако стъпалата са издържали теглото на Мансур, спокойно могат да издържат и мен.

Открих отпечатък в подножието на стълбата. Още един. При това голям. Вече можех да си представя накъде се е обърнал Мансур. И накъде е тръгнал. Към стената. Към онзи участък от нея, разположен непосредствено под вратата на банята. Но после бе спрял. И бе застанал неподвижно. Виждаха се два отпечатъка от подметки, разположени един до друг. Не можех да видя обаче къде бе отишъл след това. Приклекнах и огледах пода от всеки възможен ъгъл. Нищо. Следата сякаш се бе изпарила.

Завъртях се рязко с насочен пред себе си пистолет. Представих си как Мансур изскача иззад бойлера или резервоара. Нищо не пречеше да е оставил стъпките като примамка, за да ме нападне в гръб. Но никой не се втурна към мен. Защото в мазето нямаше никого. Мансур сякаш бе минал през стената.

Обърнах се и почуках по нея с кокалчетата на пръстите си. Дали пък там нямаше скривалище? Или паник стая? Стената обаче не кънтеше на кухо. Напротив. Звучеше плътно. Солидно. Далеч по-тежко, отколкото очаквах от толкова стара къща. Направих крачка встрани и се озовах под малката спалня. Почуках отново. Звукът бе различен. По-лек. По-кух. Опитах под голямата спалня. Тук също кънтеше. Минах към средата. Почуках там. Не го очаквах. Сякаш стоях пред стената на средновековен замък. Извадих ножчето. Отворих най-голямото острие. Забих го в стената. Дървото бе старо. Изглеждаше сухо и меко. Ножът се заби с лекота в него. Но не стигна далече. Проникна на не повече от два сантиметра. След което опря в нещо твърдо. Някакъв метал. Опитах на една педя вдясно и получих същия резултат. И на още една педя вдясно… Всеки път удрях на метал. Десетото място, на което забих ножа си, се оказа различно. Острието потъна чак до дръжката. Опитах една педя по-надолу. Острието отново потъна.

Застанах пред тънкия процеп между панелите на ламперията близо до третото и четвъртото място, където бях попаднал на метал. Забих ножа, докъдето може, след което го наклоних настрани с надеждата да използвам острието като лост. Повърхностният слой се отдели. В ръката ми се озова голямо назъбено парче, но под него също остана слой дървесина. Опитах две педи по-надолу със същия резултат. Това бе оригиналната дървена ламперия. Нямаше съмнение. Дървото бе залепено за някаква повърхност с изключително здраво лепило. Тази повърхност бе метална. Най-вероятно ставаше въпрос за врата. Не виждах друго обяснение. И все пак не откривах нито дръжка, нито ключалка. Нямах представа как да я отворя.

Започнах от горния ляв ъгъл и продължих методично по диагонал и надолу. Опипвах повърхността с върховете на пръстите си, без да пропусна и един квадратен сантиметър. Търсех скрит бутон. Или замаскиран лост. Каквато и да било тайна ключалка. Не открих нищо. Опитах панелите на ламперията от двете страни на вратата, но и там не извадих късмет. Изритах вратата. Тя не помръдна и милиметър. Дори не издаде никакъв звук. Дървото изолираше шумовете. Обърнах се с гръб, вдигнах коляно и забих пета в стената, както бях направил в хотела на Фентън. Обувката ми не остави никакви следи върху ламперията.

Започнах да оглеждам встрани, но спрях. Нямаше никакъв смисъл да разполагат механизма за отключване толкова далече от вратата. Нямах никакъв опит с паник стаи, но предполагах, че ако параноик като Дендонкър разполага с такава, той ще иска бързо да се скрие в нея. Идеята на подобни помещения е да бъдат използвани в извънредни ситуации. С други думи, когато възникне нещо спешно. Не бихте искали да отидете до другия край на мазето и да задействате някакъв сложен механизъм. Дори въвеждането на пинкод би ви забавило много. Освен това човек лесно може да се досети за нечий пинкод, да го открие сам или да го научи от някой предател. По-доброто решение би било отключване с дистанционно. Като при автомобилите. И тогава се сетих нещо. Соня бе споменала, че порталът към паркинга на компанията на Дендонкър се отваря с транспондер. След като това бе технологията, на която той доверяваше достъпа до ключов елемент от своите операции, защо да не я използва тук?

Ако тайната врата наистина се отваряше с транспондер, това означаваше, че Мансур разполага с такъв. Нямах представа как изглеждат тези неща. Върнах се към сутринта, когато претърсих джобовете му в моргата. Към ключодържателя му. Транспондерите вършат същата работа като ключовете. Затова е логично хората да ги окачват на ключодържателите си. Мансур имаше нещо подобно. Малко квадратно парче пластмаса. Бях го взел за някаква висулка и не му бях обърнал внимание. Онези типове при Дървото също имаха подобни висулки. Извадих ключовете от шевролета. На халката нямаше никакъв транспондер. Предположих, че онзи, от когото го бях взел, не стоеше достатъчно високо в йерархията. Което ме поставяше в неизгодно положение. Единственият начин да се сдобия с транспондер бе да взема този на Мансур. Но ако можех да спипам Мансур, нямаше да имам нужда от транспондер. Реших, че най-добрият ми ход е да го изчакам да се върне. Или да го подлъжа да излезе. Или да подмамя още някого от хората на Дендонкър. И да се надявам, че е достатъчно важна клечка, за да разполага с транспондер.

Момент… хрумна ми нещо! Електричество! Ако ключалката на вратата се задейства дистанционно с помощта на транспондер, то бравата трябва да е електрическа. Прекосих мазето и отидох до резервоара за вода. До него бе монтирано електрическо табло. То имаше доста занемарен вид. Тъмна дървесина. Цялата ожулена и очукана. Досущ като електрически стол. Отворих вратичката и видях цяла редица бушони. От старите. Порцеланови. Шест на брой. Около всеки от тях бе навита оголена жица. Всичките изглеждаха здрави. Но нямаха етикети или каквато и да било маркировка. Нищо, което да подскаже кой бушон за коя част от мрежата отговаря. Предположих, че мога да ги извадя един по един и да видя какво ще се случи. По-бързият вариант обаче бе да дръпна шалтера в горния ъгъл. Посегнах към него, но спрях. В дъното, скрита в десния ъгъл, стоеше кутийка кибрит. Удивително колко много хора оставят кибрит или фенерче в електрическото си табло. Не намирах никаква логика в това. Та нали таблото с бушони е крайната точка, в случай че токът спре. А не отправната точка.

Взех кибрита, запалих клечка и дръпнах шалтера. Крушката на първия етаж примигна. Размерите на мазето се свиха до малкия кръг блещукаща светлина около клечката. Не видях почти нищо, но можех да се закълна, че чух нещо. Звукът долетя зад гърба ми. Откъм стената под банята. Изщракване. Тихо. Но определено механично.

Застанах пред онази секция от ламперията, в която бях забивал ножа. Извадих пистолета. Облегнах се на стената. И бутнах. Тя не помръдна. Забих рамото си в нея. Усетих я, че поддава, макар и само със сантиметър-два. Предположих, че не само бравата се задейства от електричество, а вероятно и вратата. Механизмът не работеше без електричество. Затова бутнах по-силно. Панелът помръдна с още два сантиметра. И още два…

Вратата се отвори едва-едва, процеди се светлина. Тя не бе силна, ярка, а жълто-оранжева. Но помещението от другата страна на вратата бе по-добре осветено. Хвърлих клечката кибрит и я угасих с крак. Влязох вътре. Ослушах се. Не чух нито звук. Нито движение, нито дишане. Изчаках минута, след което се хвърлих с цялата си тежест срещу вратата. Продължих да бутам. Отворът достигна десетина сантиметра. Приклекнах с готов за стрелба пистолет. Надникнах през процепа. Успях да видя тухлена стена вдясно. Зидарията бе неравна. Тухлите са били варосани по някое време, но сега мазилката се ронеше. Подът бе покрит със същите плочки като останалата част от мазето. От Мансур нямаше и следа. Приготвих се за среща с него. Очаквах да блъсне силно вратата и да ме фрасне с нея. Или да я дръпне назад, за да изгубя равновесие и да се просна на пода. Не се случи нито едното, нито другото. Не забелязах движение. Не чух звук. Не долових нито една от обичайните вибрации, издавани от живо същество. Имах чувството, че съм съвсем сам. Изчаках две минути. Просто за да бъда сигурен. После продължих да бутам вратата, докато отворът не стана достатъчно голям, за да се провра през него.