По-добре мъртви

22.

Не успях да проследя хората на Дендонкър и това беше проблем. При това сериозен. Факт, който нямаше смисъл да отричам. Но нямаше смисъл и да му обръщам прекалено много внимание. Станалото – станало. Можех да разсъждавам върху случилото се и по-късно, стига да ми донесеше някаква полза. За момента най-важното бе да напипам отново следата. Нямах представа къде може да са отишли. Тримата разполагаха с цял един град, в който да се скрият. Град, който познаваха много по-добре от мен. А можеха и да го напуснат.

Фентън бе определила Дендонкър като параноик. Нямах представа какви предпазни мерки може да е взел. Трябваше да огранича възможните опции. А това означаваше, че трябваше да събера информация.

Подкарах бързо към арката, която водеше към вътрешния двор на хотела на Фентън. Мястото на паркинга точно срещу нейната стая – старата коларска работилница, ако се вярва на табелата – бе свободно. Паркирах шевролета и изскочих от него. Следващият проблем бе как да отворя вратата. Тя нямаше метален ключ. Нямаше и ключалка, която да отключа с шперц.

Само някакъв странен код, който се появяваше на дисплея на мобилен телефон. Нейния телефон. Дори да разполагах с него, пак нямаше да знам какво да правя. Затова подходих по старомодния начин. Обърнах се с гръб към вратата. Огледах се във всички посоки. Не видях никой да се разхожда наоколо. Не видях никой да чака в автомобила си. Или да надзърта през прозореца на своята стая. Надявах се думите на Фентън за охранителните камери да отговарят на истината. После вдигнах дясното си коляно и забих подметката на обувката си във вратата.

Тя се отвори рязко. Удари се във вътрешната стена и отскочи от нея. Аз се обърнах и надникнах вътре. Леглото на Фентън бе оправено. Възглавниците бяха подредени върху канапето. Куфарът ѝ стоеше на пода до вратата. Отидох до прозореца и дръпнах завесите. Взех стола от бюрото и залостих вратата с него. Нямаше да спре сериозен опит за проникване вътре, но поне щеше да ѝ попречи да се отваря при всеки порив на вятъра. Отнесох куфара на Фентън до леглото.

Взех телефона и набрах номер, който помнех наизуст.

Човекът от другия край на линията вдигна след две позвънявания. Гласът му ехтеше, сякаш идваше от много далече, но чувах думите му достатъчно добре.

– Уолуърк – каза той. – Кой се обажда?

Джеферсън Уолуърк бе специален агент във ФБР. Пътищата ни се бяха пресекли преди време. Бях му помогнал в едно разследване. Нещата се бяха развили добре за него и той бе казал, че ми е длъжник. Уолуърк бе заявил, че мога да му се обадя при необходимост. Сега случаят бе точно такъв.

– Ричър – отвърнах аз.

Настъпи кратка тишина.

– Обаждаш се просто да ме чуеш ли, майоре? В момента съм доста зает.

– Вече не съм майор. Просто Ричър. Казвал съм ти го и преди. И не, не се обаждам просто да те чуя. Трябва ми информация.

– Не си ли чувал за едно популярно изобретение? Нарича се интернет.

– Нуждая се от специализирана информация. Животът на една жена е в опасност.

– Обади се на деветстотин и единайсет.

– Тя е ветеран. Освен това е работила за вас. Благодарение на това е изгубила единия си крак.

Уолуърк въздъхна.

– Какво те интересува?

– Тя е работила в служба, наречена ЦАТВУ. Център за анализ на терористични взривни устройства. Чувал ли си за него?

– Да.

– Жената е попаднала на заговор за разполагането на бомби тук, в Съединените щати. Възможно е да загинат много хора. Човекът, който стои зад това, се казва Дендонкър. Уаад Ахмед Дендонкър.

– Какви бомби?

– Не знам. От онези, дето избухват.

– Колко на брой?

– Не знам. Прекалено много.

– По дяволите! Добре. Ще се свържа с хората, които се занимават с подобни неща.

– Това не е всичко. Жената изчезна. Убеден съм, че Дендонкър я е заловил. И че възнамерява да я убие. Затова ми трябват всички адреси, свързани с него и неговия бизнес. Компанията му се нарича "Скай Пай". Ще трябва да се поровиш доста дълбоко. Дендонкър използва офшорни компании. Предполагам, че една от тях е "Муун Шедоу".

– Как се казва жената?

– Микаела Фентън.

– Къде е видяна за последно?

– Лос Гемелос, Аризона. Малко градче близо до границата.

– Под прикритие ли е била там? От Центъра ли са я изпратили? Обикновено не действат по този начин. Случаят трябва да се поеме от най-близкото поделение. Имаш ли представа какво точно прави там? Къде е партньорът ѝ?

– Фентън няма партньор. Сама е напуснала Бюрото. Става въпрос за лична инициатива.

Уолуърк замълча за момент.

– Това не ми харесва. Последният бивш агент, който прояви подобна лична инициатива, в момента лежи във федерален затвор. Бившата му партньорка се опита да му помогне, в резултат на което е мъртва.

Не казах нищо.

– Добре. Ще се опитам. Но не обещавам нищо. ЦАТВУ е сериозна организация. Всичко около нея е строго секретно. Хората там работят с много чувствителна информация. Зададеш ли грешния въпрос на грешния човек, можеш не само да се простиш с кариерата си, но и да се озовеш зад решетките.

– Ясно. Не прави нищо, което да те изложи на опасност. Можеш да подходиш от друг ъгъл. Предполагам, че Дендонкър използва бизнеса си за контрабанда, макар да нямам представа какво пренася или за кого.

– Добре. Това може да ми е от полза. Имам приятел в Агенцията за борба с наркотиците. И още един в Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия. За кога ти трябва информацията?

– За вчера.

– Мога ли да се свържа с теб на този номер?

– Би трябвало. Поне за известно време.

Затворих телефона, уверих се, че звукът не е изключен, и се обърнах към леглото. Дръпнах ципа на куфара на Фентън и вдигнах капака. Всичко вътре бе грижливо сгънато и подредено, също както предишния път. Долових следи от парфюма ѝ. Почувствах се същински натрапник, и то в много по-голяма степен, отколкото преди две вечери. Извадих нещата ѝ. Същата комбинация от дрехи, козметика и принадлежности за промяна на външността. Не открих нищо ново. Никакви папки. Никакви записки. Никакви писма от рода на: "Ако четеш това…".

Пистолетите, които бях взел от онези типове край Дървото, липсваха. Фентън бе взела и още нещо. Резервните пълнители за нейния глок. А също и комплекта за първа помощ. Това ми се стори логично предвид онова, което бе планирала. Всичко останало в куфара ѝ ми бе добре познато. Включително купчето визитки от "Рижата кобила". Като онази, върху която бе открила отпечатъка на брат си. Придружена от кондом. Това ми се бе сторило странно още когато чух разказа ѝ. Имаше нещо нелогично, но не можех да определя какво. От дълбините на съзнанието ми долиташе нестройна, какофонична мелодия. Тиха, но все пак съвсем доловима.

Започнах да подреждам вещите на Фентън обратно в куфара и открих резервна протеза, увита в блуза. Щом я видях, веднага ми хрумна нещо. И то ме изпълни с оптимизъм. Хукнах към колата и грабнах протезата, която човекът на Дендонкър бе оставил на масата ми в "Прерийна роза". Донесох я в стаята. Сравних я с онази от куфара. И двете имаха гнезда, изработени от въглеродни влакна. Прокарах пръсти по тях, за да опипам повърхността. Контурите бяха идентични. И двете протези имаха титанови стволове. Дължината им също бе еднаква. Единствената разлика бе обувката. Едната завършваше с бота, другата – с маратонка. Което не бе достатъчно да докаже, че твърдението на Дендонкър за залавянето на Фентън е блъф.

Прогоних разочарованието и продължих да подреждам куфара ѝ. Постарах се да направя това възможно най-акуратно и грижливо. Оставих го до вратата, готов за отнасяне в колата. После отново претърсих стаята. Проверих всяко скривалище, на което се бях натъквал през годините. Отново не открих нищо. Стоях самичък в стаята, компания ми правеха единствено протезата върху леглото и дигиталният часовник върху нощното шкафче. Цифрите върху дисплея му примигваха унило. Отброяваха секундите. Секундите, с които Фентън може би не разполагаше.

Сепнах се от някакъв звук, който ме върна в настоящето. Телефонът звънеше на бюрото. Обаждаше се Уолуърк.

– Имам и добри, и лоши новини – каза той. – Контрабандата? Там ударих на камък. Моят приятел от Борба с наркотиците е напуснал миналата седмица. А човекът ми в Бюрото за алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия е в отпуск по болест. Доста продължителен. Прострелян е. Но има добри новини, свързани с ЦАТВУ. Един стар мой колега е започнал работа там. Той ми има доверие. Говорих с него. Ще помогне с каквото може. Още не ми е върнал обаждането, но непременно ще го направи.

– Адресите?

– Открих няколко. Всичките са свързани с бизнеса на този Дендонкър. Повечето май са на кухи компании. Мисля, че си прав за това. Все пак попаднах на една, която работи. В града, който ти спомена – каза Уолуърк и ми продиктува улицата и номера.

– Къде се намира спрямо центъра на града?

Уолуърк затрака по клавиатурата.

– Километър и половина-два на запад. Лесно ще я откриеш. Натам води едно шосе, по което се пътува само направо. Сградата на Дендонкър е единствената наоколо.

– Добре. Нещо друго?

– Нищо в радиус от осемстотин километра. Нищо, което да не е адвокатска кантора или пощенска кутия.

– Откри ли някаква информация лично за Дендонкър?

– Нещата при него изглеждат още по-странни. Няма документи, които да показват, че притежава недвижимо имущество на територията на щата. Проверих го при данъчните. Плаща си налозите. Неговият счетоводител подава данъчните му декларации. В досието му имаше и адрес.

– Кажи ми го.

– Безполезно е. Проверих го в интернет. На това място има само празен парцел. Опитвам се да проследя собственика, но до момента попадам само на офшорни компании.

– Дендонкър женен ли е? Откри ли нещо на името на съпругата му?

– Няма данни да е сключвал брак. Нещо не е наред, Ричър. Съветът ми е да зарежеш тази история. Знам, че няма да го направиш, но поне внимавай.

– Можеш да провериш още едно място – казах аз и продиктувах адреса на къщата, до която бях проследил линкълна.

Уолуърк мълчеше, докато записваше данните.

– Добре. Ще го направя. Ще ти звънна веднага щом науча нещо ново.