По-добре мъртви

14.

Този път крачех по-бързо. Слънцето напичаше по-силно. Улиците ми изглеждаха застроени по-плътно, а празните тротоари – по-тесни. Атмосферата – по-потискаща. Когато стигнах медицинския център, влязох направо. Фоайето изглеждаше по същия начин с единствената разлика, че този път зад рецепцията стоеше жена. Трудно можех да определя годините ѝ. Вероятно бе на възраст за пенсиониране. Сребристата ѝ коса бе сплетена на множество плитки. Рамките на очилата ѝ бяха леко заострени на слепоочията като на снимки от 60-те, на които бях попадал. Върху кремавата блуза сияеше наниз от перли. Жената вдигна глава, когато приближих, но щом видя, че продължавам към моргата, извърна поглед. Предположих, че това се дължи на хората на Дендонкър, които често слизат в моргата. Но не останах никак доволен, че ме вземат за някой от главорезите му.

Слязох долу, тръгнах по коридора, спрях и се ослушах пред вратата. Чух музика. Класическа. Предимно пиано. Реших, че е нещо от Бетовен. Почуках и влязох, без да дочакам отговор. Миризмата мигом ме блъсна в главата. Сякаш се бях ударил в невидима стена. Изградена все от неща, чийто мирис бях долавял и преди. Кръв. Дезинфектанти. Химически консерванти. Но тази миризма бе толкова силна, че замръзнах на място.

По средата на помещението пред мен стоеше възрастен мъж. С бяла коса и бяла лабораторна престилка. Очила с метални рамки, увиснали на синджирче. Беше силно прегърбен. Зад него се виждаше редица от метални врати. Общо пет. Встрани имаше бюро с компютър, който бе изключен. Купчина формуляри. Скъпа писалка.

Вдясно от мъжа имаше метална маса. Тя бе изработена от неръждаема стомана. Ръбовете ѝ бяха повдигнати и върху нея лежеше тяло. На мъж. Гол мъж. Горната част на черепа му бе отрязана с хирургически трион. Гръдният му кош бе отворен. Стомахът му бе разрязан. По каналчетата от двете страни на масата се стичаше кръв, която отиваше направо в канала. До масата стоеше метална количка, отрупана с инструменти. Все остри и кървави. Върху друга количка бяха подредени буркани, пълни с червеникавокафяви форми, наподобяващи желатин, и везни. В които бе поставен човешки мозък.

Мъжът свали очилата си и ме погледна.

– Поне почукахте. И това е нещо. Какво искате?

Прецених, че това е човек, който предпочита директния подход, затова се представих:

– Казвам се Ричър. Вие ли сте доктор Холиър?

Мъжът кимна.

– Дойдох, за да ви помоля за помощ.

– Разбирам. За какво става въпрос? Някой се е разболял ли? Или е пострадал?

– Утре трябва да си вземете почивен ден.

– Изключено! Работя тук от над четирийсет години и никога не съм пропускал и един ден.

– Впечатляващо постижение.

– Не ми хвърляйте прах в очите.

– Добре. Да опитаме по друг начин. В този град живее човек, когото подозирам, че познавате. Уаад Дендонкър.

Доктор Холиър присви очи.

– Какво за него?

– Колко добре го познавате?

Доктор Холиър взе скалпел, от който още капеше кръв, и го размаха.

– Още едно подобно подмятане и ще забравя Хипократовата клетва! Ще ви изрежа сърцето! Пет пари не давам колко сте едър! – Докторът посочи тялото на масата и добави: – Виждате, че умея да боравя със скалпели!

– Явно не сте му почитател.

Доктор Холиър остави скалпела на масата.

– Нека да ви разкажа някои подробности от познанството ми с Уаад Дендонкър. Пътищата ни се пресякоха преди десетина години. Аз бях тук и работех. Изведнъж вратата се отвори рязко. Влязоха две горили. Без да почукат. Без да се извинят. Без да кажат дори една дума. Връчиха ми плик. В него имаше снимка. На брат ми. Пред дома му в Албъкърки. Аз не съм женен. Родителите ми са покойници. Доналд бе единственият ми близък човек. А онези типове ми заявиха, че искам ли да видя брат си жив, трябва да ги последвам.

– И отидохте с тях, така ли?

– Разбира се. Качиха ме в един раздрънкан стар джип. Навлязохме в пустинята… може би на петнайсет-шестнайсет километра навътре в нея. Видяхме група мъже и спряхме. Беше Дендонкър. И двама от хората му. И още двама. Никой не ми каза нищо, но предположих, че са клиенти. Бяха дошли да купят ръчни гранати. Очевидно бяха поискали малка демонстрация. Бяха изкопали яма. В нея имаше двама души. Две жени. Напълно голи.

– Кои бяха те?

– Не ги познавах. Впоследствие шофьорът, който ме караше, подхвърли, че двете работели за Дендонкър. Но не изпълнили заповедите му. И това било наказанието им. Дендонкър хвърли граната в ямата. Чух писъците на жените, когато гранатата падна в краката им. Последва експлозия. Всички се втурнаха напред. Искаха да видят какво е станало. Аз не помръднах от място, но Дендонкър ме принуди да отида и да видя. Повярвайте ми, виждал съм какви ли не рани, операции, истински касапници… Но това бе несравнимо по-лошо. Случилото се с телата на тези жени… То ме отврати. Призля ми и повърнах. Притеснявах се, че Дендонкър ще ме накара да се погрижа за останките или нещо подобно. Но не се наложи. Един от хората му използва джипа си. Отпред бе монтирал гребло като на снегорин и просто запълни ямата. Дендонкър и клиентите му стояха отстрани и обсъждаха сделката. Двамата мъже, които ме бяха довели, ме върнаха в медицинския център. Те ми казаха, че на следващия или на по-следващия ден на масата за аутопсии ще се появи тяло. Трябвало да го изследвам внимателно, но без да водя официални записки. И да бъда готов да отговоря на въпроси.

– От Дендонкър?

– Да.

– И ако не им сътрудничите?

– Обещаха да изровят още една яма. И да хвърлят брат ми в нея. А после да ме накарат да гледам как мятат граната. Заканиха се да отрежат клепачите ми, за да са сигурни, че ще видя всичко.

– Тялото, което споменаха… Пристигна ли?

– Три дни по-късно. Не можах да спя, все се чудех в какъв ли вид ще пристигне. В крайна сметка имаше само една огнестрелна рана. За щастие. За мое щастие поне.

– Колко тела пристигнаха оттогава насетне?

– Двайсет и седем. Повечето простреляни. Някои намушкани с нож. И две с разбити черепи.

– Дендонкър дойде и огледа всичките, така ли?

Доктор Холиър кимна.

– Никога не пропуска. Точен е като часовник. С течение на времето се поуспокои. Отначало искаше подробен анализ. Съдържание на стомаха. Проби от кожата и под ноктите. Следи от пътувания в чужбина. Сега се задоволява с кратък доклад за състоянието на тялото.

– Но продължава да настоява да види всяко от тях, така ли?

– Точно така.

– Защо?

– Предполагам, че е свързано с някое от психическите му разстройства. Нямам намерение да анализирам психическото му състояние, не съм специалист в тази област. Но ще призная, че тръпки ме побиват от него. Пристигне ли в моргата, нямам търпение да си тръгне.

Не казах нищо.

– Всъщност искам да спре да идва тук. Но не мога да му попреча. Затова съм принуден да се примиря.

– Аз мога да го спра. За целта се нуждая единствено от това помещение.

– Ако възнамерявате да спрете Дендонкър и възнамерявате да го направите именно тук, това означава, че някой ще се престори на мъртъв. Вие ли?

Кимнах, след което му разказах за огнестрелната рана в гърдите и за халосните патрони, които ще използваме, за да изглежда всичко достатъчно убедително.

– Къде планирате да стане престрелката?

Съобщих му мястото, което човекът на Дендонкър бе споменал в съобщението си до Фентън.

– Разбирам. И как ще транспортирате тялото до тук?

Още не бях решил този проблем. Когато планът ти е пълен с недостатъци, те сякаш никога не свършват, а продължават да изскачат един след друг.

– Нямате представа, нали?

Замълчах.

– По кое време се предполага, че ще бъдете застрелян?

– Малко след единайсет вечерта.

– Добре. Аз ще ви докарам.

– Не. Не бива да се замесвате. Помислете за брат си.

– Доналд почина миналата година.

– Няма ли съпруга? Деца?

– Няма деца. И не харесвам жена му. Освен това тя е болна. Рак. С метастази. Дори Дендонкър да тръгне да я търси, тя ще умре, преди той да открие хосписа, в който е настанена. Ще ви дам телефонен номер, на който вашият човек да се свърже с мен. Линията е директна, не минава през деветстотин и единайсет, което улеснява нещата.

– Сигурен ли сте?

– Да. Дендонкър няма да се появи преди сутринта. Това означава, че ще се наложи да пренощувате тук. Дендонкър може да изпрати някого да наблюдава сградата. Няма да е добре той да види как един мъртвец излиза навън, а после се връща. Ще дойда рано и ще ви приготвя за хладилното отделение. Опасявам се, че ще си имате компания и няма да мога да повиша температурата. Но ще ви дам слаб седатив, за да не настръхнете от студ. Ще поставя тиксо върху очите ви. За всеки случай. Колко дълго можете да задържите дъха си?

Веднъж бях издържал малко над минута, без да дишам. Но това беше под вода. Тогава плувах отчаяно. Борех се за живота си. Сега щеше да бъде различно. Нямаше да полагам никакви усилия. Щях само да лежа неподвижен.

– Минута и половина – казах аз. – Най-много две.

– Добре. Ще следя времето. Ще отвлека вниманието на Дендонкър, ако се забави прекалено дълго. Обикновено приключва бързо, затова не се притеснявам. А сега, кажете ми… ако е възможно, честно. Какво ще правите с Дендонкър, когато приключите с него?

– Ще го предам на полицията.

На лицето на Холиър се изписа разочарование.

– Дендонкър сам ли идва обикновено? Или с охрана? – попитах аз.

– С горили, така ги наричам. Два броя. Едната горила първо оглежда стаята, после пристигат Дендонкър и втората горила.

– Оръжия?

– Нищо видимо.

– Това е добре. Дендонкър вече не може да ви шантажира чрез брат ви, но рискът за вас остава. Ще бъдете в по-голяма безопасност, ако си стоите у дома. Или ако напуснете града.

Холиър поклати глава.

– Не. Дендонкър се наслаждава на властта си над мен твърде дълго време. Зарекох се, че няма да пропусна възможност за реванш. След като Доналд вече го няма, трябва да се тревожа единствено за себе си. Струва ми се, че сега е моментът.

– Благодаря ви, докторе. Оценявам помощта ви. Но ако промените решението си…

– Няма.

– Добре. До довечера тогава.

– Още нещо, господин Ричър. Аз съм лекар. Полагал съм клетва да не вредя на хората. А вие не сте. Поне що се отнася до хора като Дендонкър. Надявам се, че разбирате какво се опитвам да ви кажа.