По-добре мъртви

38.

Бюрото, зад което стоеше мъжът с патериците, охраняваше входа към огромно помещение, което наподобяваше фабричен цех. Покрай едната стена бяха строени в редица четири гигантски бойлера. Срещу тях бяха разположени четири също гигантски резервоара за вода. Таванът бе скрит зад плетеница от масивни тръби. Някои имаха топлоизолация, други бяха само боядисани. Тръбите се виеха във всички посоки. В далечния ъгъл имаше врата. Това бе единственият изход, който виждах. Освен тунела, разбира се. Прекосих помещението и я отворих.

Вратата водеше към дървено стълбище. Някога явно е било боядисано в бяло, но сега боята се лющеше и от средата на всяко стъпало надничаше оголена дървесина. Предположих, че хората на Дендонкър използват стълбището доста по-усърдно, отколкото са предвиждали някога архитектите. Качих се по него. Бавно. Движех се по края на стъпалата, за да избегна проскърцването им. Горе открих друга врата. Спрях. Ослушах се. Не чух нищо.

Натиснах дръжката на бравата. Не беше заключена. Отвори се лесно и се озовах в ъгъла на кухня. Тя също бе огромна, с бели плочки по стените и плотове от неръждаема стомана. И с всевъзможни печки. Фурни. Микровълнови. Работни маси. Едната стена бе заета от масивни хладилници. Другата – от кухненски шкафове. Избрах един наслуки. Оказа се пълен с консерви боб. Стотици консерви и все миниатюрни. За една порция може би. Предназначена за злояди деца. Странен избор предвид мащабите на оборудването в тази кухня.

Кухнята бе отделена от трапезарията с помощта на плот за сервиране. Нисък. Разположен на височина, подходяща за деца. Той заемаше цялата ширина на помещението. Част от левия край на плота бе подвижна, захваната с панти. Тя бе вдигната, затова минах през нея. Трапезарията бе потънала в сумрак. Имах чувството, че съм попаднал в пещера. Таванът бе висок поне шест метра. Светеше една-единствена крушка, монтирана приблизително по средата. Едва успявах да различа очертанията на предметите наоколо. Подът бе покрит с паркет, нареден като рибена кост. Имаше само една маса. Кръгла. Изработена от бяла пластмаса. Около нея в груб кръг бяха подредени шест стола. Те изглеждаха не на място. Помещението сякаш бе проектирано за дълги, масивни маси, подредени в успоредни редици. А не за евтина градинска мебел. Вдясно имаше двойна врата. Масивна. Не ми позволяваше да видя къде води. Останалата част от стената бе стъклена. Прозрачните панели бяха разделени от тънки метални рамки. Самите панели заемаха цялото пространство от пода до тавана. От другата им страна се процеждаше студена бяла светлина. Пристъпих напред, за да открия източника ѝ, и замръзнах на място.

Липсата на осветление в трапезарията спаси живота ми. Не позволи на онези двамата да ме видят. Мъжете, придружили Дендонкър в моргата. Те се намираха в далечния край на коридора, който започваше от другата страна на двойната врата. Седяха на столове, разположени пред също такава двойна врата. Коридорът бе широк два метра и половина. И дълъг малко повече от шест метра. Той имаше стъклени стени и стъклен таван. Три капандури, разположени на равни разстояния. И осветителни тела с по две флуоресцентни тръби. Те минаваха по цялата дължина на коридора. Бяха много мощни и ярки. Ако човек се намира в ярко осветена зона, очите му трудно могат да различат предмети, разположени на доста по-тъмно място. Което бе добре за мен. Защото онези двамата бяха въоръжени. При това с узита. Интересен избор. Това не бе нито най-лекото, нито най-скорострелното оръжие. Нито пък имаше най-много патрони в пълнителя. Пазарът предлагаше далеч по-добри опции. Който и да било вариант на "Хеклер и Кох МП 5" например. Това бих избрал на тяхно място. Но какво можех да направя сега? Сам? Срещу две узита? Шансовете не бяха на моя страна.

По всичко изглеждаше, че остъкленият коридор води към другата половина на сградата, която бе огледална на тази, в която се намирах. Поне погледната отвън. Нищо чудно вътрешното разпределение да се различаваше. Не виждах причина едно училище да се нуждае от два ученически стола с две кухни и две трапезарии. Предвид пазачите с узита това вероятно бе половината на Дендонкър, както се бе изразил онзи нещастник със счупения глезен. Налагаше се да открия друг вход. За да заобиколя сградата отвън. А това означаваше, че трябва да открия изход.

Пред мен, в края на трапезарията, точно срещу кухнята, имаше две врати. Табелката върху дясната гласеше Директор. Върху лявата – Заместник-директор. Проверих и двете стаи. И двете се оказаха празни. Никакви мебели. Никакви снимки по стените. Никакви шкафове или гардероби. И никакви врати, които да водят навън.

В стената срещу прозорците имаше три врати. Опитах най-близката. Тя водеше до друго просторно помещение. Потънало в същия сумрак. То бе широко колкото трапезарията, но по-дълго, тъй като нямаше кухня. Вдясно, точно до офисите, имаше нещо като сцена. В далечния край се виждаха големи панорамни прозорци. По средата имаше двойна врата, която водеше навън. Другите две страни на правоъгълното помещение бяха заети от шведска стена. От централната греда на тавана висяха три въжета. Те бяха навити на руло на три метра над земята. Предположих, че това е бил физкултурният салон, който е играел ролята и на театрална сцена, и на зала за събирания. Някога. Защото сега бе превърнат в склад за алуминиевите контейнери на Дендонкър.

Въпросните контейнери имаха всевъзможни форми и размери. С колелца и без колелца. Повечето бяха струпани в далечния край на салона. Други бяха подредени в правоъгълници, очертани с цветно тиксо по пода. Правоъгълниците бяха четири. Пред всеки от тях с помощта на бяло тиксо бе изписана дума. Първата бе Изходящи. После: Готови. После Входящи. Накрая: Транзит.

Зоната, обозначена като Изходящи, бе празна. При Готови имаше един контейнер. При Входящи – нито един. При Транзит – два. Отворих контейнера от Готови. Той беше с колелца. Дължината му бе около метър и осемдесет, ширината деветдесет сантиметра, височината метър и двайсет. И беше празен. Пристъпих към онези в "транзитната" зона. Те бяха по-малки. Размерите им бяха метър и двайсет на деветдесет на трийсет. И двата бяха запечатани.

През ключалките минаваха тънки стоманени кабели, захванати с малки метални печати. Счупих най-близкия до мен. И отворих капака. Вътре беше пълно с пари. Пачки двайсетдоларови банкноти. Всичките използвани. От тях се носеше остра сладникава миризма, което ме наведе на мисълта, че са истински. Вторият контейнер бе облицован със син дунапрен. Той също бе пълен, но с картонени кутии. Всичките бяха еднакви по размери. Еднакви по форма. Бежови на цвят. Върху тях нямаше никакви надписи или означения. Избрах една на случаен принцип. Вътре открих пластмасови шишенца. Трийсет и две. Бели, с капачки, които не могат да бъдат отваряни от деца. Извадих едно шишенце. То имаше етикет отстрани. Надписът бе отпечатан с черно и лилаво мастило. Имаше още някакво лого, символи и баркод. И текст: Дилаудид (хидроморфон), незабавно освобождаване, 8 мг, 100 таблетки.

Съдържанието на контейнерите не ми вършеше никаква работа, затова отидох до вратата в стената от стъкло и стомана и надникнах навън. По фасадата на сградата се разливаше жълто-оранжева светлина. Пред мен се простираше паркинг. Имаше места за поне четирийсет автомобила, но само две от тях бяха заети. И двете от джипове. И двата бяха кадилак ескалейд. Целите черни, със затъмнени стъкла, покрити с прах. Стояха много ниско върху окачването си, но равномерно – отпред и отзад, – което означаваше, че най-вероятно са бронирани. Зад тях започваше ограда. Тя бе висока шест метра. Направена от масивна стоманена мрежа. Зад нея минаваше още една, също толкова висока, изработена от същия материал, но разположена на осем метра зад първата. Това означаваше, че всеки, който се опитва да проникне на територията на Дендонкър, ще трябва да среже две огради. Да отдели два пъти повече време. Да увеличи двойно риска да бъде забелязан от охраната.

Огледах се за камери. На всеки стълб от оградата бе монтирана по една. Всичките гледаха навън. Нито една не се движеше, затова тръгнах наляво покрай сградата. Когато наближих ъгъла, чух шум. Някой тичаше. Но не непрекъснато. Ту спринтираше, ту спираше и се обръщаше. Тогава долових и друг шум. Топуркане на боси крака. Приклекнах и надзърнах зад ъгъла. Видях откъде идва странната светлина. От два прожектора, разположени върху триноги като по строителните площадки. Те осветяваха дълъг правоъгълен участък, разположен покрай сградата чак до остъкления коридор. Там четирима души играеха футбол. Вероятно бяха на по двайсет и пет-шест години. И четиримата бяха боси, облечени само в торбести шорти, без тениски. Извадих пистолета, скрих го зад бедрото си и излязох на светло.

Мъжете спряха и ме погледнаха. Най-близкият ми махна с ръка да се присъединя към тях. Отвърнах му с жест, който означаваше: благодаря, но не мога. И продължих. Тръгнах към далечния край на игрището. Четиримата подновиха играта си. Един от тях опита акробатичен удар. Не се получи. Топката отскочи и се затъркаля към сградата. Към стъклената стена на коридора. Мъжът хукна след нея. Онези двамата вътре, с узитата, не реагираха. Може би не забелязаха нищо заради дисбаланса в светлината. А може да бяха свикнали и да не обръщаха внимание.

Погледнато отвисоко, училището наподобяваше буквата Н. Физкултурният салон и столът бяха разположени по едната вертикална линия. Остъкленият коридор бе напречната. Другата вертикална линия би трябвало да е половината на Дендонкър. Надявах се тя да има достатъчно врати и прозорци. Така и се оказа. Във всяка от двете по-къси страни имаше по една врата. И четири в по-дългата страна. Както и четири прозореца. Големи. Размерите им бяха два метра височина и шест метра ширина. Но те не ми вършеха работа, тъй като бяха покрити. При това не с дъски, а със стоманени плоскости. Дебели над сантиметър. Захванати със секретни болтове. От онези, които използват по строежите на луксозни сгради, за да държат крадците по-надалече. Нямаше как да мина през тях. Нито можех да се кача на покрива. Водосточните тръби бяха отрязани на височина пет метра над земята. Не можех и да влетя в сградата с кола. Протежението ѝ бе осеяно с огромни бетонни полукълба с диаметър един и двайсет. Подсилени със стоманени пръти. Разстоянието между тях бе не повече от деветдесет сантиметра. Единственият начин да се влезе в сградата бе с танк. Или експлозиви. Не разполагах нито с едното, нито с другото. При това положение единственото място, откъдето да проникна, оставаше остъкленият коридор. Трябваше да преосмисля плана си. Да проявя повече креативност.

Не забелязах нищо интересно между дългата страна на сградата и оградата. Нищо освен голямо парче земя, покрито с мека гумена настилка. Вероятно някога това е било игрище. Сега мястото бе празно, затова тръгнах към следващия ъгъл. Озовах се пред нещо като барака, построена от бетонни тухли, боядисани в бяло, с покрив от гофрирана ламарина. Дървената врата бе заключена с катинар. Нов. Масивен. Прозорецът бе разположен на височината на главата ми. Той имаше решетка, но не и стъкло. Запалих клечка кибрит. Надигнах се. Надзърнах. И веднага угасих клечката. Бараката бе пълна с цилиндрични предмети с равни основи и остри върхове, насочени към тавана. Артилерийски снаряди. Строени в двайсет редици от по петнайсет. Най-малко. Изглеждаха в лошо състояние. Корпусите им бяха ръждясали и корозирали. Някои бяха издраскани и очукани. Съвсем не изгарях от желание да се забърквам в това.

Открих друга постройка, разположена на три метра от тази. Тя бе по-малка. С формата на куб, макар и леко неправилен. Стените ѝ едва ли бяха дълги повече от метър. Цялата бе метална, включително покрива. Или капака? В горната част на стените бяха пробити малки дупки с диаметър два-три сантиметра. Предната стена бе окачена на панти и играеше ролята на врата. Тя бе леко открехната. Отворих я по-широко. Запалих нова клечка кибрит и огледах вътре. Помещението бе празно, но със сигурност бе използвано наскоро. Може би тук бяха държали животни, ако съдех по миризмата. А може и помещението да бе част от схемата за отвличания и разпити на Дендонкър. Защото това бе място, в което никой не би искал да се озове. Особено когато напече обедното слънце.