По-добре мъртви

56.

Дендонкър стоеше вцепенен, вперил поглед в тялото на Мансур. Лицето му бе бяло като платно, лишено от каквато и да било емоция. Фентън продължаваше да го държи на прицел. Пристъпих към него и опипах джобовете на сакото му. Открих малък револвер. Още един NAA-22S. Взех го и го мушнах в колана си.

– Дадох на Мансур възможност да си тръгне – казах аз. – Ще ти направя същото предложение. При едно условие.

– Какво?

– Да ми кажеш истината.

Дендонкър облиза устни.

– Какво те интересува?

– Откъде намери транспондера с отпечатъка на Надир Халил?

– Нямам нищо общо с това. Майкъл и Халил ме изиграха. Оказа се, че двамата са работили заедно зад гърба ми. Вързах се на онази история на Майкъл за протеста с дима в цветовете на националното знаме. Нямах представа какво са замислили.

Фентън размърда узито.

– Да го застрелям ли?

Дендонкър вдигна ръце, сякаш те можеха да го предпазят от куршумите. Сграбчих го за китката и го замъкнах към шведската стена. Принудих го да коленичи. Хванах го за тила и го бутнах, докато лицето му не се озова на сантиметър от това на Мансур.

– Хубаво си помисли – казах аз. – Така ли искаш да свършиш?

– Купих отпечатъка – призна Дендонкър и се дръпна по-далече от тялото на Мансур. – Отне ми години. И купища пари. Но в крайна сметка открих човек, готов да предаде Халил.

Позволих на Дендонкър да се изправи.

– Как се сдоби с отпечатъка?

– Използвах една от жените, които работеха за моята кетърингова компания. Дадох ѝ пари. Изпратих я в Бейрут. Тя се върна с отпечатъка върху специална лента. Беше свален от стъклена чаша. Лесно го прехвърлихме върху транспондера.

– Кога стана това?

– Преди няколко седмици. – Дендонкър посочи Фентън. – Затова я наех. Трябваше да изпратя две жени. Едната остана в Бейрут. Беше част от сделката.

– А тя знаеше ли го предварително? Жената, която остана?

– Разбира се, че не. Нито пък онази, която се върна. Тя реши, че става въпрос за нещастен случай.

– Какво се случи с другите жени? Доколкото знам, за теб са работили шест стюардеси. Или пет, ако не броим Фентън.

– Една от тях заговорничеше с Майкъл. Тя избяга. Две идват с мен. Останалите две ще… ще се пенсионират.

Долових движение с периферното си зрение. Беше Фентън. Тръгваше към изхода. Както се бяхме разбрали.

– Използвал си пръстовия отпечатък, за да натопиш Халил – казах аз. – Той няма нищо общо с бомбата.

Дендонкър кимна.

– Но Халил се е опитвал да те убие. Между вас има някаква вражда.

Дендонкър кимна отново.

– Затова оглеждаш телата на всички, които се опитват да те ликвидират. А не защото си параноик.

– Халил редовно изпращаше наемни убийци. Надявах се един ден да дойде лично. И да се провали. Тогава щях да бъда свободен.

– Каква е причината за тази вражда?

Дендонкър облиза устните си.

– Бащата на Халил ме обвини за смъртта на другия си син. Халил реши да ми отмъсти, когато баща му почина.

– Братът на Халил е загинал. Шофирал е камион бомба.

– С неговия баща бяхме конкуренти. Аз бях млад. Амбициозен. Търсех бърз начин да се издигна в организацията. Той стоеше на пътя ми. Реших, че загубата на сина му ще пречупи духа му. Ще го накара да отстъпи. И аз ще запълня празнината. – Дендонкър сви рамене. – Сгреших. Случилото се го направи по-силен. По-непоколебим.

– Накарал си сина му да шофира камиона бомба?

– Не съм го накарал. Просто го подтикнах към това решение.

– Не мисля, че баща му е направил подобно разграничение.

Дендонкър поклати глава.

– Видял си възможност да се отървеш от Халил. Това ли беше целта на цялата операция?

– Точно така. Това бе единственият начин да си върна свободата.

– Мисля, че си планирал и реализирал всичко на три етапа. Първо, накарал си Майкъл да ти направи бомба. Фалшива бомба. Оставил си я на място, където непременно да бъде намерена. В нея е имало джипиес чип, който да потвърди, че бомбата се намира в ЦАТВУ. Но тя е имала и транспондер. Знаел си, че специалистите там ще проучат всеки детайл. Ще го опишат. Ще го съхранят.

Дендонкър кимна.

– Вторият етап е включвал камиона бомба, който е трябвало да пристигне в ЦАТВУ и да бъде задействан от транспондера в бомбата на Майкъл.

Телефонът в джоба ми избръмча. Което ми подсказа, че Фентън е открила в джипа на Дендонкър това, което търсеше.

Дендонкър кимна отново.

– Един въпрос. Как намери камион бомба?

Дендонкър сви рамене.

– Как човек намира каквото и да било? С пари.

– Добре, да си представим, че камионът се бе взривил. И бе сринал със земята ЦАТВУ. Следва третата фаза. Ченгетата откриват димната бомба. Тя е изработена по същата технология. Но в нея има още нещо. Пръстов отпечатък на Халил.

– Точно така трябваше да стане.

– Но първият транспондер не е взривил камиона бомба.

– Не. А трябваше да го направи. Нямам представа какво се е случило.

Усмихнах се. Изкушавах се да му кажа, че транспондерът не е бил повреден или нещо подобно. Но и не е имал никакъв шанс да задейства бомбата. Защото Фентън го е унищожила още преди седмици. Но се сдържах. Не исках да се отклонявам от целта. Трябваше да науча отговорите на още няколко важни въпроса. Затова продължих:

– Защо се опита да спреш димната бомба? Защо не искаше тя да попадне в ЦАТВУ и транспондерът ѝ да довърши започнатото?

– Димната бомба разполагаше със същия транспондер, който щеше да задейства камиона бомба. Така е. Но не исках да рискувам да прахосам отпечатъка.

– Да го прахосаш?

– Именно. Той се оказа ужасно скъп. Струваше ми два милиона долара и една служителка. Взрив с подобна мощност лесно би унищожил отпечатъка. А и представи си онова място след взрива. Осеяно със стоте хиляди доказателства, които съхраняват там. Отпечатъкът лесно можеше да се смеси с тях и да се загуби… Да изчезне.

– Добре. Кажи ми какво направи след демонстрацията, която видях. Какво добави в димната бомба, преди да я качиш в камиона?

– Нищо не съм добавял. Защо да го правя?

– Защото не си искал да прахосаш отпечатъка, както сам се изрази. Буквата Т в названието на ЦАТВУ е съкращение от "терористични". Става въпрос за терористи, не за протестиращи или за хора, които искат да привлекат медийно внимание. Агентите, които работят там, са специалисти. Те няма да си мръднат пръста заради това, че някой е пуснал малко дим. Затова си решил да направиш бомбата по-привлекателна за тях. В противен случай тя щеше да се озове в офиса на местното поделение на ФБР. И то при повечко късмет. Нищо чудно бомбата да не бе стигнала по-далече от склада за веществени доказателства на най-близкия полицейски участък, където щеше да събира прах дълго след смъртта ти.

– Не съм съгласен. ЦАТВУ щеше да поеме случая заради медийното отразяване. Не съм променял нищо в димната бомба.

– Не си намазал корпусите на снарядите с Ви Екс?

– Че откъде да взема Ви Екс?

– И не си наливал Ви Екс вътре в снарядите? – попита Фентън, която се бе върнала и стоеше до вратата. Тя свали латексовите си ръкавици и ги прибра в джоба си.

– Ви Екс е оръжие за масово унищожение – отвърна Дендонкър. – Не бих се докоснал до подобно нещо за нищо на света.

– А третата димна бомба? Онази, която остана в работилницата ти? И нея ли не си напълнил с Ви Екс?

– Дори не знам къде е тя. – Дендонкър посочи Мансур. – Той я изхвърли някъде. Не ми каза къде.

– Не си добавял нищо към бомбите. И не знаеш къде е третата. Това ли е твоята версия?

– Това не е версия.

Изчаках малко, за да му дам последна възможност да каже истината. Той не се възползва от нея.

– Добре. Ще ти повярвам.

– Мога ли да си вървя?

– След минутка. Има още нещо, което не разбирам. Искал си да взривиш някоя сграда и да натопиш Халил. Но защо си избрал именно ЦАТВУ? Има толкова по-лесни мишени.

Дендонкър помълча и накрая отговори:

– Реших, че ако ударя част от ФБР, те ще го приемат лично. Няма да пожалят усилия. Трябваше само да открият отпечатъка и…

– Не – поклатих глава. – Ето какво мисля аз. Научил си, че в ЦАТВУ се съхраняват улики срещу теб. Агентите може да не са го знаели, но съвсем скоро са щели да го разберат. Тогава някой ти е предложил отпечатъка на Халил. И си видял каква възможност ти предоставя това. С една бомба два заека

Дендонкър не отговори.

– Знам какви са тези улики. Досетих се вече. Но искам да чуя твоето признание. И твоето извинение. Направиш ли го, можеш да си вървиш.

Дендонкър замълча.

Посочих тялото на Мансур.

– Не направиш ли тези две неща, ще свършиш като него. Ти решаваш.

Дендонкър си пое дълбоко дъх.

– Добре. Става въпрос за бомбата от нападението ни срещу базата на морската пехота в Бейрут. Не я направих аз, но обучих хората, които я създадоха. А те използваха части, които бях докосвал…

– С други думи, бил си инструктор. И това ти е дало възможност да избереш шофьора.

– Точно така. Затова разпознах името ти, когато влязох в моргата. В онзи ден ти заслужи "Пурпурно сърце". След време прочетох за случилото се.

– Добре. И?

– И… съжалявам. Извинявам се. На всички пострадали. На всички загинали.

Погледнах Фентън. Тя кимна.

– Добре – казах аз и отстъпих крачка назад. – Свободен си.

Дендонкър стоеше като вцепенен. Въртеше трескаво очи, сякаш търсеше заложения капан. Не помръдна цели двайсет секунди. Накрая тръгна към вратата. Отначало крачеше бавно, но после забърза с всички сили. Затича се към кадилака. Скочи в него. Запали двигателя. И се насочи към портала.

Извадих телефона си. Появи се съобщение за пропуснато обаждане. Никога не бях виждал този номер. Но знаех от кого е било обаждането. Или по-точно, от какво. Благодарение на кратката разходка на Фентън отвън.

Натиснах бутона, за да върна обаждането.

– Сигурен ли си, че искаш да го направиш? – попита Фентън.

– Защо не? Ако Дендонкър ни каза истината, няма да пострада.

– Той ни излъга, че не знае къде е третата бомба. Съмнявам се, че беше откровен и за отровния газ.

– Това си е негов проблем. Давам му много по-голям шанс, отколкото той е дал на онези двеста четиресет и един морски пехотинци, които загинаха в Бейрут в онзи ден.

Кадилакът на Дендонкър спря пред вътрешния портал. Телефонът ми показа, че съм получил отговор на обаждането. Металната врата се плъзна настрани. Отворът стана достатъчно голям, за да мине колата на Дендонкър. Тя обаче не помръдна от мястото си. Миг по-късно угаснаха стоповете ѝ. Колата потегли бавно със скоростта на пешеходец. После засвири клаксонът ѝ. Кадилакът зави леко наляво. И се блъсна в най-близкия стълб на оградата.

Клаксонът продължи да свири.

– Искаш ли да провериш? – попита Фентън. – За да си сигурен? И да потвърдиш, че Дендонкър наистина е добавил Ви Екс към дима?

Поклатих глава.

– В никакъв случай. Купето на колата не се затваря херметически. Дендонкър получи това, което заслужаваше. Нямам никакво намерение да се присъединя към него.