По-добре мъртви

36.

Помещението от другата страна на вратата беше празно. В него нямаше хора. Нямаше вещи. Стените също бяха тухлени. Със същата ронеща се мазилка. Част от стената пред мен обаче, онази, която заемаше дясната половина на къщата, точно под прозореца на банята, липсваше. В нея зееше дупка, висока близо два метра и широка метър и половина. Горната част бе подравнена. Там бе вграден стоманен трегер. Вероятно за да подсили конструкцията. Да попречи на цялата къща да рухне. Извадените от зидарията тухли бяха оставили назъбени ръбове. И все пак някой ги бе извадил много внимателно, една по една. В далечния край на тунела се виждаше друга тухлена стена. Тя обаче бе боядисана в жълто. И бе извита. Сякаш гледах през коридор, който описва полукръг. Или през огромна водопроводна тръба. Само че суха. По средата на тавана минаваше електрически кабел, който захранваше наниз от голи крушки. Те хвърляха бледа жълтеникава светлина. В пода бяха вкопани релси, досущ като онези, по които миньорите бутат своите колички. Тунелът продължаваше стотина метра вляво, след което започваше да се изкачва постепенно. Имах чувството, че първоначалната му посока е била надясно, но впоследствие отворът там е бил зазидан.

……

Трябваше да се върна в мазето и да застана под отвора в пода на дневната, за да може мобилният ми телефон да улови сигнал. Веднага щом това стана, звъннах на Уолуърк.

– Трябва ми карта на водопроводната мрежа на града – казах аз.

Уолуърк замълча за момент.

– Може и да открия нещо онлайн. Какво точно те интересува?

– Намирам се в мазето на къщата, за която ти казах. Онази, която е собственост на офшорна компания на Дендонкър. Открих таен тунел. Възможно е да е бил част от канализационната система. Човекът, когото преследвах, избяга през тунела. Искам да разбера къде е отишъл.

– Добре. Този тунел… стар ли изглежда? Или нов?

– Не е нов. Това е сигурно. Но не мога да преценя колко е стар. Възможно е да е на седемдесет и пет-осемдесет години. Дори повече. Не съм специалист.

– Добре. Ако тунелът наистина е толкова стар, най-вероятно е построен от Управлението на обществените дейности. От това, което прочетох за града, Управлението е построило доста неща през трийсетте. Обществени сгради. Пътища. Комунални съоръжения. Доста средства са вложили и в ремонт на канализацията. Всъщност това е била първоначалната им задача. Градът е бил разделен на две. Между двете половини зеела пустош. Странно, между другото, как това място се е разраснало от най-обикновено търговско средище или каквото е било там. Както и да е, южната част била разположена нависоко. При силна буря канализацията не успявала да поеме цялата дъждовна вода. Тя преливала, водата се стичала по хълма и наводнявала северните квартали. Положението ставало много лошо. Понякога преливали не само тръбите за дъждовната, но и тези за мръсната вода. Тогава положението ставало още по-неприятно. Строго погледнато, южната половина била на мексиканска територия, но проблемът възниквал от нашата страна на границата. По онова време хората в правителството не разсъждавали така ограничено, както днес. Видели ли проблем, решавали го. Какъвто и да бил той. И всички били щастливи.

– Ако строителните работи са извършени от Управлението, би трябвало да е останала някаква документация.

– Със сигурност. Нали става въпрос за държавни средства. Някой трябва да е водил сметка дори за броя на купените кламери. Въпросът е къде са тези документи? Оцелели ли са? Само на хартия ли са? Или са сканирани и качени онлайн? Не мисля, че някой би отделил време и усилия, за да дигитализира подобен архив.

– И все пак архивът съществува. Дендонкър трябва да го е видял. Сам каза, че е положил големи усилия да купи именно тази къща. Явно е имал причина. Повярвай ми, не става дума за гледката. Дендонкър е знаел, че имотът ще му осигури достъп до системата от подземни тунели.

– Напълно възможно е. Но няма гаранция, че е открил информацията онлайн. Това е проблемът. Ако става въпрос за хартиен архив, прибран в разни папки, може да мине година, докато го открием. Нищо чудно Дендонкър да се е ровил в библиотеки, общински служби и къде ли не. Ти имаш ли време за това? А и откъде знаеш колко копия е имало там? Ами ако Дендонкър е откраднал всичките? Или ги е унищожил, за да запази тайната си?

– Искаш да кажеш, че е безнадеждно, така ли?

– Не. Казвам, че ще опитам. Просто те съветвам да не храниш големи надежди.

……

Върнах се навън и приклекнах до колата на Соня. Тя свали прозореца. Видях, че очите ѝ отново са зачервени и подути.

– Съжалявам – каза тя. – Не знам защо, но ми се стори, че ще дойдеш и ще кажеш, че си намерил Майкъл… че всичко е наред.

Замълчах.

– Явно не си го намерил. Нали?

– Иска ми се да го бях открил.

– Попадна ли на нещо?

– На вход към тунел. Нямам представа накъде води. Засега.

Соня посегна към дръжката на вратата.

– Идвам с теб.

– Не. Прилича на някое от онези места, в които влезеш ли, няма излизане.

– Не ме интересува.

– Но мен ме интересува.

– И въпреки това ще влезеш, така ли?

Кимнах.

– Налага се. Възможно е да открия сестрата на Майкъл на другия край.

– Микаела?

– Точно така.

– Надявам се да я откриеш. Надявам се да е добре.

– Познаваш ли я?

– Не. Никога не сме се срещали. Но съм слушала много за нея. Надявах се един ден да станем роднини.

……

Изчаках стоповете на минито да се скрият зад ъгъла и се върнах в къщата. Спрях за миг пред стълбата. Усетих как кожата на раменете ми настръхва. Не обърнах внимание. Слязох долу. Минах през тайната врата. Огледах тунела. Имах чувството, че релсите сочат някъде в далечината. Това бе илюзия, разбира се. Оптична измама, игра на перспектива. Но въпреки това исках да знам къде отиват. И защо изобщо са монтирани в този тунел.

Това сигурно бе работа на Дендонкър. В една нормално функционираща канализационна система няма място за релси. Освен това те изглеждаха нови. По тях нямаше и петънце ръжда. Стоманата бе лъскава. Полирана от колелата на някаква количка или вагонетка, която вероятно превозваше контрабандните стоки на Дендонкър. В такъв случай тунелът би трябвало да ме отведе до складовете му. До друга къща, която е купил, или до изоставена помпена станция. Нещо подобно.

Но това не ми звучеше логично. Защо просто не доставя стоката в складовете на кетъринговата си компания и не я взема от там? Защо да я пренася под земята и да я складира там? Та нали това изисква допълнителни усилия. Допълнителни ресурси. Допълнително време. Не виждах как подобен подход би могъл да намали рисковете. Но каквато и да бе причината, исках да разбера къде води тунелът. Предпочитах да спипам Мансур на място, където се чувства в безопасност. Предпочитах да го атакувам от посока, от която не очаква. Не исках да направя това през тунела, но другият вариант бе да изчакам Уолуърк да открие картата. А той не бе сигурен, че ще успее. И нямаше гаранция, че картата ще бъде точна. Нито пък имаше начин да разбера колко време ще му отнеме тази задача.

Уверих се, че кутийката кибрит е в джоба ми. Взех потъмнялото огледало. Пристъпих през дупката в стената. Влязох в тунела. И тръгнах напред.