По-добре мъртви

42.

Майка ми бе французойка. Аз самият съм роден в Германия. Живял съм във военни бази в една дузина страни по света. Слушал съм хора да говорят на какви ли не езици. Някои ми звучат познати. Други мога да разпозная с лекота. Трети – не толкова лесно.

Думите, които излязоха от устата на Дендонкър, бяха изречени на английски. Знаех обаче, че те означават нещо съвсем друго. Нещо, което нямах никакъв проблем да разбера. Той искаше от мен да му свърша мръсната работа. Да транспортирам бомбата вместо него. Фентън щеше да остане жива дотогава. А после Дендонкър щеше да я убие. Мен също. Може би в камиона бе поставен експлозив. Може би някой снайперист щеше да ме издебне. Но в никакъв случай нямаше да остави двама ни с Фентън живи.

Разбрах какво се крие зад думите на Дендонкър още когато изложи плана си. Не се съмнявах в това. Не знаех обаче дали той е разбрал какво се крие зад моите думи, когато дадох съгласието си. Което бе съвсем друг въпрос. И отговорът му нямаше да допадне на Дендонкър.

Демонстрацията приключи. Условията по сделката бяха ясни. Вятърът се усили. Започна да брули дрехите ни. Довя нощен хлад откъм пустинята. Нямаше причина да стоим навън, затова се върнахме в сградата. Влязохме в същия ред, но две неща се бяха променили. Първо, Мансур не буташе бомбата пред себе си. Той остави количката с трите снаряда отвън, на паркинга. Втората разлика се появи, когато стигнахме края на остъкления коридор. Минахме през двойната врата и Мансур зави наляво. Дендонкър тръгна надясно, към кабинета си. Аз спрях на място. Мъжът с узито едва не се блъсна в мен.

– Насам, тъпако – каза Мансур, спря пред първата врата и я отключи.

Изчаках секунда и отидох при него. Мъжът с узито ме последва.

– Влизай – подкани ме Мансур и отвори вратата.

Прекрачих прага и той ме блъсна в гърба. Силно. С разперени пръсти. Дланта му опря точно между плешките ми. Мансур вложи цялата си сила, сякаш се опитваше да ме запрати в отсрещната стена. Малко отмъщение за случилото се по-рано, предполагам. Сигурно се надяваше да се просна по лице и да се изложа. В такъв случай Мансур щеше да остане разочарован. Защото видях навреме движението на ръката му. То се отрази в прозореца. Запънах крак. Наведох се назад. И почти не наруших крачката си.

Стаята бе същата като кабинета на Дендонкър и работилницата, просто разположението бе огледално. Тоалетните бяха вляво, а дъската – вдясно. Обзавеждането ѝ се състоеше от едно-единствено походно легло. Разположено в средата на стаята. Захванато с винтове за пода. На него седеше Фентън. Тя хвана патерицата си, изправи се и направи една крачка към мен.

Вратата се затръшна зад гърба ми. Стъпките на Мансур заглъхнаха по коридора. След трийсет секунди обаче те се върнаха. Вратата се отвори и в стаята влетя матрак. Направих крачка встрани, за да не ме удари. Матракът бе тънък, на бежови и масленозелени райета. Целият бе в петна. Вероятно Мансур го бе взел от работилницата. Без да си направи труда да донесе чаршафите и одеялото. Да не говорим за възглавниците.

– Лека нощ, тъпаци! – каза той и затръшна вратата отново.

Чух го да заключва, след което два чифта стъпки заглъхнаха в далечината.

Фентън закуцука около падналия на пода матрак, скъси разстоянието помежду ни и ме прегърна със свободната си ръка. Придърпа ме към себе си и опря глава на гърдите ми.

– Не мога да повярвам, че си тук! – каза тя, след което ме пусна и отстъпи крачка назад. – Не биваше да идваш. Знаеш го, нали? Къде ти беше умът?

– Аз съм като котките. Имам девет живота. Не е толкова лесно да се отърве човек от мен.

– Не е смешно. Сега и двамата сме загазили. И то здравата. Честно казано, не виждам никакъв изход. Нито за мен, нито за теб.

Поклатих глава:

– Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Дай ми три дни и ще се прибереш у дома жива и здрава.

Фентън вдигна свободната си ръка, посочи ухото си, после описа кръг, обхващайки стаята.

– Мога само да ти благодаря. И да ти се извиня, че те забърках в тази история.

– Няма нищо – отвърнах аз, взех матрака и го разположих на пода, на два метра от леглото. – Не се притеснявай. – Повторих сигнала ѝ, който означаваше, че е възможно някой да ни подслушва. – Сключих сделка с Дендонкър. Ще свърша една работа, след което ще пусне и двама ни.

– О! – Фентън завъртя театрално очи. – Добре. Това наистина ме успокоява.

Отидох до тоалетната и когато се върнах, видях, че тя е свалила матрака от леглото си и го е разположила на пода до моя. Бе простряла чаршафа си така, че да покрива половината от двата матрака, и ми бе дала едната си възглавница.

– Ще загасиш ли лампата? – попита Фентън.

Натиснах ключа и тръгнах бавно напред, докато кракът ми не опря в матрака. Легнах и сложих глава върху възглавницата, но не събух обувките си. Исках да съм готов за онова, което ще ми донесе утрото, каквото и да е то. Не изпитвах никакво доверие към Дендонкър. И нямах абсолютно никакъв проблем да си представя как Мансур и приятелчетата му замислят някоя тъпа комбинация как да се отърват от мен.

Миг по-късно Фентън седна на своя матрак. Чух как патерицата ѝ изтрака по пода. Усетих я да ляга до мен. Тя остана неподвижна за секунда, след което се приближи към моята половина на импровизираното легло. Долепи се до мен. Почувствах топлия ѝ дъх върху врата си. После Фентън потрепна рязко, сякаш бе получила конвулсии. Нещо падна върху главата ми. Нещо, което вонеше ужасно. На смесица от дизелово гориво и мухъл. Беше одеялото ѝ. Ако съдех по теглото му, тя го бе сгънала няколко пъти. За да приглуши звука.

– Къде сме? – прошепна Фентън.

– Не знаеш ли? – отвърнах ѝ също шепнешком.

– Сложиха ми качулка на главата. Накараха ме да сляза по някаква стълба. Имах чувството, че съм попаднала в тунел. В другия му край пак имаше стълби.

– Ние сме в Мексико. Тунелът всъщност е голяма канализационна тръба, която минава под границата.

– Как разбра за него?

– Много съм добър в издирването на хора, забрави ли?

– Каза, че си много добър в залавянето на хора. Този път май нас ни заловиха.

– Не се тревожи. Това е временно.

– Защо дойде?

– Чух, че си загазила. И реших, че ти би направила същото за мен.

– Дойде да ми помогнеш ли?

– И да намеря Дендонкър.

Фентън въздъхна.

– Надявах се… Не, забрави! Това е глупаво!

– Кое?

– Надявах се да донесеш новини. За Майкъл. Че е жив.

Не казах нищо.

– Е – попита Фентън след малко, – какво следва оттук нататък?

– Дендонкър ще ме пусне утре сутринта. Ще се върна за теб.

– Смяташ ли, че ще ме остави жива достатъчно дълго?

– Гарантирам ти го.

– Защо му е да го прави?

– Убеден е, че се налага. За да получи това, което иска.

– Каква точно сделка си сключил с него?

– Такава, която няма да му донесе каквото очаква.

– Защо?

– Защото ще го надхитря.

Фентън не отговори. Тя сложи глава на рамото ми, но разбрах, че не се кани да заспи. Долових напрежение в тялото ѝ.

– Ричър? – Тя повдигна глава. – Наистина ли ще се върнеш?

– Разчитай на това.

– Нямам право да те моля за каквото и да било, но когато се върнеш, ще ми помогнеш ли за нещо?

– За какво?

– Тялото на Майкъл. Помогни ми да го открия. Искам да го отнеса у дома. Да го погреба, както му е редът.

Не отговорих веднага. Молбата ѝ бе разбираема. Не виждах как мога да ѝ откажа. Но тялото на Майкъл можеше да бъде къде ли не. Погребано в пясъците на пустинята. Изгорено до неузнаваемост. Взривено на парчета. Не исках да се впускам в безнадеждно търсене, на което не му се вижда краят.

– Не се притеснявай – каза Фентън, сякаш прочела мислите ми. – Знам къде ще го открием. Онзи тип при Дървото каза "на обичайното място". Знам къде е това.

Под одеялото ставаше задушно. Фентън вдигна ръка, за да го отметне, но я спрях.

– Чакай малко – прошепнах ѝ. – Искам да те питам нещо. За Майкъл. Вярно ли е, че е обичал загадки? Мистериозни улики?

– Предполагам. Никога не съм обръщала внимание на подобни неща. Аз съм прекалено… буквална. Прекалено аналитична. Това е една от разликите между нас. Да вземем например кръстословиците. Майкъл ги обожаваше. Аз ги мразех. Прекалено педантична съм. Винаги мога да изброя десет причини защо отговорът не е този. Кръстословиците просто ме подлудяват.

Фентън не изчака да я попитам още нещо. Тя просто отметна одеялото. Лежахме един до друг и дишахме въздуха, който изведнъж ни се стори малко по-свеж. После тя сложи глава на рамото ми. Завъртя се настрани. Преметна ръка върху гърдите ми. Застина неподвижно, ако не се брои едва доловимото потрепване, пробягало по гръбнака ѝ. Вдигнах ръка и обвих рамото ѝ с длан. Тя зарови лице във врата ми. Косата ѝ ухаеше на лавандула. Пет пари не давах за неравната възглавница. За тънкия като лист хартия матрак. За твърдия под отдолу. Нощта в компанията на Фентън бе за предпочитане пред онази в моргата редом с тялото на онзи нещастник, подложен на аутопсия. Това бе сигурно. Макар че бих предпочел някое място далече от тук.

– Ричър? – гласът на Фентън прозвуча по-тихо от преди. – Наистина ли всичко ще се оправи?

– Да – отвърнах аз. – За нас.