По-добре мъртви

50.

Аз също пристъпих към леглото. Реших, че мъжът в него може да е мъртъв. Тревожех се как ще реагира Фентън в такъв случай. Но след малко той отвори едното си око.

– Мики! – Гласът на Майкъл бе сух и дрезгав, едва доловим. – Получила си предупреждението ми. Дошла си. – Той затвори окото си и отпусна глава встрани.

Фентън провери пулса му.

– Добре е. Не е изгубил съзнание. Помогни ми да го вдигнем.

Задачата не бе никак лека. Ако съдех по вида му, Майкъл не биваше да бъде местен. Бих предпочел докторите да дойдат при него, а не той да отиде при тях. Но се сетих за Дендонкър. Той не знаеше, че Фентън е намерила Майкъл. А очевидно Майкъл разполагаше с информация, от която Дендонкър се нуждаеше. Затова Дендонкър щеше да се върне за него. Или да изпрати хората си. И в двата случая не бихме могли да защитаваме мазето. Не и за по-продължителен период от време. Което правеше евакуацията по-малката от двете злини.

Взех Майкъл на ръце и го понесох по стълбите, както си беше увит в чаршафа. Фентън ме следваше с торбичката за вливане. Движехме се бавно, внимателно, стараехме се да вървим максимално плавно. Спряхме едва когато излязохме в коридора. Върнахме се в стаята, в която я бяха държали. Сложих Майкъл на нейното легло. Тя остана при него, а аз отидох в остъкления коридор. Използвах едното узи, за да пръсна прозорците. Половин пълнител за дясната страна, половин пълнител за лявата. Исках сълзотворният газ да се разсее колкото се може по-бързо. После се върнах в стаята и позвъних на Уолуърк. Той вдигна веднага. В гласа му нямаше и следа от сънливост. Предположих, че екипът от ЦАТВУ е работил цяла нощ, а Уолуърк не се е отделял от тях. Съобщих му, че Фентън е в безопасност и вече могат да местят камиона където си пожелаят. Обясних му, че сме спасили човек в тежко състояние, и го попитах след колко време ще може да изпрати агенти в медицинския център в Лос Гемелос. Когато Дендонкър откриеше, че Майкъл е изчезнал, нямаше да остави нещата така. Щеше да изпрати хора да го търсят, а предвид състоянието на Майкъл най-логичното място, откъдето да започне издирването, бе най-близката болница.

Уолуърк се замисли за миг. След като пресметна разстоянието и времето, той заяви:

– Ще трябва да проведа няколко разговора. Но предполагам, че ще успея да изпратя двама агенти в рамките на четири часа. Ако се притесняваш за човека, защо не останеш да го охраняваш? Неофициално.

– Мога да се заема. – И тогава късметът може да ми се усмихне, помислих си аз. Ако Дендонкър се върне за Майкъл. Или Мансур. Мисълта, че двамата ще продължат да се разхождат на свобода, ми бе крайно неприятна. – Как вървят нещата при теб?

– Добре. Току-що разговарях по телефона с централата. След всичко, което разказах на шефовете, получих уверенията им, че Бюрото ще положи максимални усилия да залови Дендонкър. Дори ако се наложи да го издирваме по целия свят.

– А бомбата?

– Човекът ми приключи огледа. Сега я подготвя за транспортиране. Ще я пренесем със самолет.

– Нали не ти се сърди, че го разкара чак до Тексас?

– Не, напротив. Моят човек е на седмото небе. Направи куп снимки и клипове, които изпрати в лабораторията. Заяви, че това е едно от най-интересните взривни устройства, които е виждал от години.

– Заради използвания газ?

– Не. Твърди, че е прекалено опасно да отвори снарядите на необезопасено място.

– С други думи, твоят човек не смята, че бомбата е безвредна?

– Той знае, че не е. Заради следите, които хората му откриха по корпусите на снарядите. Имаме си работа с Ви Екс.

VX. Един от най-смъртоносните невропаралитични газове, открити някога. Разработен във Великобритания през 50-те години на миналия век. Не помня химическата му формула. Но помня какво означава онова V в названието му. Venom. Отрова. Преди няколко години две жени пръснаха малко количество VX в лицето на Ким Чен Нам на летището в Куала Лумпур. Той беше полубрат на Ким Чен Ун. Може да е предприел някакви задкулисни действия. А може просто някой да е казал, че е предприел задкулисни действия. Каквато и да бе истината, Ким Чен Нам умря много преди да стигне до болницата.

– Твоят човек смята, че Дендонкър е добавил Ви Екс, така ли? – попитах аз.

– Ще бъде сигурен, когато откара бомбата в лабораторията. Но всички снаряди носят следи от скорошна манипулация. Ви Екс не прилича на зарин например. Той не е газ, а течност. Прилича на олио или мед и лесно може да бъде пресипан в снарядите. А после е нужен източник на топлина, която да изпари течността. Тези пари разпространяват отровата. Няма да намериш по-добър начин за разпространение, дори да търсиш цял живот. Съвпадение ли е?

– Едва ли. Не се учудвам, че твоят човек е толкова развълнуван.

– Виждам какви мисли се въртят в главата му. Той вече подготвя изследванията, които ще проведе. Обмисля речите, които ще изнесе пред разни полицейски конференции. Но това не е всичко. В електрониката има нещо специално. Трети начин за детониране на бомбата. В допълнение към таймера и мобилния телефон.

– Какъв трети начин?

– Транспондер. Доста разпространено устройство. Но обикновено не се използва по този начин. Знам, че този Дендонкър е голям мръсник, но явно е доста креативен. И доста педантичен. Защитно покритие от Ви Екс и три системи да свършат една работа? Дендонкър не оставя нищо на случайността.

Уолуърк затвори и ме остави да се измъчвам от леко чувство на вина. Защото премълчах, че не Дендонкър е направил бомбата, а Майкъл. Именно Майкъл бе проявил креативност. При други обстоятелства служителите на ЦАТВУ биха открили това в момента, в който въведяха информацията в базата данни. Като изключим добавения в последния момент VX, компонентите и конструкцията би трябвало да съвпаднат с онези от предишната бомба, конструирана от Майкъл. Тя също имаше транспондер. С неговия отпечатък. В случая обаче служителите на ЦАТВУ нямаше да направят тази връзка. Защото Фентън бе унищожила старите улики. Предполагах, че мълчанието ме прави съучастник в някакво федерално престъпление. Но не смятах, че това има особено значение. Кариерата на Майкъл като бомбаджия бе приключила. И ако ФБР си свършеше работата, тази на Дендонкър също бе към края си.

Фентън искаше да тръгнем час по-скоро, но я убедих да изчака, докато проведа още един разговор. С доктор Холиър. Потърсих го на мобилния му телефон. Нямах представа дали медицинският център работи денонощно, а не исках да откарам Майкъл там и да открия, че няма лекари. Холиър обеща да изпрати някого. Стори ми се, че докторът премълчава нещо, и когато го притиснах, призна, че ще дойде в центъра и лично ще се погрижи за Майкъл. Накрая изплю камъчето и заяви, че се е върнал в града, и предложи да дойде с линейка. Предложението му бе изкушаващо. Единствените ми опасения бяха свързани с рисковете, които произтичаха от него. Някой можеше да го види и да информира Дендонкър. И да последват ответни мерки в зависимост от това колко дълго щеше да остане на свобода той. Но по-належащият проблем бе, че двамата с Фентън не разполагахме с транспорт. Единствено с шевролета, паркиран на улицата пред къщата. Но нямахме ключове. Затова обясних на доктор Холиър къде да ни чака. Дадох му адреса. И обещах да му звънна, когато сме готови.

……

Доктор Холиър ни отведе на етажа, на който се намираше педиатричното отделение. Умен ход. Вместо обикновени болнични стаи там имаше малки апартаменти. От онези, които дават възможност на родителите да са с болните си деца. Две сестри помогнаха на доктор Холиър да настани Майкъл на болничното легло. Те закачиха допълнителни банки. Премериха температурата му. Кръвното му налягане. Провериха зениците и дори надникнаха в ушите му с някакъв специален уред. Намазаха го с разни кремове и лосиони. Започнаха да го ръчкат и боцкат на най-различни места.

Накрая Холиър обяви, че е доволен от резултата. Макар да призна, че ще мине известно време, преди Майкъл да се възстанови напълно. Докторът ни предупреди, че ще изпраща някого на всеки час, за да проверява състоянието на Майкъл. После си тръгна, а ние се настанихме около болния. Фентън придърпа един фотьойл до леглото на брат си и се сви на него, опряла колене в гърдите си. Аз се разположих на другото легло. Наближаваше пет сутринта. Не бях мигнал от двайсет и четири часа. Бях изтощен. Но бях изключително доволен. Фентън бе в безопасност. Майкъл бе жив. Бомбата бе обезвредена и пътуваше към лаборатория, където да бъде проучена от специалисти. Намирах всичко това за прекрасно.

Нямах представа колко далеч от истината съм.