По-добре мъртви

52.

Самолетът ме очакваше на пистата, когато пристигнах на летището. Той бе спрял в самия ѝ край, встрани от няколко селскостопански самолета и двуместни учебни машини. Бе модел на "Гълфстрийм". Острите му ъгли и лъскавата му черна боя му придаваха изключително бърз и заплашителен вид. Той също имаше регистрационен номер, но подобно на хеликоптера, с който бях долетял от Тексас, не носеше названието или логото на нито една федерална агенция. Само думите СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ.

Агентът размаха значката си пред обектива на видеокамерата, вградена в интеркома до портала, и продължи напред. Двигателите на самолета бяха включени и когато колата ни зави покрай опашката, видях, че стълбата е спусната. Трийсет секунди по-късно вече бях на борда и закопчавах предпазния колан. Две минути по-късно се издигнахме във въздуха. Без инструкции за безопасност. Без да изчакваме други летателни машини. Без да возим други пътници.

Салонът напомняше по-скоро за мобилен офис, отколкото за луксозен клуб. Обзавеждането се състоеше от мебели от светла дървесина с всевъзможни контакти и конектори. Седалките бяха общо дванайсет. Всичките бяха тапицирани със синя кожа и можеха да се въртят настрани. Масичките пък се сгъваха и прибираха под прозорците. На тавана бе монтиран мултимедиен проектор. Видях още сгъваем екран. И кафе машина. Изпих чаша кафе, разположих се на една седалка и задрямах. Полетът премина гладко и спокойно. Летяхме високо и бързо. Прекарахме във въздуха по-малко от три часа. Събудих се при захода към летището. Приземяването бе меко. Рулирането – съвсем кратко. Когато слязох по стълбите, на пистата ме очакваше кола.

Военното летище е разположено в северозападната част на комплекса "Редстоун Арсенал". Сградите на ЦАТВУ се намират в югоизточната част, на повече от два километра от пистите. Шофьорът на Бюрото, който ме посрещна, не изрече нито дума, докато лавираше из лабиринта от военни съоръжения, лаборатории на НАСА, поделения на ФБР и прочие. Предполагам, че посрещането на мръсни и рошави цивилни не присъства сред любимите занимания на федералните агенти. Шофьорът спря пред редица от масивни, високи до коленете стоманени колони, и посочи стъклената фасада на сградата в другия им край.

– Идете там и питайте за агент Лейн.

Във фоайето стояха трима охранители в униформи на частна фирма, включително жената зад рецепцията, която ми поиска документ за самоличност. Подадох ѝ паспорта си. Тя не прояви никакъв интерес към факта, че той е изтекъл. Постави го в скенера и само след минута от машината до него излезе ламиниран пропуск с моята снимка и срок на валидност два часа. Закачих го на ризата си и един пазач ми подаде пластмасова табличка, за да изпразня джобовете си. Поставих в нея парите и мобилния телефон и той я прекара през рентгена, след което ме помоли да се събуя. Свалих обувките си и ги поставих на лентата. Трети охранител ме подкани да мина през метало-детекторната рамка. Тя нито изпищя, нито светна и докато се обуя и прибера нещата си, изникна четвърти човек. На вид бе прехвърлил четирийсетте. Бе облечен в тъмносив костюм и вратовръзка, а на врата си носеше пропуск на метална верижка.

– Специален агент Джеймс Лейн – представи се новодошлият и протегна ръка. – Ръководя екипа, който събрахме в отговор на последните събития. Благодаря ви, че отделихте време за този разговор. Надявам се да ни помогнете. Заповядайте насам. Ще ви разведа наоколо.

От изхода навън започваше каменна пътека. Две стъпала от същия камък водеха към широка тераса с дървени маси за пикник, разположени под сиви чадъри. В съседство се виждаха две постройки. Лейн посочи лявата. Тя бе голяма, сива, правоъгълна, безлична.

– Наричаме я Сградата – обясни той. – Не ми казвай, че федералните агенти нямат въображение. Гледал ли си онзи филм за Индиана Джоунс и изчезналия кивот? Помниш ли сцената в края, когато прибраха сандъка в един огромен склад? Така изглежда тази сграда отвътре. Стелажи от пода до тавана и от единия край до другия. Над сто хиляди кутии, кашони, сандъци, контейнери… Всяко парченце от всяко взривно устройство, което сме анализирали през последните осемнайсет години. Мястото е почти пълно. Започнахме строителството на нова сграда. Но не там отиваме.

Лейн тръгна към зданието вдясно. То бе разделено на две половини. Едната бе едноетажна, с плосък покрив, каменни стени и високи прозорци, докато другата имаше по-висок, стръмен покрив, бели стени и нито един прозорец. Начинът, по който двете бяха разположени една спрямо друга, създаваше впечатлението, че втората се опитва да погълне първата.

– Ето къде вършим нашата магия – каза Лейн и спря пред вратата. – Тук се намират лабораториите и някои не толкова интересни неща. Административните служби и заседателните зали. Точно там отиваме. Съжалявам.

Лейн използва служебната си карта, за да отключи вратата, след което тръгна към главния коридор. Стигнахме пред стая, на чиято врата пишеше: Заседателна зала 1. Помещението бе с размери четири и половина на шест метра. В средата имаше маса с дървен плот. Правоъгълна. Около нея бяха наредени единайсет стола. Те бяха обърнати към далечната стена, която бе чисто бяла. Сигурно тя служеше като прожекционен екран. В стената вдясно бяха вградени три шкафа. Вляво имаше прозорци. Килимът приличаше на текстилна версия на картина от Джаксън Полък.

Лейн седна начело на масата с лице към стената.

– Извинявам се, че се отнасяме с теб като с обикновен посетител. Прочетох досието ти. Знам всичко за службата ти. Бих искал да те разведа навсякъде, но, уви, правилата не го позволяват. Нямаше време да ти извадя пропуск с по-високо ниво на допуск. В края на краищата тук работят над двеста души. Разполагаме с оборудване, което много трудно може да бъде заменено. И купища улики от цял свят, които играят ключова роля във войната срещу тероризма. Този център може да не е най-атрактивната мишена, но от стратегическа гледна точка е в челото на списъка. Аз лично бих постъпил именно по този начин, ако бях от другата страна на барикадата. Затова се налага да вземаме предпазни мерки. И да не правим изключения. Надявам се да проявиш разбиране.

– Естествено.

– Добре, а сега да поговорим по работа. Имам предвид отпечатъка на Халил. Намирането му е и добра, и лоша новина. Добрата е свързана с факта, че сега можем да го арестуваме. Ако изобщо го открием. Лошата е, че ако Халил действа тук и сега, трябва да го спрем. И то бързо. Проблемът е, че не знаем къде да търсим. Има толкова много потенциални мишени. Трябва да стесним кръга. Бомбата, която ти ни помогна да обезопасим, ще пристигне тук след трийсетина минути. Тя може да ни даде известни насоки, но нищо не е сигурно. Няма да разберем, докато не опитаме. Каквото и да направим, ще отнеме време. А междувременно търсим помощ навсякъде, където можем да я получим. Бих искал да започна с начина на доставка. Възможно е Халил да работи върху бомба, която да се пренася с кола например. Или с камион. Или със самолет. Или да се носи като жилетка. Възможно е дори да става въпрос за писмо бомба. Да си чул или видял нещо, което да ни даде известни насоки?

– Дендонкър се занимаваше с контрабанда. Той прикриваше дейността си с помощта на компания за кетъринг, която обслужва частни самолети, използващи малки летища. Тази схема претърпя провал. Странно, но това като че ли не го притесни. Което означава, че Дендонкър вече е планирал нещо друго. Въпросът е какво. Не съм убеден, че Дендонкър и Халил работят заедно. Мисля, че Дендонкър се страхува от Халил.

– Тези хора… това са странни типове. Повечето от тях са истински параноици. Започват като интроверти, след което цял живот полагат отчаяни усилия да не привличат внимание. Стараят се да не посещават едни и същи магазини за електроника прекалено често. Или да не пазаруват от едни и същи сайтове. Накрая започват да се страхуват от собствената си сянка. Дори Дендонкър и Халил да не работят заедно, възможно е да научим нещо полезно от времето, когато са били екип.

– Сещам се единствено за кетъринга и самолетите.

– Добре. Вторият момент са материалите. Използват ли прекурсори например. Химични вещества от рода на амониев нитрат, мазут или нитрометан. Или специализирани съединения като триацетон трипероксид или етилен гликол динитрат. Или дори армейски експлозиви като С-4. – Лейн замълча и ме погледна в очите. – Бомбата, взривена при атаката срещу базата на морските пехотинци в Бейрут, е използвала прекурсор. Бил си там. Неотдавна открихме нова улика. След толкова години. Очакваме добри новини съвсем скоро.

Имаше нещо странно в начина, по който Лейн изрече тези думи. В начина, по който каза: Бил си там. Прозвуча донякъде като въпрос, донякъде като твърдение. И събуди някакво ехо дълбоко в съзнанието ми. Бяха чул нещо подобно наскоро, но не можех да се сетя какво точно.

– Материалите? – подкани ме Лейн.

– Корпуси на артилерийски снаряди – отвърнах аз. – Дендонкър разполага с голямо количество. Поне триста. Заключени са в една барака. В изоставеното училище, в което бе разположил щаба си.

– Някаква идея какво има в тях?

– Не.

– Не си видял наръчник с маркировки или книга с кодове? Ако става въпрос за вражески снаряди, означенията им нерядко са съзнателно сгрешени. Подобни наръчници помагат да се определи истинското им съдържание.

Поклатих глава.

– Добре. Дай ми местоположението. Ще уредя да приберем снарядите. Третото, което ме интересува, е методът на детонация. Знаем, че при първото взривно устройство Халил е използвал два отделни механизма. Таймер и мобилен телефон. Това е обичайно. При следващата бомба обаче механизмите са три. Таймер, мобилен телефон и транспондер. Това вече е необичайно. Но не знаем дали Халил е искал просто да се подсигури, или е решил да играе някакви игри с нас. Засега.

Не казах нищо.

– Имаш ли представа как работи един транспондер?

– Имам представа какво прави, но не и как.

– Добър пример в това отношение дава запалването при автомобилите. Опиташ ли се да запалиш двигателя, чипът в колата изпраща радиосигнал. Транспондерът в ключа автоматично връща отговор. Ако отговорът е правилен, чипът затваря електрическата верига. Затова съвременните автомобили не могат да бъдат подкарани чрез допиране на две жички. Дори да съединиш правилните кабели, ако транспондерът не отговори на чипа в автомобила, веригата остава отворена.

– И същото може да се случи с тази бомба, така ли?

– Предполагам. Още не съм я видял. Трябва да я изследвам, за да бъда сигурен. Но ако Халил е усъвършенствал подобна техника, това може да ни създаде сериозни проблеми. Представи си, че имаш мишена с непредвидима дневна програма. Залагаш бомбата някъде по маршрута. Пъхаш транспондер в джоба на жертвата. Всички останали ще минат покрай бомбата без никакъв проблем. Но когато набелязаната жертва приближи – бум!

– Добре. Но транспондерът е в ключа, нали? Не в колата?

– Правилно. Чипът в колата започва процеса на комуникация. Ключът отговаря.

– Следователно чипът в бомбата играе ролята на чипа в колата.

– Правилно. Ще се уверя в това, щом бомбата пристигне тук, но мисля, че работи именно по този начин.

– Какъв обхват имат тези неща?

– Различен. Зависи от приложението. Самолетите използват транспондери за автоматична идентификация, при които сигналът пътува много километри. Транспондерите, които използваме, за да отключим врата, изпращат сигнала на милиметри разстояние. Поставиш ли транспондер в бомба, ще искаш да си гарантираш, че когато тя избухне, жертвата ще се намира в зоната на поражение. Освен ако не си направил изключително мощна бомба и не ти пука за евентуалните невинни жертви.

Лейн го направи отново. Начинът, по който изрече: "Поставиш ли транспондер в бомба", не ми позволи да преценя въпрос ли е това, или е твърдение. Изведнъж се сетих за кого ми напомня. За Майкъл. За онези думи, които изрече, обърнат към Фентън, когато го намерихме. Дали каза: "Дошла си". Или "Дошла си?". А преди това каза нещо друго, което ми се стори странно: "Получила си предупреждението ми?". Фентън го бе представила като зов за помощ. Своеобразно SOS. Това не бе едно и също. Замислих се какво ли е открила тя. На какво ли е основала заключенията си? Станах и заявих:

– Извинявам се, но трябва да се обадя по телефона.

– Сега ли? – Лейн погледна часовника. – Бомбата ще пристигне всеки момент. Ще изляза да я посрещна. Не може ли тогава да звъннеш?

– Не, спешно е! – Отидох в един ъгъл и набрах доктор Холиър.

Докторът вдигна и аз го помолих да говоря е Майкъл.

– Невъзможно – отвърна ми той. – Съжалявам. Майкъл отново изпадна в безсъзнание.

– Отново?

– Точно така. Дойде на себе си по едно време, макар да не каза почти нищо. Имам предвид, почти нищо свързано. Бръщолевеше, че трябвало да намери някаква цел… нещо подобно.

Благодарих и затворих. След секунда обаче отново набрах Холиър и го помолих да повика Фентън.

– По-бързо, моля. Много е важно.

Тя се обади след трийсет секунди.

– Какво има? Говори бързо. Искам да се върна при Майкъл.

– Помисли много хубаво, преди да отговориш на следващия ми въпрос – казах аз. – Не искам догадки, искам отговор, в който си сигурна сто процента. Разбра ли?

– Да. Давай.

– Онзи кондом, който намери в съобщението на Майкъл. Каква марка беше?

– "Троянски".

– Сигурна ли си?

– Сто процента.