По-добре мъртви

13.

Фентън побутна настрани торбичките с фалшива кръв и седна на леглото. Опря глава на дланите си и заби лакти в коленете. Не помръдна в продължение на цяла минута. Накрая се изправи и заяви:

– Не те излъгах, Ричър. Просто не ти казах цялата истина.

– По-добре ми я кажи сега. Ако не искаш да размисля.

– Добре. Ще се върна към времето, когато напуснах армията. Щом се уволних, постъпих във ФБР. Станах специален агент. Специалността ми бе събиране и обработка на доказателства. Работих в няколко местни поделения на Бюрото, справях се добре, в резултат на което бях прехвърлена в ЦАТВУ. Чувал ли си за него?

– Почти нищо.

– Това е Център за анализ на терористични взривни устройства. Служителите му са нещо като криминалисти, които работят на бойното поле. Създаден е по време на втората война в Залива. Войските ни понасяха сериозни загуби от взривни устройства. Някой решил да започне да събира веществените доказателства и да ги изпраща в Куонтико. Събраха екип, който да анализира всичко, което ни пратеха военните. Измислиха начин за откриване на СВУ. И как да защитават войниците от тях. Как да ги обезвреждат. И в крайна сметка как да идентифицират хората, които са ги изработили. Понякога стигаха до съвсем конкретен човек, понякога до съвсем конкретна работилница. Отделните части разказваха цели истории. А също и използваните техники. Дори начинът, по който някой усуква жиците, може да има значение. Екипът работеше толкова добре, че увеличиха щата и ни преместиха в нова база в Алабама. Задачите също се увеличиха. Започнахме да работим по целия свят, да разследваме стари случаи. Споделяхме информация с партньорски служби. Благодарение на ЦАТВУ бяха извършени арести на различни места. Лондон, Берлин, Адис Абеба… Всичко това се случи през последните няколко седмици. Получихме нови улики, започнахме работа и по стари случаи. Чух, че ще се сдобием дори с материали от Локърби. От Йемен. Вече получихме от Бейрут, от големите бомби, които избухнаха край военната база през осемдесетте.

Това бе още един необичаен отзвук от миналото. През годините често се сещах за човека, чиято долна челюст се озова забита в корема ми. А също и за останалите морски пехотинци, загинали в този ден. Но не обръщах внимание на веществените доказателства. Знаех, че навремето специалистите ги бяха изучили най-подробно. Те не бяха пропуснали и един квадратен сантиметър, бяха използвали най-добрите инструменти, най-добрите технологии. Предполагах, че след като криминалистите ги проучат и извлекат каквото могат, ще се отърват от тях. Ще ги изхвърлят. Може би дори ще ги изгорят. Не предполагах, че ще ги изпратят в Щатите толкова години след като бяха изпратили телата.

– Впоследствие лансираха нова инициатива, която да улесни работата на Центъра – продължи Фентън. – Ставаше въпрос за международен обмен на данни. Бях част от този екип. Изпращахме специалисти в съюзнически държави, които да обучават местните. Включително в Афганистан. Изпратиха ме там заради службата ми в армията. Отзовах се на сигнал за експлозия, но мястото не бе обезопасено както трябва. Типична тактика на "Ал Кайда". Хората им скриват няколко взривни устройства. Някои лесно могат да бъдат открити, други са замаскирани доста по-добре. Останалото е история. Поне за крака ми.

– Затова ли започна работа в лаборатория?

– Да. Но не напуснах Бюрото. Вече не ставах за оперативна работа, затова ми дадоха възможност да се преквалифицирам. Сега съм специалист по извличане на биологичен материал. Или поне бях. Свалях отпечатъци, но предимно от стари взривни устройства. Изследвах косми и всякакъв друг материал, от който да извлечем ДНК. Работата бе рутинна, скучна, но понякога ми носеше удовлетворение. Например преди месец работихме по случай, свързан с бивш служител на кувейтска петролна компания. Получихме информация, че е симпатизант на иракския клон на "Ал Кайда". Бюрото започна операция по разобличаването му. Колегите успяха да го запишат как се хвали пред наш агент под прикритие, че изработвал бомби в някакво мазе в "Абу Гариб". Съпоставихме датите и местата, анализирахме улики, които не бяхме изследвали до момента, и познай какво? Открих отпечатък на заподозрения върху фрагмент от бомба, избухнала край някакво шосе. Червена точка за мен. Доживотна присъда за него. Крайният резултат ме направи щастлива. За разлика от последния случай, по който работих… Получихме неексплодирала бомба. Това за нас е като Светия граал. Всичко е цяло и непокътнато. Истинско щастие за хора, които събират доказателства. Имаше някои необичайни моменти. Първо, бомбата бе открита в Съединените щати, а не бе донесена от чужбина.

Второ, в нея бе вграден джипиес. Предположихме, че терористите са искали да знаят кога бомбата ще приближи целта, за да я детонират. Но това бе резервният им вариант. Защото третата необичайна характеристика на тази бомба бе наличието на транспондер.

– Нямам представа какво е това.

– Добре… Представи си устройство, което се състои от две части. Едната изпраща радиосигнал. Другата връща отговор. В конкретния случай едната част бе вградена в бомбата. Другата би трябвало да бъде в мишената. Без мишената да знае. Мисля, че именно тази част е щяла да изиграе ролята на основен взривател.

– Ами ако друго устройство изпрати сигнал и задейства бомбата?

– Не става така. Всеки чифт работи със собствен код. Ако кодът не съвпада, няма да се получи нищо. Подозирам, че това е причината бомбата да не избухне. Другата част от транспондера не е била в обхват, когато сме я открили. За наш късмет. Защото така спасихме живота на много хора. И накрая, четвърто… Колегите откриха отпечатък. И то върху самия транспондер. Изпратиха ми го за идентификация.

– Чий беше отпечатъкът?

– На Майкъл.

– Какво направи?

Фентън замълча, забила поглед в пода. Накрая вдигна глава.

– Бях шокирана, разбира се. Проверих отпечатъка отново. И отново. Нямаше грешка. Беше на Майкъл.

– Възможно ли е…

– Има и още нещо. Изследвах визитката от "Рижата кобила". Върху нея нямаше никакъв надпис. Измислих си това, защото пропуснах другото… за бомбата. Но пък имаше кондом. Опакован. Нямах представа защо. Може би, за да създаде впечатлението, че е изпуснат случайно, ако някой от хората на Дендонкър го види. Реших, че Майкъл се разкайва. Иска да спре. Иска да се измъкне. Той знаеше къде работя. Знаеше с какво се занимавам. Знаеше, че съм открила отпечатъка му. Та той бе оставен на толкова видно място, а това се случва много рядко. Съвременните бомбаджии носят ръкавици, защото са наясно с възможностите на криминалисти като нас. Тогава… не се гордея с това, но тогава изпаднах в паника. Унищожих отпечатъка. И транспондера. И визитката от "Рижата кобила". Накрая напуснах. Знаеш останалото. Всичко друго, което ти казах, е истина.

– Откри ли още нещо?

Тя затвори очи, след малко ги отвори и поклати глава.

– Не. Така и не открих Майкъл.

Отпих от кафето и се замислих върху казаното от Фентън. Открили бомба с транспондер. Плюс пръстов отпечатък. Визитка. Кондом. Но не и бележка. Нещо не се връзваше.

– Бомбата? – попитах аз. – Къде са я намерили?

– На частно летище.

– То ли е било мишената?

– Не знам.

– С какви габарити?

– Достатъчно компактна, за да се скрие лесно, и достатъчно мощна, за да нанесе големи щети. Разбира се, всичко зависи от мястото на детониране, но едва ли щяхме да се отървем с по-малко от петдесет жертви.

– Ако беше избухнала на борда на самолет? Ако самолетът е бил не просто транспортно средство, а крайната цел? Ако самолетът се бе взривил над града? Или ако бомбата бе избухнала в търговски център или на стадион?

– Възможно е, но е малко вероятно. Бомбата, която открихме, бе заредена с шрапнели. С други думи, конфигурацията ѝ бе насочена срещу жива сила. Ако мишената бе самолет, тя несъмнено щеше да пробие обшивката или да повреди сериозно поне част от системите за управление.

– И това е нещо, предполагам. Възможно ли е Дендонкър и хората му да разполагат с още бомби? Какъв е графикът им?

Фентън сви рамене.

– Утре. Следващата седмица. Следващата година. Но можем ли да си позволим да чакаме?

– Колко бомби е направил Майкъл?

Тя отново вдигна рамене.

– Нямам представа. Те може да са навсякъде из страната.

Следователно ставаше въпрос за стотици потенциални жертви. Може би за хиляди. Дендонкър разполагаше с необходимите средства. Възможности. Да не говорим, че има достатъчно организации, които разполагат с необходимите суми, за да финансират подобна операция. Изведнъж вероятността петдесет на петдесет в комбинация с десетки невинни жертви започна да ми се струва приемлива. Пресуших чашата си на един дъх.

– Чакай тук. Отивам да говоря с доктора.