По-добре мъртви

47.

Прибрах телефона в раницата и започнах да се катеря по стоманения стълб. Лесно го обхванах с две ръце. Още по-лесно можех да увисна на оградата близо до мястото, където тя бе захваната за стълба. Проблемът бе в краката ми. Ромбовидните отвори в телената мрежа не бяха достатъчно големи за обувките ми, чиито върхове бяха прекалено широки. С малко, но достатъчно, за да създадат проблем. Вдигнах десния си крак, но се плъзнах и паднах на земята. Опитах отново. И отново се подхлъзнах. Тогава открих, че ако насоча стъпалото си под остър ъгъл нагоре и притисна върха на обувката си достатъчно силно в отвора, може би ще успея да се задържа. Повторих упражнението с левия крак. Отново повдигнах десния. И продължих нагоре. Не паднах. Но напредвах бавно. Болезнено бавно. Губех ценни секунди. Нямах представа докога Фентън ще поддържа илюзията, че разговаряме по телефона. Ако бях сгрешил в предположението си за мъжа, който ѝ го бе донесъл, всичко вече бе загубено.

Продължих да се катеря, докато гърдите ми не достигнаха горния край на оградата. Прасците ме боляха от усилието, необходимо, за да издържат тежестта ми под толкова необичаен ъгъл. Стиснах напречната греда е лявата си ръка и се пресегнах с дясната. Хванах камерата и се опитах да я завъртя обратно на часовниковата стрелка. Тя обаче не помръдна. Натиснах по-силно и десният ми крак се подхлъзна. Последва го левият. Увиснах на лявата си ръка. Сграбчих гредата с дясната. Забих върховете на обувките си в отворите. Изправих се. Хванах отново камерата. Напънах силно. И усетих, че поддава. Съвсем малко. Но все пак помръдна. Сигурен бях.

Продължих да натискам. Камерата помръдна два-три милиметра. Още два-три. Продължих, докато не я изместих с двайсет градуса. После слязох. Бавно. Спуснах се до долу, без да падна. Взех телефона. Поднесох го до ухото си. И чух гласа на Фентън. Тя разказваше някаква забавна история, свързана с леля ѝ, буркан мармалад и охраната на летището. Тръгнах наляво и стигнах средата на участъка между два стълба. Оставих раницата и телефона на земята. Продължих до следващия стълб. И започнах да се катеря отново. Упражнението се оказа също толкова неудобно, колкото и преди малко. Десният ми крак се подхлъзна два пъти, преди да се добера до горе. Левият – само веднъж. Сграбчих камерата. Завъртях я. Тази помръдна по-лесно. Изместих я на двайсет градуса по посока на часовниковата стрелка. После слязох. Продължих надясно. Взех телефона. И не чух нищо. Нито Фентън, нито пазача. Само тишина.

Прибрах телефона в джоба си и се опитах да доловя някакъв звук, какъвто и да било, откъм сградата. Може пазачът да се бе досетил, че Фентън разиграва театър. Може да му бе писнало и да бе грабнал телефона от ръката ѝ, за да се върне час по-скоро в леглото си. Но най-важният въпрос бе кога. Преди колко време се бе върнал в стаята си? Ако се бе върнал, преди да приключа с камерите, скоро щях да чуя стъпки. Стъпки на хора, които заемат позиции с узита в ръце. После щяха да се включат прожекторите и да ме осветят в пустинята като мишена на стрелбище. Приклекнах и напрегнах мускулите на краката си, готов да хукна.

Нищо не се случи.

Извадих телефона и проверих за съобщения. Нищо от Уолуърк.

Засега.

Ако бях преценил правилно, би трябвало да се намирам в мъртвата зона между камерите, които бях изместил. Стига никой да не бе наблюдавал мониторите, докато бях извъртал обективите им. Ако всичко беше наред, камерите щяха да продължат да показват участък от пустинята, който едва ли се различаваше от предишния. Приклекнах ниско и извадих от раницата втория предмет от списъка, който бях дал на Уолуърк. Масивни клещи резачки с дълги дръжки. Отстраних част от металната мрежа. Квадратно парче, малко по-широко от раменете ми. Но не пропълзях през него. Не веднага. Огледах внимателно земята между външната и вътрешната ограда. Исках да видя дали е равна, или тук-там се виждат издайнически неравности. Все пак Дендонкър бе търгувал с противопехотни мини. Ако бе запазил за себе си част от стоката, това бе идеалното място, където да ѝ намери приложение.

Така и не стигнах до категоричен извод. Земята не бе равна. Ни най-малко. Но не забелязах нищо, което да подскаже, че тези неравности не са естествени. Или случайни. Плод на вятъра или дъжда. А може би на строителите, издигнали оградата. Затова извадих третия предмет от списъка на Уолуърк. Нож с дълго широко острие. Двайсет и пет сантиметра дължина и пет сантиметра ширина. Забих върха му в песъчливата повърхност и я разрових. Бавно и внимателно. Държах острието почти хоризонтално, за да не се забие в земята на повече от два-три сантиметра. Ножът не попадна на нищо метално. Извадих го и повторих процедурата петнайсетина сантиметра вляво. Острието отново не докосна нищо, затова продължих, докато в крайна сметка очертах сектор, широк шейсет сантиметра, за който бях сигурен, че е безопасен. Пропълзях напред, опрях колене на мястото, което току-що бях проверил, и започнах да ровя в земята две педи по-напред.

Подобна процедура отнема много време. Придвижвах се напред със скорост трийсет сантиметра в минута. Скорост, която бе петнайсет хиляди пъти по-бавна от тази на хеликоптера, с който бях долетял. Всеки момент очаквах да получа съобщение от Уолуърк. И стоях напълно беззащитен в ничията земя между двете огради. Оставен изцяло на милостта на евентуален патрул, който обикаля периметъра. Единственото хубаво нещо бе, че така и не открих противопехотни мини. Започвах да си мисля, че съм проявил прекалена предпазливост. Бях изминал три метра. Оставаха ми още четири и половина-пет. И тогава върхът на ножа ми опря в нещо. Нещо твърдо. Нещо метално. Замръзнах. Спрях да дишам. Извадих острието. Първите един-два милиметра са най-важни. Когато контактът бъде нарушен. Ако става въпрос за мина, разбира се.

Каквото и да бе това нещо, то не експлодира. Аз обаче не бях в безопасност. Трябваше да измъкна ножа докрай. Което можеше да изпрати леки ударни вълни през пръстта. И най-лекото движение можеше да е фатално.

Онова нещо, каквото и да бе то, не експлодира.

Поех дъх с усилие и започнах отново да ровя земята, но на една крачка вдясно. Придвижвах се още по-бавно от преди. Открих още три потенциални противопехотни мини. Но стигнах невредим до вътрешната ограда. Изрязах дупка в нея. Пропълзях. И забързах към дългата стена в половината на Дендонкър в задната част на сградата. Застанах до покрития с метална плоскост прозорец на Фентън. Съмнявах се, че при нея има още някой, а тя нямаше да вдигне тревога, когато ме чуеше. Извадих от раницата си четвъртия предмет от списъка на Уолуърк. Здрава кука четворка, чиито върхове бяха покрити е каучук. Тя бе завързана на края на осемметрово въже. Отстъпих крачка назад, хванах въжето на метър от куката, завъртях го половин дузина пъти, за да преценя как ще се държи във въздуха, и го метнах към покрива. Куката полетя нагоре и изчезна отвъд ръба. След което чух приглушено тупване. Дръпнах моя край на въжето. Леко. Задърпах куката към ръба. Тя се плъзна почти до края. И там се закачи за него. Дръпнах по-силно. Куката издържа. Започнах да се катеря. С ръце, здраво стиснали въжето, и крака, опрени в стената. Стигнах покрива. Издърпах въжето след себе си. И тръгнах към далечния край на сградата. Онзи, в който опираше остъкленият коридор.