По-добре мъртви

37.

В тунела бе хладно и изненадващо комфортно. Качеството на въздуха обаче бе съвсем друго нещо. Той бе застоял. Зловонен. Струваше ми се гъст и лепкав, докато го вдишвах. Овладях желанието си да се върна. Както овладях и желанието си да вървя колкото се може по-бързо. Трябваше да крача бавно. Да не вдигам шум. Накрая намерих нужния ритъм и започнах да стъпвам на всяка трета траверса и да спирам в сенките между всеки две крушки на тавана. Така изминах стотина метра, преди тунелът да започне да се изкачва. И тогава разбрах какво е наложило прокарването на релсите.

Стоях в основата на това изкачване и виждах докъде стига тунелът. А той продължаваше поне още четиристотин метра. И все се изкачваше. Право напред. Използвах къщата за ориентир и си представих къде точно минава границата. Изчислих разстоянието до сградите от другата страна. Онези, които бях видял при пристигането ми в града с Фентън. Всичко се връзваше. Замислих се за инженерите и строителите от Управлението на обществените дейности, пристигнали тук преди много години. Поставих се на тяхно място. Те са били изправени пред две предизвикателства. Наличието на прекалено много вода и на гравитация. Не са могли да накарат водата да изчезне. Не са могли да я накарат да тръгне нагоре по хълма. И не са искали да се стича надолу и да наводнява северната част на града. Затова са прокарали отклонение от канализационната мрежа. Превърнали са гравитацията в съюзник. Използвали са предимствата ѝ. И са свързали двете канализационни мрежи.

Инженерите от 30-те години преценили, че това е най-практичното решение на проблема. Те били специалисти, а не политици. Нито служители на граничната охрана. По онова време светът бил различен. Хората не се притеснявали от наркобарони. Наркокартели. Гранични стени. По онова време те виждали само двете половини на един град, разделен от една произволна линия на картата. Инженерите от 30-те години преценили, че задачата им е да подобрят живота на хората тук. А сега изглеждаше, че са сбъднали мечтата на контрабандиста. Нищо чудно, че Дендонкър бе избрал това градче. И тази къща. Дендонкър не беше глупак. Това ставаше все по-ясно с всеки изминал ден.

Продължих нагоре. Със същата скорост. Със същия ритъм. Колкото по-далече стигах, толкова по-очевидно ставаше, че Дендонкър може да е получил тунела наготово, но не е стоял със скръстени ръце. Минах покрай няколко по-нови участъка, зазидани с тухли. Кръпките бяха кръгли. Следваха контурите на стената. Явно на места е имало отвори на по-малки канали, които сега бяха зазидани. Дендонкър добре си бе написал домашното. Явно бе попаднал на строителните архиви. Включително на схемата на подземната канализация. Предположих, че мрежата е имала дървовидна структура – широк, прав ствол с по-тънки разклонения, които водят наляво и надясно. Разклоненията минаваха под южната част на града. Събираха излишната вода. Отвеждаха я в резервоар. Това бе ключовият елемент в цялата система. Той обаче не се намираше в тази централна секция. И когато Дендонкър бе блокирал разклоненията, бе получил сух тунел. Нямах представа как се е отразило това на канализационната мрежа. Може населението да бе намаляло дотолкова, че вече да няма достатъчно вода, която да създава проблеми. Може количеството валежи в наши дни да бе намаляло. Може отново да ставаха наводнения. Какъвто и да бе резултатът, съмнявах се, че Дендонкър го е грижа. Не и след като можеше да снове необезпокоявано под границата и да пренася каквото си пожелае по личната си жп линия между двете половини на едно заспало градче, от което никой не се интересуваше.

Оригиналният тунел свършваше след четиристотин и двайсет метра. А може би започваше там, където достигаше максималната си височина и водата започваше да се стича по хълма. Стигнах до стена, иззидана от същите бледожълти тухли. Със същата ронеща се мазилка. Но релсите завиваха наляво под ъгъл от деветдесет градуса и изчезваха в друг отвор. В горната му част бе вкопан още един стоманен трегер. Стената по периферията на дупката бе назъбена, от извадените тухли бяха останали зейнали дупки.

Пристъпих към стената и използвах огледалото, за да погледна зад ъгъла. Релсите продължаваха още три метра. В самия им край, точно пред бетонната стена, бе спряла дрезина. Тя бе достатъчно дълга, за да побере четирима души, седнали един зад друг. Или да превози обемист товар. Имаше място за доста кашони, сандъци и контейнери. Като онези, които Дендонкър пренасяше със самолети под прикритието на своя бизнес. Отстрани на дрезината минаваше кабел. Дебел, солиден, предназначен за високо напрежение. Краят му се скриваше в сива кутия, монтирана върху далечната стена. Предположих, че дрезината е електрическа, задвижвана от електромотор и акумулатори. Умно решение. Много по-лесно бе да натиснеш едно копче и да се повозиш, отколкото да буташ нещо толкова тежко нагоре по склона. Дрезината тежеше доста дори когато бе празна, какво оставаше, когато бе натоварена догоре.

Засякох движение в огледалото. Беше мъж. Изглеждаше ми познат, но не беше Мансур, а човекът, когото бях видял предишната вечер. Под уличната лампа, близо до граничната ограда. Същият, чийто глезен бях счупил. Той седеше зад бюро, което ми напомняше на онези, които използваха учителите в началното училище. Виждах гипсирания му крак, който се подаваше отдолу. На бюрото пред него лежеше папка. До нея стоеше шахматна дъска. Фигурите бяха подредени за началото на играта. Мъжът обаче не им обръщаше никакво внимание. Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Главата му бе отметната назад. Сухожилията по врата му бяха изпънати. Той изглеждаше напрегнат. Нервен. Прибрах огледалцето, преди да го е забелязал. Извадих ключовете от джоба си. Избрах един на случаен принцип и започнах да дращя по стената. Първото ми движение бе късо и бързо. Второто – по-дълго. Последва ново кратко дращене. Не долових никаква реакция от човека на Дендонкър. Затова продължих. Така изписах три думи. ПОСЛЕДНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ. БЯГАЙ. Май не бе уместно предвид обстоятелствата. Може би по-правилно щеше да бъде да напиша ПОДСКАЧАЙ или КУЦУКАЙ.

В крайна сметка – независимо дали разбра посланието ми или не – човекът на Дендонкър дойде да провери какво става. Чух го да прекосява разстоянието помежду ни. Използваше патериците си. Разбрах го по шума, който те издаваха. Той приближи още. Главата му се появи зад ъгъла. После гърдите му. На лицето му се изписа облекчение. Но само за миг. Защото аз го сграбчих за ризата точно под брадичката. Завъртях ръка, за да го хвана по-здраво, и го блъснах в стената. Ударът изкара въздуха от белите му дробове. Нещастникът се сви надве и отвори уста като риба на сухо. Изпусна едната патерица и опипа тила си с длан.

– Пусни ме – прошепна той със сетни сили.

Завъртях ризата още по-силно и увеличих натиска върху гърлото му.

– Ще викам – заплаши ме мъжът с малко по-силен глас. – Ще дойде помощ. Останалите ще се появят за две секунди!

– Така ли? – възкликнах аз. – И колко души? Миналия път бяхте четирима. Какво стана, спомняш ли си?

Той се опита да си поеме дъх.

– Давай. Надявам се приятелите ти да дойдат. Надявам се Дендонкър да дойде. Питам се дали ще остане впечатлен. Защото, доколкото виждам, ти си дежурният пазач, който трябва да спре евентуалните нарушители. А не да ги пуска вътре и да започва да хленчи.

Мъжът издиша бавно. Резултатът наподобяваше съскане, а не вик.

– Умно решение – казах аз. – Предлагам следното. Ще ти задам няколко въпроса. Ти ще отговориш, а Дендонкър никога няма да разбере колко си безполезен.

– Абсурд! Нищо няма да ти кажа!

– Добре.

Плъзнах стъпало зад опорния крак на мъжа и дръпнах рязко. Той се стовари тежко на земята между релсите и стената. Сграбчих десния му крачол точно над глезена и го вдигнах високо. Извадих джобното ножче. Открих назъбено острие, което приличаше на миниатюрен трион, и го плъзнах между гипса и кожата.

– Време е за нов план. Да те отървем от гипса. Помниш ли как се почувства вчера? Когато костта ти се счупи. Само как изпищя! Обзалагам се обаче, че можеш да пищиш и по-силно. Толкова силно, че Дендонкър и момчетата му мигом да дотичат. Така ще ми спестиш усилията да ги издирвам един по един.

– Няма да го направиш.

Задвижих острието напред-назад. То проряза гипса без никакво усилие. Мъжът стоеше като хипнотизиран, вперил поглед в облачето бял прах, което първо се вдигаше във въздуха, а после се стелеше по земята.

– Спри! – гласът му се бе повишил с една или две октави. – Добре, добре! Какво искаш да питаш?

– Жената, която Дендонкър е отвлякъл. Микаела Фентън. Тук ли е?

– Така мисля.

– Мислиш?

– Не съм я виждал. Но чух други да говорят за нея. Останах с впечатлението, че е тук.

– Къде по-точно?

– В другата половина на сградата. Онази на Дендонкър.

– Каква е тази сграда?

– Предполагам, че е училище, ако съдя по вида ѝ. По-точно, била е училище, но там вече няма деца. Не знам почти нищо. Това е първият ми път тук. Досега не ми позволяваха да влизам в тунела.

– За какво я използва Дендонкър?

– За склад май. За стоката му. За нещата, които качва на самолетите. Виждал съм контейнерите. Мисля, че има и работилница. Може би и офис.

– Какво правят в тази работилница?

Мъжът наведе глава. Не отговори. Продължих да режа гипса.

– Там има някой, който работи за Дендонкър. Само това знам.

Ножчето замря в ръката ми.

– Бомби ли прави?

– Възможно е. По всяка вероятност… Виж, напълно съзнателно не се интересувам от това място. Има неща, които е по-добре човек да не знае.

– Добре. Колко души има там?

– Самият Дендонкър и още трима. Поне. Местни хора. Понякога дори половин дузина. Не ги познавам. Не съм ги виждал преди. Според мен Дендонкър им няма особено доверие. Те се грижат за стоката – приготвяне, разфасоване, транспортиране. Плюс онези тримата, които слязоха в града. Чакаме ги да се върнат.

– Няма нужда да ги чакате. – Сгънах ножчето и го прибрах в джоба си. – Няма да се върнат.

Пуснах крака му. Той успя да се стегне и глезенът му спря на милиметри от земята. После се претърколи на четири крака и се изправи, стъпвайки на здравия си крак.

– Какво се е случило с тях? – попита мъжът и закуцука, докато вземе патериците си.

– Приятелите ти се оказаха големи каръци и претърпяха злополука – свих рамене аз.

Човекът на Дендонкър се престори, че се връща зад бюрото. А после се завъртя рязко. Вдигна патерицата в дясната си ръка и замахна. Опита се да ме прониже в слабините. Аз се отместих две педи встрани. Сграбчих патерицата. Пристъпих напред. И го ударих. Нанесох му хубав ъперкът. Мъжът политна във въздуха. Другата му патерица падна на земята. Миг по-късно я последва и тялото му. Той се просна по гръб между релсите и застина неподвижно. Обърнах го по корем. Стегнах китките му с кабелна връзка. Взех пистолета му. Оказа се "Колт 1911". Стар, но добре поддържан. Сгънах в коляното единия крак на мъжа. Използвах друга връзка, за да го пристегна към една от халките на колана на панталона му. После го вдигнах и го стоварих върху дрезината. Запратих след него и патериците му.