По-добре мъртви

29.

Половин секунда по-късно усетих тежест върху гърба си. Деветдесет-сто килограма. После нечия ръка се обви около врата ми. Другият явно ни бе последвал навън. И като ме бе видял на земята, бе решил да се възползва от тази възможност. Да скочи върху мен. Да ме притисне между себе си и своя приятел. Гърлото ми се озова в сгъвката на лакътя му. Другата му ръка стисна здраво китката ми. И задърпа назад. Междувременно мъжът бе забил коляно в гърба ми и така бе усилил натиска. Даваше всичко от себе си. Напъваше се като рибар, който се бори да извади улова на живота си. Посегнах назад с надеждата да сграбча главата му, но той вече се бе дръпнал. Умно. Човекът на Дендонкър бе предвидил опасността и стоеше далече от нея.

Той влагаше всички сили. Аз влагах всички сили. Никой от нас не отстъпваше и милиметър. Никой не накланяше везните в своя полза. Не след дълго нападателят ми осъзна, че ситуацията е патова. Всъщност тя ме устройваше. Ако този тип си въобразяваше, че ще ме изтощи, не бе познал. В това бях сигурен. Не след дълго и той го усети, защото се заклати напред-назад в опит да усили натиска. Определено постигна успех, тъй като изведнъж започнах да дишам трудно. Извих мускулите на врата си, но въпреки това трахеята ми започна да поддава. Болка прониза ларинкса ми. Дробовете ми пареха. Трябваше да наклоня везните в моя посока, и то бързо.

Извих дясното си рамо и натиснах надолу, към земята, встрани от тялото, върху което лежах. Повдигнах лявото си рамо. Усетих, че мъжът върху гърба ми се опитва да запази равновесие. Бореше се да не се плъзне. Компенсираше, накланяйки се в обратната посока. В мига, в който той помръдна, аз се завъртях на другата страна. Наведох лявото рамо и вдигнах дясното. Завъртях се в кръста. Опрях дясното си коляно в земята и се изправих. И двамата се наклонихме наляво. Олюляхме се за момент, преди нападателят да се усети какво става и да се опита да неутрализира инерцията ми. Да обърне посоката на движение. Но беше прекалено късно, макар той да продължаваше да стиска врата ми.

Паднахме на земята. Заедно. Но този път той бе отдолу. По гръб. Аз бях отгоре. Също по гръб. Притисках го към земята, но той не се отказваше от опитите си да ме удуши. Напротив. Стискаше още по-силно. Предполагам, че го правеше от отчаяние. Вероятно не можеше да диша, след като тялото ми лежеше върху гърдите му. И не можеше да измъкне главата си, притисната към земята. Пресегнах се и напипах противогаза му. Той бе обърнат в другата посока, към улицата. Под невъзможен ъгъл. И тогава осъзнах, че противникът ми е избутал противогаза нагоре. Хем за да вижда по-добре, хем за да бъде готов, ако газовата граната избухне. Свалих противогаза му. Плъзнах ръка по челото му. Открих носа му. И забих палец в дясното му око. Показалецът ми намери лявото му око. И тогава натиснах.

Не натиснах прекалено силно. Не и отначало. Той продължаваше с опитите си да смаже гръкляна ми. Увеличих натиска. Мъжът под мен изскимтя. Замята глава наляво-надясно. Опита се да се отскубне. Аз обаче не го пуснах. Натиснах още по-силно. Предполагах, че остават милиметри, преди очните му ябълки да изскочат от орбитите. Обикновено приемах това за добър резултат. Предвид конкретните обстоятелства трябваше да подходя по-внимателно. Появата на този тип бе неочакван бонус, който не исках да пропилея. Той трябваше да бъде в състояние да отговори на въпросите ми. Затова не увеличих силата на натиска. Палецът и показалецът ми останаха по местата си. Извих гръб назад. Поставих другата си ръка между телата ни. Плъзнах я надолу към слабините му. Започнах да стискам. И да въртя. Все по-силно и по-силно. Докато противникът ми не изскимтя и не пусна врата ми.

Скочих на крака, преди той да си е променил мнението или да е опитал нещо друго. Стъпих с единия крак върху корема му. Не прекалено силно, но колкото да го обездвижа за момент. После взех пистолета, противогаза и гранатата. Тя се бе изплъзнала от ръката на шофьора и се бе търколила на най-горното стъпало. Щифтът си бе на място. Взех раницата и надникнах вътре. Открих бутилка вода. Найлоново въже тип "паракорд". Някакъв инструмент. Шепа кабелни връзки. Инструментът бе прибран в кожен калъф. Оказа се сгъваемо джобно ножче с куп остриета, отвертки и дори ножичка. Кабелните връзки бяха дебели и здрави. Наброяваха половин дузина. Прибрах ги в джоба си заедно с ножчето. Пистолета пуснах в раницата. После подритнах леко по ухото човека на Дендонкър.

– Това ли е колата ви? – посочих другия край на улицата.

До бордюра бе паркиран линкълн таун кар. Черен. Приличаше на онзи, с който тримата бяха избягали от моргата.

Човекът на Дендонкър изви врат, за да види накъде соча, и кимна.

– Къде са ключовете?

Той посочи тялото, проснато до него.

– Вземи ги.

– Абсурд! – Човекът на Дендонкър пребледня като платно. – Той е мъртъв! Няма да го докосна!

– Не вземеш ли ключовете, ставаш безполезен за мен – казах аз и го ритнах отново по ухото, този път по-силно. – Искаш ли да свършиш като него?

Човекът не отговори, но се изправи на четири крака, пресегна се към тялото на своя приятел, извади ключовете от джоба на панталона му и ги вдигна, за да ги видя.

– Добре. А сега вземи тялото и го сложи в багажника.

– Абсурд! Няма да го нося!

– Тялото му отива в багажника. И ти или ще го сложиш там, или ще му правиш компания. Изборът е твой.

Той поклати глава, изправи се и се затътри по стъпалата. Хвана приятеля си за ръцете и задърпа. Тъкмо стигна до тротоара, когато нещо издрънча. От колана на мъртвеца изпадна пистолет. Човекът на Дендонкър се опита да го вземе, но се оказа прекалено бавен. Аз настъпих пистолета с единия крак, а е другия изритах мъжа в главата. Не прекалено силно. Просто като предупреждение. Което свърши работа. Мъжът продължи да влачи тялото. А то оставяше по улицата тъмна диря от кръв в процес на съсирване. Изчаках да преполови разстоянието до колата, след което се наведох, взех пистолета и го прибрах в раницата.

Мъжът отвори багажника. Понечи да вдигне тялото, но то бе твърде тежко. Крайниците му увиснаха във всички посочи. В крайна сметка човекът на Дендонкър успя да го постави в седнала позиция с рамене, опрени в бронята. После мина зад него. Обви ръка около гърдите му. Задърпа нагоре. Пъхна първо главата му в багажника, а после и останалата част, след което побърза да затвори капака, сякаш това щеше да попречи да го последва. Накрая се обърна към мен и ме погледна с облещени очи. Дишаше тежко. Беше омазан с кръв.

– Отключи вратите – казах аз.

Мъжът натисна съответния бутон върху дистанционното. Механизмът реагира, чуха се четири почти едновременни изщраквания.

– Остави ключовете върху капака.

Той се подчини.

– Седни зад волана.

Взех ключовете и го последвах достатъчно близо, за да не може да затвори вратата. Извадих кабелна връзка от джоба си и я пуснах в скута му.

– Стегни дясната си ръка за волана.

Той се поколеба, след което пъхна връзката под волана и започна да стяга. Спря, когато първите зъбци захапаха пластмасата. Пъхна китката си в отвора и стегна връзката до половината.

– По-стегнато! – казах аз.

Мъжът затегна половината от останалите свободни зъбци. Пресегнах се, хванах свободния край и дръпнах силно. Пластмасовата връзка се заби в китката му. Той изохка.

– Лявата ръка върху волана – наредих аз.

Той я постави на десет часа. Взех друга връзка и я стегнах. Хванах лакътя му и дръпнах. Мъжът изохка отново. Ръката му не можеше да се измъкне от примката. Реших, че това е достатъчно. Затворих вратата и се настаних на седалката до него.

– Къде е Дендонкър? – попитах.

Той не отговори.

Сложих си противогаза и затегнах демонстративно връзките, след което поставих газовата граната върху облегалката за ръце между предните седалки.

– Това е Ди Ес. Нали така каза твоят приятел, преди да умре? Нещо като Си Ес, но много по-мощно. Правилно ли съм разбрал?

Човекът на Дендонкър кимна.

– Аз не му вярвам. Не мисля, че това е истински газ. По-скоро е нещо бутафорно. Подозирам, че блъфирахте. Затова мисля да издърпам щифта и да видя какво ще се случи.

Мъжът се замята по седалката в опит да протегне лакът и да избута газовата граната извън обсега му.

– Не! – възкликна той. – Моля те! Истински е! Не го пускай!

– Тогава отговори на въпроса ми.

– Не мога. Ти не разбираш… Дендонкър… не можеш да предадеш Дендонкър. Нищо на света не си заслужава да го направиш.