По-добре мъртви

7.

Тя натискаше до дупка педала на газта. Старото окачване скърцаше и стържеше. Двигателят тракаше. Скоростната кутия виеше. От ауспуха излизаха облаци черен дим. Фентън се бореше с волана, стремейки се да се движи в права линия. Постарах се да насоча вниманието си единствено към пътя, но само след десетина минути тя забеляза, че поглеждам към десния ѝ крак.

– СВУ – обясни Фентън. – Афганистан.

Имаше предвид самоделно взривно устройство. Никак не обичах този термин, който доби популярност по време на втората война в Залива. Вероятно някой държавен служител, отговарящ за връзките с обществеността, бе решил да изкара оръжията на бунтовниците примитивни. Прости. Нискотехнологични. Войниците ни няма за какво да се тревожат. Бомбите са сглобени от неграмотни селяндури в пещери и мазета. Това нямаше нищо общо с истината. Знаех го от собствен опит. Бях в Бейрут преди години, когато един камион, натоварен с над пет хиляди килограма експлозиви, влетя през портала на американската военна база. В този ден загинаха двеста четирийсет и един американски моряци и морски пехотинци. При аналогична атака недалече загинаха петдесет и осем френски парашутисти. Оттогава насетне нещата ставаха все по-зле и по-зле. Бомбаджиите получиха достъп до модерна електроника. Детонатори с дистанционно управление. Инфрачервени взриватели. Датчици за движение. Бомбаджиите станаха специалисти по разполагането на взривните устройства. По замаскирането им. Самите взривни устройства станаха още по-гадни. По-жестоки. Бомбаджиите започнаха да слагат в тях не само пирони и парчета метал, които да разкъсат телата на жертвите, но и бактерии и антикоагуланти. Така, дори жертвите да оцелеят след първоначалния взрив, вероятността да загинат от кръвозагуба или заразна болест нараства неимоверно.

Отърсих се от тези мисли и попитах:

– Армията?

Тя кимна.

– Шейсет и шеста група за военно разузнаване. Дислоцирана във Висбаден, Германия. Но това не се случи, докато бях в униформа. Затова не получих "Пурпурно сърце".

– В частния сектор ли работеше?

Фентън поклати глава.

– Не. Това не е за мен. Наречи ме глупава или дори побъркана, но не смятам, че войните трябва да се водят с цел печалба.

– Какво си правила тогава? В Афганистан имаше твърде малко цивилни.

– Но аз бях там. Дълга история. Ще ти я разкажа някой друг път. А междувременно кажи нещо за себе си. Как се озова от военната полиция точно на това място? И то пеша? От всички пътища, които водят към града…

– Това също е дълга история.

– Е, квит сме! Затова ще те попитам директно. Бягаш ли от някого? Криеш ли се? Полицията ли те издирва?

Замислих се за миг. За последния град, в който се бях отбил. Той се намираше в Тексас и аз го бях напуснал предишната сутрин. И то спешно. Да, бях се забъркал в неприятности. Резултатът бе един пожар, една унищожена сграда и три трупа. Но вероятността някой да свърже случилото се с мен бе минимална. Затова не виждах необходимост да казвам на Фентън истината.

– Не, не съм беглец.

– Защото, ако си, няма да те съдя. Не и след като видя какво направих днес. Но за мен е важно да спра Дендонкър. Само това ми остава, само заради това живея. Ако ще го търсим, трябва да сме наясно с рисковете. Трябва да си имаме доверие. Затова искам да знам. Защо си тук?

– Нямам конкретна причина. Пътувам на запад. Един човек ме качи на стоп. Наложи се да се върне на изток и слязох тук.

– Сам ли слезе? Или той те свали от колата?

– Сам слязох.

– И в бързината си забрави багажа? Стига, бе! Какво се случи наистина?

– Нямам багаж. И можех да продължа да пътувам с онзи човек. Той сам ми предложи. Но не обичам да се връщам назад. Предпочитам да вървя напред. Затова слязох.

– Добре… но без багаж? Наистина ли?

– За какво ми е чанта или сак? Какво да сложа вътре?

– Налага се да гадая, но… предполагам, че прекосяваш страната от едното до другото крайбрежие, затова би могъл да вземеш дрехи. Пижама? Тоалетни принадлежности? Лични вещи?

– Всичките ми дрехи са на гърба ми. В хотелите също има тоалетни принадлежности. А личните ми вещи са в джоба.

– Имаш само един комплект дрехи ли?

– Че колко му трябват на човек?

– Не знам, но повече от един. Какво ще правиш, когато дойде време да изпереш тези?

– Ще ги изхвърля и ще си купя нови.

– Струва ми се непрактично. Не е ли прахосничество?

– Не.

– Защо не ги занесеш вкъщи? Защо не ги дадеш на химическо чистене?

– Не си падам по обществените перални и химическото чистене. Нито по къщите.

– Значи си бездомник.

– Наречи го, както искаш. Не изпитвам необходимост от дом. Не и в този момент. Може някой ден да заживея в къща. Да си взема куче. Да се установя на едно място. Но дотогава има време. Много време.

– Какво правиш междувременно? Кръстосваш страната, така ли?

– Точно така.

– Но как? Имаш ли кола?

– Никога не съм изпитвал необходимост да си купя кола.

– Предпочиташ да пътуваш на стоп ли?

– Нямам нищо против. Но понякога вземам автобуса.

– Вземаш автобуса? Наистина ли?

Замълчах си.

– Добре. Да се върнем на онзи човек, с когото си пътувал тази сутрин. Защо изведнъж реши да направи обратен завой?

– Искал да купи някаква стара английска спортна кола. Отишъл в Тексас, но му предложили друга. И той се отказал. Продавачът се опитал да го измами. Някакви номера не съвпадали. Нямам представа защо това е толкова важно, не се интересувам много от коли. Затова човекът се прибираше у дома, някъде в западната част на Аризона. Искаше да изпусне малко парата. Искаше слушател. Затова ме качи край един мотел близо до Ел Пасо.

– Чакай малко! Ние сме много далече от обичайните маршрути западно от Ел Пасо.

– По радиото казаха, че на магистрала десет имало голямо задръстване. Станала верижна катастрофа. Затова човекът пое по второстепенните пътища. Искаше да мине напряко през югозападния край на Ню Мексико и тогава да влезе в Аризона. Но в един момент телефонът му иззвъня. Обади се жена му. Тя открила друг стар автомобил, от който той се интересуваше. Този път в Оклахома.

– Но ти си предпочел да продължиш на запад. Защо? Какво те очаква там?

– Тихият океан.

– Не разбирам.

– Наречи го хрумване, прищявка. Бях в Нашвил, Тенеси. Там свири една група, която харесвам. Засякох я в един-два клуба, а после, когато се канех да напусна града, над главата ми прелетя необикновена птица. В първия момент реших, че е пеликан. Не беше, но ме накара да се замисля за Алкатрас. За океана.

– И реши, че океанът е малко по-надолу по пътя?

– Не. Омръзна ми да чакам някой да ме качи на стоп и тръгнах пеша. Видях огромен каменен стълб, издигнат встрани от магистралата. Имаше стрелка, която сочеше насам. Приличаше на обелиск или паметник. Беше покрита с издялани фигури и забавни рисунки. Това събуди любопитството ми. Запитах се как ли изглежда самият град, щом в един крайпътен стълб е вложено толкова творчество.

– Ще видиш сам – отвърна Фентън. – Почти пристигнахме.